културата

„Революционният пролетариат се бори за спасението на културата на народа, за нейното освобождаване от оковите на загниващия монополисти чески капитал, от варварския фашизъм, който я насилва. Само пролетарската революция може да предотврати загиването на културата, да я издигне до най-висок разцвет като истинска народна култура .. Тази лаконична мисъл на Георги Димитров от неговия исторически доклад пред VII конгрес на Коминтерна съдържа една огромна истина за исто рическата съдба и перспективите на човешката култура, за духовния живот на човека и човечеството. Идеята за освобождаване на културата като неотделима, съществена страна на цялостната проблема за освобождаването на цялото общество, на всички и всяка негова съставка от гнета на експлоататорското общество - тази идея е съществена част в мирогледа и дейността на Георги Димитров още от най-ранните му години. на Организирането на трудещите се маси в името на освобождението обществото от икономическите, политическите, социалните и духовните ве риги на класово-антагонистичния строй, разкрепостяването на културата човешката личност, създаването на комунистически обществени отношения като условие за осъществяването на хилядолетия мечтаното „царство на свободата" - ето смисъла и съдържанието на възходящия живот на Георги Ди митров от деловодството на синдикатите до Лайпциг и от Коминтерна до Петия И конгрес на Българската комунистическа партия. Индетерминистите, свързани със субективния идеализъм, и детерминистите-метафизици еднакво разглеждаха въпроса за човешката свобода, абстрактност, извън историческата обществена практика, извън дейността на хората за овладяване на природата и обществото. Те противопоставяха понятията свобода и необходимост. За тях свободата беше абсолютна свобода, отхвърляща всяка необходимост и принуда, а необходимостта - абсолютна необходимост, изключваща свободата на волята. Георги Димитров никога не се е колебал по този изключително важен въпрос. Още у Спиноза и френските материалисти от XVII—XVIII в., у Хе гел, руските революционни демократи и особено у Маркс, Енгелс и Плеханов, които на младини усърдно е изучавал, той е могъл да научи, че свободата и необходимостта не бива да се противопоставят, че природната и историче ската необходимост нямат нищо общо с принудата и лишаването на човека от неговата свобода на действие в широките рамки на тази необходимост, че когато пътят необходимостта се опознае и овладее, тя се превръща в свобода, че на свободата минава от неосъзнатата към осъзнатата необходимост, че свободата е винаги конкретна, че тя е исторически продукт с класово съ 6 държание и трябва да се оценява непременно с оглед на дадените обществени условия, обстоятелства, тенденции.

Когато поради службата, която изпълнявах в Министерския съвет, бях в близък контакт с Георги Димитров, аз не мислех, че ще дойде време да разказвам спомени за него. Тогава не водех дневник, не записвах разговорите си с този велик човек, не събирах бележките, които той често ми изпращаше, или документите, върху които неговата ръка оставяше следа. По него време в Министерския съвет се работеше от ранна сутрин до късна вечер, аз бях твърде много зает с тази работа и пропуснах да направя това, което някога Екерман беше направил, намирайки се до Гьоте. Но и без дневници и записки споменът за Георги Димитров е винаги свеж и релефен в съзнанието ми. Георги Димитров е велик революционер и трибун, партиен и държавен коРъководител от социалистически тип, ръководител на международното мунистическо движение. За него мнозина са говорили и разказвали спомени. Искам и аз да припомня само някои неща, които показват неговото отношение към културата и науката. Известно е, че Георги Димитров отдаваше голямо значение на културното развитие на народа. Нали той защити, и то така блестящо, нашата на ционална култура в забележителното си защитно слово на процеса в Лайп циг. Нали на него принадлежат думите, че в областта на културата няма пълноценни и непълноценни народи. Георги Димитров беше човек с изклю чително голяма култура. Познаваше всички значителни произведения на световната литература, познаваше и ценеше нашите писатели и други културни дейци. В разговори, които излизаха извън служебната сфера, Георги Димитров ми еговорил за Иван Вазов и ми даваше за пример неговото трудолюбие, взи скателността, която той е проявявал към себе си в процеса на своето творчество. Като печатарски работник Георги Димитров е имал възможност да набира за отпечатване и стихове на Вазов. Във връзка с това той разказваше колко пъти Вазов е преработвал, дори и на коректура, своите произведения, за да ги подобри. По този повод Георги Димитров ми даваше за пример работата на Иван Вазов и ме съветваше да постъпвам като него, да не се задо волявам с първата редакция на написания текст, да внасям поправки в него, да зачерквам и пак да пиша, докато се постигне най-доброто. За съжаление темпото на нашия живот много рядко ми даваше възможност да следвам този хубав съвет. Георги Димитров ценеше и съвременните нему живи представители на нашата култура. По негово предложение бяха създадени званията народен и заслужил деятел на изкуствата и културата и под негово председателство Министерският съвет присъди за първи път тези звания на видни предста вители на нашата култура. 22 За Георги Димитров трябва да се отбележи и това, че макар 22 години да не беше стъпвал на българска земя и да бе живял през това време в други страни - Съветския съюз, Германия, Австрия и другаде, когато се завърна у нас, той говореше на прекрасен български език, без да употребява ненужни чуждици. Звучно и богато слово, чисто българско, с познаване на българския словоред, на културата на родната реч - това характеризираше неговите изказвания, доклади и статии. Той познаваше много добре и българския правопис. Неговото око на дългогодишен печатарски работник не пропускаше нито една печатна и стилна грешка, нито една машинописна грешка дори. Аз забелязах това още при първите си контакти с него и когато му поднасях за подпис някои документи, внимателно следях да не са допуснати такива грешки, тъй като той не ги търпеше. Обикновено Георги Димитров работеше с голям цветен молив и ръката му бързо шареше по написаните редове и веднага поправяше всяка неточност, всяка грешка.

