Книжка-2

1993, Книжка 2 - Съдържание

От гледна точка на семиотиката културата представлява колективен интелект и колективна памет, т. е. надиндивидуален механизъм на съхраняване и предаване на някои съобщения (текстове) и изработване на нови. В този смисъл пространството на културата може да бъде определено като пространство на някаква обща памет, т. е. пространство, в чиито предели някои общи текстове могат да се съхраняват и да бъдат актуализирани. При това, тяхната актуализация се извърПiва в пределите на някакъв смислов инвариант, позволяващ да се говори за това, че текстът в контекста на новата епоха запазва, при цялата вариантност на тълкуването, идентичността на самия себе си. По такъв начин, общата за пространството на дадената култура памет се осигурява първо -- чрез наличието на някакви константни текстове, и второ -- или чрез единството на кодове или чрез тяхната инвариантност, или непрекъснат и закономерен характер на тяхната трансформация. 2. Паметта на културата е не само единна, но и вътреПiно разнообразна. Това означава, че нейното единство съществува само на някакво равнище и подразбира наличието на частни "диалекти на паметта", съответстващи на вътреUiната организация на колективите, които изграждат света на дадената култура. Тенденцията към индивидуализация на паметта съставя втория полюс на нейната динамична структура. Наличието на културни субструктури с различен състав и обем на паметта довежда до различна степен на елиптичност на текстовете, циркулиращи в културните субколективи и до възникването на "локални семантики". При прехода извън пределите на дадения субколектив елептичните текстове, за да бъдат разбрани се допълват. Такава роля играят различните коментарии. Когато в края на живота си Держанин е принуден да напиПiе обПiирен коментар към собствените си оди, това е било предизвикано, от една страна от усещането за течението на "реката на времето", т. е. от ясното съзнание, че културният колектив на неговата аудитория от екатерининската епоха е разруПiен, а за потомството, което Держанин счита за своя истинска аудитория, текстът може да стане и напълно неразбираем. На второ място -- Держанин остро усеща разруПiаването на одичиня жанр и въобще на поетиката на XVIII в.

Предлаганото на читателя кратко изложение на някои изследователски принципи не следва да се разглежда като претендиращо за философско значение. Авторът е твърде далеч от подобни претенции. То е само усилие да се обобщи опитът от изс1едването на конкретни факти от историята на културата. Авторът е движен и от неудовлетвореността от това, как се отразяват в историята на литературата и културата някои обичайни теоретични категории. Класическите работи върху историята на отделните култури, създадени през XIX век, се опират на мислене, изградено под влияние идеите на Хегел и Дарвин. Преди всичко културата се мисли като някакъв обект, разположен извън изследователя. Този обект се намира в състоя·ние на развитие, което е закономерна, прогресивно насочена еволюция. Изследователят се намира извън този обект. Познанието се мисли като разкриване на скрити в обекта (културата) закономерности (структури). Изследователят, въоръжен с логиката се намира в позиция на истинност. Ако се говори за "субективен фактор", то под това се разбира отклонения от истината под влияние на извъннаучни въздействия: пристрастия, неосведоменост или явна недобросъвестност. Доколкото обаче предмет на изследване все повече става самият процес на изследване, гледната точка към позицията на изследователя се усложнява и се актуализира традиция, възхождаща в крайна сметка към Кант. Предмет на анализ става механизмът на анализа, знанието за знанията. Интересът се измества от въпроса как духът се въплътява в текста, към това - как текстът се възприема от аудиторията. На тази основа се развиват различните направления в херменевтиката. В своите крайни проявления подобна методика пренася цялото внимание върху субекта на културата. Историята на културата се представя к~то еволюция на нейните интерпретации - от една страна, на съвременната и аудитория, и от друга, на следващите поколения, включвайки и традицията на научната интерпретация.

