Културата като субект и обект на самата себе си

Предлаганото на читателя кратко изложение на някои изследователски принципи не следва да се разглежда като претендиращо за философско значение. Авторът е твърде далеч от подобни претенции. То е само усилие да се обобщи опитът от изс1едването на конкретни факти от историята на културата. Авторът е движен и от неудовлетвореността от това, как се отразяват в историята на литературата и културата някои обичайни теоретични категории. Класическите работи върху историята на отделните култури, създадени през XIX век, се опират на мислене, изградено под влияние идеите на Хегел и Дарвин. Преди всичко културата се мисли като някакъв обект, разположен извън изследователя. Този обект се намира в състоя·ние на развитие, което е закономерна, прогресивно насочена еволюция. Изследователят се намира извън този обект. Познанието се мисли като разкриване на скрити в обекта (културата) закономерности (структури). Изследователят, въоръжен с логиката се намира в позиция на истинност. Ако се говори за "субективен фактор", то под това се разбира отклонения от истината под влияние на извъннаучни въздействия: пристрастия, неосведоменост или явна недобросъвестност. Доколкото обаче предмет на изследване все повече става самият процес на изследване, гледната точка към позицията на изследователя се усложнява и се актуализира традиция, възхождаща в крайна сметка към Кант. Предмет на анализ става механизмът на анализа, знанието за знанията. Интересът се измества от въпроса как духът се въплътява в текста, към това - как текстът се възприема от аудиторията. На тази основа се развиват различните направления в херменевтиката. В своите крайни проявления подобна методика пренася цялото внимание върху субекта на културата. Историята на културата се представя к~то еволюция на нейните интерпретации - от една страна, на съвременната и аудитория, и от друга, на следващите поколения, включвайки и традицията на научната интерпретация.