Мястото

Във всички езикови общности съществуват две различни езикови системи: на Практическия съвременен език (нататък ПЕС) и Стиховата реч (нататък СР)2. В социалната практика ПЕС обикновено се употре бява при непосредственото общуване, а СР се свързва с текстове с потрайно значение. Последните могат да бъдат литературни и нелитературни: граматически и аритметически правила, закони от гражданското законодателство и други текстове, които трябва да се запаметяват. В художествената литература ПЕС намира място в така наречената „проза“, а СР в „поезията“.

Между личността и творчеството на Яворов съществува такава органична връзка, художествените резултати на която търпят сравнение единствено с Ботев. Едва се закръгля четвърт век от героичната Ботева смърт и в българската литература се появява феноменът Яворов". В нашата литературна наука се говори за Ботево начало и за Яворово начало и това е достатъчно доказателство за формиращата сила на времето. Яворовото литературно присъствие показва как една почти идентична на Ботевата душевна организация под въздействието на времето и обществената действителност се превръща в своята противоположност; то е доказателство за етичните перипетии на това творческо начало, което носи в себе си „Ботевия комплекс" за полезност и жертвоготовност в името на народ и идея. В естетическите ориентири и идейните пристрастия на Яворовата творческа индивидуалност са отразени взаимодействията и противодействията на строго субективния творчески микросвят с обективното множество от социалните и обществените фактори на времето. Поетът се оказва особено чувствителен към промените на формиращото се ново социално субективно съзнание, обременено от алогизмите на закъснялото и ускорено обществено развитие. Още със своята поява в литературата Яворов демонстрира една творческа позиция, чиято многозначност е израз и свидетелство за наличността на модерно художествено съзнание. Той възприе Пенчо Славейковия скепсис и само промени неговата посока - навътре към човешката същност, - което предизвика непознати до този момент за българската литература психически реакции и деформации в поетическия субект. Диалектическото осмисляне на Яворовото наследство преодоля дългоналагащия се в нашето литературознание механичен подход, според който, грубо казано, до 1905 г. поетът беше реалист, а след това - символист. Защото проблемът за естетическия прелом на поета вече не се разглежда като еднократен акт, резултат на субективно решение или внушение отвън (макар че множеството от причини не изключва и тези моменти). Съвсем естествено е да се налага тълкуването на прелома като процес, при който външните и вътрешните фактори съществуват в сложно диалектическо единство и взаимодействие и в съчетание с голямата природна дарба обуславят особеното място на поета в неговата съвре менност и литературната традиция. В поетическото развитие на Яворов се наблюдава не само постоянно връщане към теми и мотиви с оглед на ново преосмисляне и ново оригинално лирическо интерпретиране: но и едно постоянно присъствие на теми, които по своята 27 същност са ключови моменти за тълкуване на неговите идейно-естетически позиции. Такова е мястото на темата нощ. В C дуалистичната природа на поета нощта е синоним на всичко, свързано тъмната, вътрешна природа на човека, непозната за външния свят. Тя е един постоянен антином на светлината, на ведрото и градивно начало в човешката същност. В поетическото творчество на Яворов понятието нощ е многозначно. То може да се разглежда като фон на неговите лирически откровения и размисли, като постоянен художествен образ, като мотив или тема. А обхванато в своята монолитна цялост, понятието нощ при Яворов прераства в идея, свързана конкретно и пряко с пътя на твореца. Доказателство за това е поемата „Нощ“ нейното място по отношение на творбите, които я предхождат или следват хронологически.