Проблемът за осмислянето на културните контакти на българите със света е актуален, същностен, а според някои - дори основен при разглеждането на някои периоди. Той може да бъде видян от различни гледни точки и на различни нива, които обаче не бива да се абсолютизират. Същевременно отдавна е назрял моментът да се преодолее партикуларизмът и да се предприеме опит за изграждане на цялостна концепция за взаимоотношенията на българската култура със световната. Подобен подход предполага няколко неща. Първо - отстраняване на схоластичните идеологически наслоения, които присъствуват не само в масовото съзнание, но и в литературознанието и културната история, и проблематизиране на удобните и ласкаещи самочувствието национални митологеми. Второ - историческа ретроспектива, връщане към времето, когато се изграждат основите на новата българска култура, а и към по-далечното минало, включително и към особеностите на едно имагинерно първично състояние. Трето - изясняване на принципите, които определят представите за свое и чуждо. Четвърто разглеждане на проблематиката през призмата на въпроса за културните общности. Пето - осмисляне на различните представи за принадлежност към общностите, както и на механизмите, които ги пораждат. Шесто - разкриване на интерференциите с други процеси, развили се по същото време. Едва когато се държи сметка за всичко това, ще стане възможно едно по-задълбочено разкриване на осъзнатите и неосъзнати представи и интенции, свързани с различните възгледи за мястото на България в европейската цивилизация, кодирани в литературни творби и други текстове. Насочването към предисторическите времена би разкрило картината на една ясна дихотомия: малко и недвусмислено очертано свое (рода, племето), противостоящо на необятното и враждебно чуждо. Своето се дефинира чрез система от митове, които обясняват произхода и кодифицират знаците за идентифициране.

Мислейки за Възраждането си в един общоевропейски план, винаги сме склонни -- гласно или не -- да се подчиняваме на опозиционната схема "център -- периферия". В нея, естествено, Европа се схваща като "център", като един обобщен символ на "централен път на цивилизацията", а балканският регион, включващ в себе си българите -- като културна "периферия", или "не-център". Само по себе си това противопоставяне е своеобразна провокация към съизмерване. Културно-сравнителният подход винаги е присъетвувал в науките, занимаващи се с Възраждането ни. Нещо повече дори: импулсът за съизмерване между "нас" и "другите" е от изходните подбуди на самото ни възрожденско самоосъзнаване. Ние сме "изостаналите", другите са "напредналите" и символизират "културността". С времето тези понятия се насищат с все по-богато съдържание, но идеята за "догонване на Европа"-­ както е добре известно -- си е жива и здрава и до днес. И зад нея прозира една неособено ласкава "диагноза" -- нашето подсъзнателно влечение към покровители и модели зА подражание -- изразяващо по същество, че просто у нас самите липсват сигурни опори в себе си ... Това добре познато обстоятелство обаче си струва да бъде разшифровано в един културно-исторически план -- задача, която никак не е сложна, стига само да се отнасяме към нея не като тесни специалисти по литература, история или социална психология -- а като хуманитари. Като изследователи, визиращи преди всичко човек а, с неговия особен (и променящ се) начин на живот, с неговата система от действуващи (и трансформиращи се) ценности и преди всичко-- с неговия вечен стремеж към "тъждественост със себе си" ... Преди повече от десет години Боян Ничев бе отправил едно своеобразно методологическо пожелание към науките за възраждането, насочено към необходимостта от ак с е ологи че ски прочит на литературата му. 1 Значимостта на подобен подход бе интуитивно предусещана от мнозина

Възрожденскалt ни литература е едно завършено пространство, последното завършено литературно пространство, което притежаваме, защото с началото на следосвобожденска та ни книжнина, с Вазов. Величков, Михайловски и пр., ние встъпваме в етап. на който. спорел мен. все още сме свидетели. Какво значи .. завършено литературно пространство"? Имам предвид етап от литературата. в който можем ла кажем, че всичко окончателно е било и с който съприкосновението не бихме определили като литературно т. е. npш.>.нcmtu'l/0 или естетическо а. по-скоро като душевно, историческо. етническо и т. н. Можем за по-голяма плътност на представата да го определим като затворен джоб или ниша в литературата, или пък като кристално кълбо - независимо от конкретния образ. ние днес сме тия, които обикалят отвън и наблюдават, ровят. анализират. трактатизират нещо, което през миналия век е било неловършено явление, поток. Като възможно най-актуалното завършено литературно пространство у нас, възрожденската книжнина с изследвана. сортирана и структурирана .иаксu.\mЛI/0 добре: следоватс.Jно. структурата, която И с критически създадена. максимално J\Обрс съответства на структурата. която тя сама по себе си има и представлява. Но както често става в случаите, когато нещо е описано, ще си говорим най-вече за несъответствията. Структурата на възрожденската ни книжнина изглежда разбита и рехава. пълна с най-хаотичен материал, случайно вмъкнат оттук и оттам и създаващ впечатленис за нестроен хор от единични гласове. Това между другото е и точно така. Но че същевременно е завършена структура разбираме о_т самата реакция на слсдосвобожденската ни литература към нея: видните и мъртви прелетавители сс възвеличават, но пряката приемственост сс утаява между средните и низшите литературни слоеве, между периодиката на Блъсков и драмите на Халжистанчев. както и в някои инерциовни движения на по-значителни автори, нисатели и преди, и след Освобождението. Тъй или иначе, абсолютно затворена структура няма. Завършената структура е всъщност силно завишена кристализация на иначе поточни явления и тюt1 крис;rализация. ако нс друго, откроява параметрите, довели до образуването и.

Темата за ролята на гръцката книжнина като посредник между българската култура и Европа присъствува оше в първите изследвания на българските учени след Освобождението. В усилията си да проучат явленията в културния и идейно-политическия живот на българското обшество през XVIII и XIX в. изследователите се изправят пред задачата да дадат оценка за ролята на гръцката култура и българо-гръцките културни взаимоотношения през тази решаваша за българите епоха. Иван Шишманов прави първите стъпки за преодоляване на наследените от романтичната историография митове, един от които е мнението, че Цариградската патриаршия провежда отколешна системна политика за елинизиране на българите и че гръцките училиша и книжнина играят изцяло отрицателна роля в духовния живот на българите. В студиите си, посветени на К. Фотинов, И. Добровски, Н. Бозвели и Н. Рилски, Ив. Шишманов разкри множество страни от положителната роля на гръцката книжнина за българите като посредник между тях и Европа 1• За обогатяването на представите ни за ролята на "гръцкия канал" допринесоха много изследванията наЙ. Иванов , Б. Пенев , М. Арнаудов , В. Пундев5 и в по-ново време М. Стоянов , А. Алексиева , Н. Аретов

Заглавието ни представя един красив последователен израз: някога казваха "нашия Изток". Все пак "Гръцкият изток" точно отразява онази част от Изтока, чийто основен културен инструмент (langue de culture) е гръцкият език. Впрочем бихме могли щi предпочетем "гръцкия Изток" като по-непринуден израз. Но преди да продължим, ще направим две уточнения, едното от които се изисква от заглавието, а другото - от темата ни. "Западна книга" е термин, най-малко двузначен: може да означава книга, написана на западен език, но и книга - независимо от езика И - отпечатана в западна типография. От тази последна, чисто техническа гледна точка, ръководещата ни покрай другото тук, западни книги са и всички прозиведения на старите или по-късните гръцки писатели, които по-рано или по-късно са били отпечатани в западни печатници. Ние се интересуваме, обаче, главно от материалното тяло на книгата, което представлява носителя на духа. Накрая, тъй като ще се движим в такава област, би било необходимо- от друга страна - усилие за определяне на тънкото разграничение между библиофила, колекционера - наричаха го книгосъбирач - и системния създател на една типична (по някакъв признак) библиотека. Това независимо от сложните преплитания при съчетанието на повече от един нюанс в един и същи човек. Ако обаче не прибягваме - при всеки случай и всяко изследване, които ни занимават, към внимателни разграничения, светът около нас ще остава винаги в аморфна и неопределена маса.