Новите поколения слависти и специалисти по сравнителни проучвания, които започват кариерата си в 80-те години на ХХ в., могат да се отдадат на изучаването на старата българска литература при много по-благоприятни условия от тези, предоставени на техните предшественици. Изследвания в областта на политическата, икономическата, социалната и религиозната история, различни видове литературен анализ, както и филологически и езикови проучвания създадоха през последните десетилетия необходимите предпоставки за нов историографски синтез, чиито очертания вече са доловими. В този доклад не претендирам да опиша предварително, по-право преждевременно окончателната схема на този синтез. Бих желал само да допринеса за установяването на някои общи принципи за изучаване на старата българска литературна традиция в рамките на средновековната европейска култура. Целта, която си поставям, макар и стеснена в тези граници, все още е твърде, а може би и прекалено амбициозна. Самият факт, че днес се чувствува необходимостта да превърнем нашите проучвания в част от едно тъй широко сравнително изследователско поле, е показателен. Нашата тенденция е красноречива: трябва да престанем да гледаме на старата българска литература като на явле ние с чисто местен характер, ограничен в рамките на славянския или славяно-византийския свят. Моите наблюдения се основават на убеждението, че раждането на една нова литературна цивилизация в България през ІХ-Х в. и нейното обновяване в периода от XIII—XIV в. до началото на Ренесанса са поставили основите на един нов, много важен период от историята на цялото средновековно християнство. В края на първото хилядолетие европейската християнска общ ност е била все още подвластна на латино-гръцкия дуализъм, наследен от класическата епоха. Разделението на две големи езиково-културни зони на влияние - гръцка и латинска - се е засилвало все повече. На Изток гръцкото християнство е налагало своята хегемония вследствие арабските нашествия, възхода на Константинопол и западането на Антиохия и Ерусалим. На Запад затвърдената компактност на латинското християнство благодарение на постепенното изчезване на арианството сред готи, вандали и вестготи и главно вследствие латинизирането на франките се увенчава със създаването на империята на Карл Велики. Двойственото разделение на християнската общност на гръцка и латинска просъществува и след масовото навлизане на германските народи в цивилизования западен свят.

„Книжовен имот за децата“ е второто детско списание. Излиза през 1872 г. под редакцията на Георги Атанасов Живков (с псевдоним Живкин) - една година след списание „Пчелица" на П. Р. Славейков и 30 години след пробния брой на първото българско периодично издание - сп. „Любословие". Под чертавам дистанцията във времето, защото тя дава възможност да се проследи обособяването на една нова читателска категория, в която се проектират нравствените изисквания към личността на българина. Детският периодичен печат през Възраждането не може да достигне равнището на останалите вест ници и списания, но той е част от зараждащата се детска литература, своеобразно продължение на идеите, мотивите, образите от четивата в читанките и букварите. Неговата поява е подготвена от бързото разви тие на училищното и читалищното дело, от подема на националния периодичен печат, от духовното общуване с другите народи. В съседна Румъния през 1865 г. е излязло списанието „Mama Si copilul", през 1866 г. - Elevul patriot", през 1869 г. - Amicul scoalei", а в. „Время" в бележка към превода на „Прия телите на Едуарда" подчертава, че в „Европа ся изваждат периодически листове, предназначени само за деца". Литературната продукция до този момент по същество е четиво за всички възрастови категории. Затова и първите детски списания са не само проява на лично отношение към проблемите на детската ху дожествена книжнина в еволюцията на националния литературен процес, но и степен на осъзнаване и утвърждаване на една нова читателска категория. Сп. „Книжовен имот за децата" излиза във Виена - На месец по една книжка нарежда и изважда на свят Г. А. Живкин". Още тук, в подзаглавието, Живков определя своя принос и кръга на възмож ностите си. Тази самооценка е в духа на времето, но тя е и отражение на обществената и нравствена позиция на автора, който никога повече не се връща към тази своя дейност. Сп. „Книжовен имот за децата" остава неговата единствена проява в областта на детската периодика. Интересна е съдбата на второто детско списание. Докато за „Пчелица" съвременниците дават само положителни отзиви, а библиографите и изследователите го включват в списъка на най-четените и тър сени списания, то за „Книжовен имот" само Каравелов дава своя оценка. Във в. „Свобода" (1872) Ка равелов обнародва статията „Четете и се образовайте". Изводите в нея не само допълват представите ни за отношението на Каравелов към педагогическите проблеми, към художествената стойност на че тивата за деца. Тук за първи път се срещаме с теоретични постановки за детската литература. Каравелов не може да се примири с налаганата мисъл, че всяка една книга е полезна, че всеки един писател заслужава лавров венец". Каравелов поставя въпроса за стойността на художествения текст, за неговата проекция във времето. В областта на детската литература той отъждестява ролята на педагога и твореца, защото е убеден, че детският писател е преди всичко педагог. „Обязаността на всеки разумен педагог -пише той в цитираната статия - е да въведе децата в действителния живот и да им покаже кои са действител ните радости, действителните скърби и естествени нужди." Регламентирайки ролята на педагога, Каравелов определя и параметрите на възпитанието, извежда действителността като основа, на която трябва да се гради педагогическият труд. Тази идея сама по себе си не е нова за творчеството на Каравелов, но тук тя е проявено отношение към детето-читател:

Подобно на мнозина свои съвременници Илия Блъсков прави първите си стъпки на книжовник с публикуването на религиозни и нравственопоучителни пре водни съчинения. Този опит, който по същество повтаря модела на развитие на възрожденската ни литература, му позволява да се включи през 1865 г. в процесите на създаване на оригиналната българска белетристика с повестта „Изгубена Станка". След пет години вижда бял свят и втората му повест - „Злочеста Кръстинка“, произведение, което със своите художествени белези илюстрира както израстването на Ил. Блъсков като писател, така и задълбочаващите се противоречия в неговия мироглед. Идейно-художествената еволюция на твореца се отразява и върху прин ципите на естетическо претворяване на двете взаимнообвързани категории време и пространство. Докато в „Изгубена Станка" особеностите на тези категории конструират един свят на нарушени единства, устремен към възстановяване, в „Злочеста Кръстинка" конституционен се оказва друг принцип на организация на вре мепространството. mage G Down mean to Още в първата си повест Ил. Блъсков използува възможностите на простран ствените елементи да изразяват непространствени отношения, но в „Злочеста Кръстинка" метафоричните възможности на пространството са използувани в една много по-сложна система. Единният свят на текста на повестта е разчленен по различен начин спрямо различните герои. Докато в „Изгубена Станка" пространството е, общо взето, автономно, натоварено със ситуитивна конкретност и то определя действията на героите, попаднали в една или друга негова част, в „Зло честа Кръстинка" определящ е героят. Различните герои принадлежат на различ ни типове членене на пространството. Тук Ил. Блъсков създава едно полифонично пространство, в което „партиите" на отделните герои рисуват фрагментарна, съста вена от отделни късове картина на света, показваща рушенето на типа култура, който е все още единен в „Изгубена Станка". Моделът на света в „Злочеста Кръстинка" е динамичен, той е представен в процес на разрушаване. Старият тип култура се разпада, новият още не е създаден, всички връзки се късат, кръв тече от болезнено отворените рани в душите на героите. Никой не е останал незасегнат - нито бащата на Лулчо, дядо Иван*, чийто модел е бил цялостен, хармоничен и той не же лае да го променя, нито Лулчо, у когото новото намира благодатна почва. Животът и на стареца, и на неговия син е опустошен.

Литературата на Възраждането заема средищно място по отношение на формирането на нов тип естетическо съзнание и у авторите, и у читателите. Особено инте ресна е ролята на побългарените творби в културния живот на българите от 40-те го дини до края на XIX в. като своеобразен регулатор на съотношението национална самобитност - общоевропейски тенденции. През 1844 г. се появяват две адаптации на една от първите печатани драми на български език - „Вѣлисарій" от Х. К. Х фон Траучен - на Анастас Стоянович Кипиловски и на Захари Симеонов Котлянец и повестта „Изгубеное дѣте“ от Кристоф Шмид, побългарена от Христаки Павловича. През 1870 г. отец Матей Петров - Преоб раженски „преписва и поправя" двете произведения и ги издава в едно книжно тяло под заглавието „Повѣсти на изгубеното дѣте и Велисаріа, военачалникъ-ть на Тустиніана великаго". Срещаме се с едно изключително интересно явление. Близо четвърт век след пър вите преводачески опити у нас един писател ги „преписва и поправя". Необходимо ли било това, когато общата преводаческа тенденция върви към приближаване до оригинала, към осъзнаване на авторските права. Но нека сменим гледната точка и вместо въпросите как и какво е казал или е искал да каже писателят, да се опитаме да отговорим защо го е казал и как читателят го чете, как се опитва да го разбере и дешифрира. Защото да се усвои един прочит, значи да се усвоят кодиращите символи на общността, представена в прочетеното произведение, а писателят е този, който създава и изгражда своя читател. Човек интуитивно възприема чуждата за него култура само и единствено през призмата на своята собствена - едно произведение може да се разчете дотолкова, доколкото е познат изобразения в него свят и в този смисъл то притежава само определена степен на познатост. Ако литературните взаимоотноше ния между „Dasvertorene Kind" на Кристоф Шмид и „Изгубено-то дѣте“ на Матей Петров се представят като модел на връзки, се получава следната структура:

Един вид начална искреност е да кажем, че в интимната заинтересованост и патос на нашето занимание влиза едно определяне на литературното произведение, държащо сметка за възможните отнасяния към него. Търсеното ограничаване пък не се предприема заради нетърпяща многообразие строгост, а като част от усилието литературното произведение да се освободи от неприсъщи нему и несъобразяващи се с особеността му модуси на възприемане и реагиране. Ще се считаме в някаква сте пен задоволени от постигнатото, ако самото определяне се разгръща като внушаващо предпазливост, т.е., ако определяме предотвратяващо, дори дотолкова, че да предот вратим едно готово и застинало определение, представящо се като резултат, втяни • Този тип определяне трябва да има и привлекателната особеност да съопределя интерпретативно поведение, правещо възможна неговата комплицираност, твърде скъпа за нас, част от нашия ангажимент. Но то има и друга особеност - че разчи та на спецификата на литературното произведение, която има амбицията да опре дели, за да вниква и в същността на културата, позволявайки си да предположи една начална аналогия, при която първата страна предоставя в удобно наблюдаем вид и поради коефициента на неаналогичност чертите на втората. (В новата си ориентация в схващането на културата според Библер науката се насочва към феномените на общуването по повод на произведения. В произведенията на културата се въз приема с особена несъмненост един за първи път творим свят, в неговата извечна, независима от нас, абсолютна самобитийност. Произведението е феномен на култу рата - сфера на произведенията. Библер говори за самонарастване и самообосноваване, а също и за едновременност, взаимодействие и уплътняване на всяка худо жествена монада. Дори привидното и отпадане от културния оборот води до продъл жаващо уплътняване на действащото ядро, което може да бъде и празнина, разрив. Пока В насоката, която сме избрали, нека добавим, водеща е и идеята на Мамардашвили, че в културата възникват необратими светове, които са пространственоподоб ни или полеви образувания. Бидейки поместени във вътрешността им, не е възмож но да се занимаваме с тях, ако те в логиката на нашето занимание ни изключват.) ри Така мястото" на литературното произведение ще бъде за нас и място на културните извършвания, като не забравяме, че уточняването му е също един вид извършване, имащо и този неочакван, ала закономерен ефект да установява, че място то е другаде, когато вече го е намерило

Проблемът за осмислянето на културните контакти на българите със света е актуален, същностен, а според някои - дори основен при разглеждането на някои периоди. Той може да бъде видян от различни гледни точки и на различни нива, които обаче не бива да се абсолютизират. Същевременно отдавна е назрял моментът да се преодолее партикуларизмът и да се предприеме опит за изграждане на цялостна концепция за взаимоотношенията на българската култура със световната. Подобен подход предполага няколко неща. Първо - отстраняване на схоластичните идеологически наслоения, които присъствуват не само в масовото съзнание, но и в литературознанието и културната история, и проблематизиране на удобните и ласкаещи самочувствието национални митологеми. Второ - историческа ретроспектива, връщане към времето, когато се изграждат основите на новата българска култура, а и към по-далечното минало, включително и към особеностите на едно имагинерно първично състояние. Трето - изясняване на принципите, които определят представите за свое и чуждо. Четвърто разглеждане на проблематиката през призмата на въпроса за културните общности. Пето - осмисляне на различните представи за принадлежност към общностите, както и на механизмите, които ги пораждат. Шесто - разкриване на интерференциите с други процеси, развили се по същото време. Едва когато се държи сметка за всичко това, ще стане възможно едно по-задълбочено разкриване на осъзнатите и неосъзнати представи и интенции, свързани с различните възгледи за мястото на България в европейската цивилизация, кодирани в литературни творби и други текстове. Насочването към предисторическите времена би разкрило картината на една ясна дихотомия: малко и недвусмислено очертано свое (рода, племето), противостоящо на необятното и враждебно чуждо. Своето се дефинира чрез система от митове, които обясняват произхода и кодифицират знаците за идентифициране.