Завършвайки в 1895 г. една от най-проникиовените творби на българската народопсихология с въздишката: "Европейци сме ний, ама все не сме дотам!" , Алеко изразява вековната шизофрения на едно национално съзнание на ръба на континента. Отношението между цяло и част в този случай е напрегнато и несигурно от незапомнени времена. То се характеризира с принадлежност. но и с противопоставяне, с тъждественост, но и с другост. Проблемът, изглежда, се институционализира и по такъв начин се увековечава ·оше през IX век, когато България решава, че за нея ще бъде политически по-изгодно да получи новата си, християнска вяра не от Рим, а от Константинопол. Контактите между Европа и нейните югоизточни аванпостове през средновековието не са били много различни от тези между християнския свят и сарацините. Веднъж проникнали в sylvas Bulgarorum, кръстоносците, адмирирани от Запада като воини на велика духовна кауза, се преобразяват в империалистически агресори или, по-точно, разбойници, които трябва да бъдат смъквани от породистите си жребци с куки за диви зверове и накълцвани на парчета. Българските опити за проникване в Европа през онези времена също не са посрещани много възторжено. Най-значителният от тях, богомилството, плъзва по континента като подмолна народна вяра, предлагаща алтернатива на официалната църковна доктрина и, естествено, е посрещнат с подозрителност и отпор. В резултат на това самото име на българите става ругателна дума сред правоверните във Франция и Англия. Две продължителни епохи на чуждо владичество между Xl и XIX в. задълбочават пропастта. Османските поробители са особено ревниви по отношение на най-~алкия опит за създаване на връзки между християнското население по техните балкански територии и свободните европейски нации. Усещането за другостта на Европа е системно насаждано из цялата обширна империя. Един от редките западни пътешественици сред турците през ранния XVII век свидетелствува за това.

В "Под игото" стопанинът на Карнарския хан Рачко Пръдлето заговорва предрешения Огнянов по следния начин: "Защо се боиш от мене, графе! Или се срамуваш от името ми? То ми е останало от баща ми и ми е за чест ... Името е нищо, но човек като е честен, тогава и името е красно ... Като е човек с честта си, то и името например да кажа... всеки ми има почетта ... А челяк защо живей? За една чест и за едно красно име ... " Тази словообилна авторепрезентация на притежаващия "безочливото" име очевидно цели нещо като превантивно себеоневиняване и успокояване -- спечелване на събеседника, който -- според мисловността и нормите на света в текста -- естествено би трябвало да се усъмни в почтенността на човека, закичен с подобно прозвище, и да откаже да го разпознае като свой. Начинът, по който професионалният революционер прочита в името на случайния си познат предупреждение, обозначение на долнопробна същност, се санкционира от повествованието като абсолютно адекватен и прозорлив. Притежателят на компрометираното поради озвучеността и миризливостта си име, неприлично изваждащо наяве телесната низина, доказва особената истинност на наследствения си прякор, функционално идентичен с фамилия, защото -- равен и верен на долното си име -- постъпва долно като мекере на турците и шпионин на Стефчов ... Вазов не забравя епизодичния си герой със скверното прозвище. В романовата визия за България след 1878 г. той отново се появява и при това вече е носител на една класическа за литературността на 90-те години фикционална биографична история, моделираща познание и оценка за другите, тъмните страни на свободата. Освен че е забогатял в смутното време с кражба и измама, Рачко Пръдлето е побързал да изпрати сина си на учение в чужбина, където той се представя за конт Etienne Брадлов, чийто брат е губернатор ... Тази версия на вечния сюжет "бащи и деца" е силно симптоматична за социокултурните измерения на шоковите историко-политически и икономически промени в новата земя. Всичко случило се с нейните хора и техните ценности, със семантическите и аксиологическите доминанти в националната идеология, с техниката за колективна и личностна авторепрезентация, с водещите комуникативни стратегии, обвързващи българското и света -- та всичко случило се в този план от известна гледна точка лаконично и в концентрат се снема в разстоянието между имената на бащата-ханджия и сина-студент, в пътя от Рачко Пръдлето до конт Брадлов.

Любими книги, по описанието на Захари Стянов в "Записки по българските въстания", на овчарите са "Митарствата на блажена Теодора", "Камък падна от небето", "Ревизията на св. Богородица в ада", "Чудесата на пресв. Богородица". В последната, написана от Димча Великов, Захари Стоянов отбелязва и предисловието-тази книга "трябва да я има при себе си и оня, който пезнае да чете, защото тя притежава такава сила, щото може да заварди човека от болест, от куршум, от лоша среща и пр.," и разпространението И- "тя се продаваше като топъл хляб", а "по-богатите хаджии купуваха по няколко, за да се намират за синове и унуки". Паралелно с този свят в повествованието се появява и Кондю Разбойника, когото авторът на "Записките" се опитва да приобщи към световете на културата и който така наподобява културния герой на Възраждането, снизен тук, така както е снизена и представата за християнска кинжнина, но и кинжнината и културният герой са опорните точки, чрез които авторът в "Записки по българските въстания" гради началото на своите предания. Или друг един пример от същото време. Преди да напише така популярната "Изгубена Станка", фикционален, без съмнение текст, което ще рече и пранадлежащ към друг клас от текстове, различен от цитирания вече по Захари Стоянов, Илия Блъсков начева като художник по съвсем друг начин. "Моите първи издания бяха: "Тълкуването на десетте божи заповеди (1857), в превод от гръцки, и "житието на св. Йоана Кръстителя и св. Игнатия Богоносеца" (1863), превод от славянски". Но когато започна печатането в "Български книжици" на "Нещастна фамилия" забелязваше се, пише Илия Блъсков", у четци и слушатели едно особено любопитство по тая историческа повест или разказ, навярно защото бе из нашия живот, из нашите страдания под турско иго ... Но младежите обечаха да четат и слушат нещо по друго, особено из българския живот, каквато бе книгата "Предвестник горекаго пътника" (печатан 1856) и "Горски пътник" (1857) и двете от Г: С. Раковски. У мене се породи желание да съставя и аз подобна повест на "Нещастна фамилия".

Първоначалният замисъл на тази работа предвиждаше да се изследват статиите на проф. Пьотър Михайлович Бицили върху творчеството на А. С. Пушкин с оглед на един новооткрит ръкопис на професора за характера на Пушкиновия роман. Заниманията с атрибуцията на ръкописа постепенно изместваха акцента от частичното към едни по-мащабни литературно-исторически и компаративистични контексти, в които този нов текст провокативно се вписваше, подсказваше преоценки на утвърдени становища, предлагаше възможности за неочаквано обединяване на противоположни и противоборстващи интерпретативни подходи. Казано по друг начин- частното изведнъж съвмести привидно нееднозначните импулси на изследователските интереси: проучванията върху съдбата на руската литературна емиграция в България чрез творчеството на един от най-значимите И представители се съчетаха с компаративистичните изследвания върху историята на българо-руските литературни връзки в литературно-исторически и теоретичен план. И още нещо. Проучванията върху историята на руската емиграция в България - представители, творчество, институции, общуване и пр. - са още в начален стадий. Липсващата възможност за позоваване на иследователска традиция неизбежно наложи информационно да се разширява текстът, което обуславя и фрагментарността на изложението.

Въпреки обилната библиография по въпроса за изворите на Паисий, остава недостатъчно осветлен проблема за неговите западноевропейски предходници или западни образци, които са слабо познати в нашата литература. Далеч преди Петър Богдан', Блазиус Клайнер2 и Паисий3 в западната съвременна историография се формира постепенно представата за българина: неговата история (от момента на създаването на българската държава на Балканите до османските завоевания), религията и нравът му • Още в XV в. се поставят основите на съвременната историография. Тогава скъсването с традиционната църковна форма, възбуждането въображението на читателя и извличането историята на една отделна обuцност от световната история са характерни за този вид западноевропейска книжнина. Историите на Флоренция и Венеция, на Франция и Англия, на Полша или Унгария са плод на ренесансовия стремеж да се обобщи в една творба историята на даден народ или държавна власт . Монографиите на османска тема се появяват още в XV в. (напр. тази на Теодор Спандуин Кантаказин) , а монографиите по история на Византия (Кузен, Дю Канж) излизат едва през XVII в. 7 Общо взето, както бях показала по-рано, Източната римска империя, Османската държава и средновековните балкански държави

Две години след второто самостоятелно и преработено издание на "Под игото" и във връзка с 25-ата годишнина от книжовната дейност на Вазов, се появяват редица статии и дори цели книги върху творчеството на писателя, част от които са посветени именно на този пръв негов роман. Сред тях интерес за нас представлява една обширна студия на д-р В. Балджиев , която чрез подробен анализ се старае да мотивира тезата за художествената несъстоятелност на романа. Сред основните изтъкнати недостатъци са и следните: големия брой второстепенни лица, заемащи обширно място в него, без да са пряко свързани с главната сюжетна ос; неоправдано голямото присъствие на ,.сьщества от зоологическото царство". "изобилие от разнообразни човешки недъзи и монструозности"; решаващото от развитието на интригата значение на случайностите; отегчителната "слабост" на автора към ядене и пиене в романа, към различни "гощавки и теферичи". Отделяме такова внимание на този незначителен критик, защото в един може би малко краен, но завършен вид той изразява резервираното отношение на значителната част от тогавашната интелигенция към тази голяма българска книга. Показател за това е и фактът, че част от неговата студия е охотно публикувана от д-р Кръстев в сп. "Мисъл" . Макар повечето конкретни забележки да са сами по себе си основателни, цялото по-сетнешно национално-културно битие на "Под игото" тотално опровергава крайния извод, който прави въз основа на тях критикът. Разгадката на тази енигма ще ни помогне да навлезем в същината на настоящата тема. Търсейки основната грешка на Балджиев, ние стигаме до неговата априорна обремененост с една презумпция, която канализира в определена посока разсъжденията му и ограничава тяхната основателност в рамките на един принципно погрешен подход към творбата. Очевиден е стремежът на Балджиев да напъха "Под игото" в калъпа на съвременния нему европейски буржоазен роман.

В своето културно и политическо битие всеки етнос изживява период на ценностна самоиндентификация. Период, в който чрез различните канали на културна комуникация - литература, изкуство, образователна система, - личности и събития от историята на народния колектив се сакрализират; обявяват се за авторитетни граждански и морални стойности, които не подлежат на преоценка. Съвременният мит превръща историята в природа'. Негова основна разновидност е национално-историческият мит. Ако за класическия мит е характерно преобразуването на събитията от митичното време на "своеобразен метафоричен код, посредством който се моделира устройството на света, на природното и социалното" , съвременният му, и респективно вторичен, двойник префункционализира събития от реалната национална история в символен код, с който се съизмерва настоящето или, по-точно казано, с който се съизмерва ВСЯКО настояще на обществото. Създаването на национална митология е задължително явление за всяка реална история и то задължително се появява във времето, когато етноколективът самоосъзнава и легитимира себе си като държавно-културна общ" ност, като нация. Тази легитимност се постига чрез селективното актуализиране на непреходното, вечното в традицията. "Животът като съживяване, като наново оживяване е именно живот в мита 3 и сакрализирането на РОДНОТО, на СВОЕТО в ценностна опозиция с ЧУЖДОТО е неотменим принцип на националното митотворчество. Историята на такава особена в многоетническата си еклектичност и "късната си поява" нация като американската е показателна за универсалистичните параметри на формулирания принцип. В "Духовният живот в Америка" (книга, преведена на български от Г. Константинов) Кнут Хамсун прави интересни наблюдения върху спецификата на американския патриотизъм: " ... в Америка на Шекспира гледат като на национална собственост.