Твърде рядко литературоведската книга се радва на дълъг и активен живот сред читателите си. Обикновено научното прозрение (или поне заключение) бързо се включва в практиката и се превръща в някаква база за по-нататъшни изследвания и открития. Тогава тя може да се цитира, но това е само от уважение към точността и пълнотата на информацията. Ала книгата на съветския лите ратор-българист Георги Гачев „Ускорено развитие на културата" (пърного издание е със заглавие „Ускоренное развитие литературы") вече двадесет години есред най-ползу ваните, най-споменаваните, най-коментираните възхваляваните или оспорваните книги в бъл гаристиката. Неговият опит за теоретическа история на българската литература" (според определението на Тончо Жечев) до голяма степен изпревари общото равнище на лите ратурознанието у нас, което преди двадесет години не беше в състояние да направи онова, което Гачев стори с книгата си. Книгата на Гачев систематизира литературата на Възраждането, но не нейните факти (или поне не само фактите), а преди всичко проблемите, които е трябвало да разрешава, имотивите, които се еналагало да разработва. Така развитието на литературата и културата се свързва с развитието на обществото, с усъвършенствуването на икономическата база и с усложняването на общественото съзнание. В този смисъл вече можем да говорим за постъпателност във възходяща степен на литературното развитие в периода на Въз раждането. Всяка следваща форма, всяко следващо явление е принципно по-сложно от предходното. Разбира се, не в художествения си вид, не като майсторство на изображе нието и сила на внушението - а като усложня ване на проблематиката, като въвеждане на нов тип литературни герои, като навлизане на нови мотиви и пр. Понякога тези неща тряб ва да се разделят, за да се видят в цялата им пълнота. Прав е Боян Ничев, който в книгата си „Увод в южнославянския реализъм" (БАН, 1971),

Новите поколения слависти и специалисти по сравнителни проучвания, които започват кариерата си в 80-те години на ХХ в., могат да се отдадат на изучаването на старата българска литература при много по-благоприятни условия от тези, предоставени на техните предшественици. Изследвания в областта на политическата, икономическата, социалната и религиозната история, различни видове литературен анализ, както и филологически и езикови проучвания създадоха през последните десетилетия необходимите предпоставки за нов историографски синтез, чиито очертания вече са доловими. В този доклад не претендирам да опиша предварително, по-право преждевременно окончателната схема на този синтез. Бих желал само да допринеса за установяването на някои общи принципи за изучаване на старата българска литературна традиция в рамките на средновековната европейска култура. Целта, която си поставям, макар и стеснена в тези граници, все още е твърде, а може би и прекалено амбициозна. Самият факт, че днес се чувствува необходимостта да превърнем нашите проучвания в част от едно тъй широко сравнително изследователско поле, е показателен. Нашата тенденция е красноречива: трябва да престанем да гледаме на старата българска литература като на явле ние с чисто местен характер, ограничен в рамките на славянския или славяно-византийския свят. Моите наблюдения се основават на убеждението, че раждането на една нова литературна цивилизация в България през ІХ-Х в. и нейното обновяване в периода от XIII—XIV в. до началото на Ренесанса са поставили основите на един нов, много важен период от историята на цялото средновековно християнство. В края на първото хилядолетие европейската християнска общ ност е била все още подвластна на латино-гръцкия дуализъм, наследен от класическата епоха. Разделението на две големи езиково-културни зони на влияние - гръцка и латинска - се е засилвало все повече. На Изток гръцкото християнство е налагало своята хегемония вследствие арабските нашествия, възхода на Константинопол и западането на Антиохия и Ерусалим. На Запад затвърдената компактност на латинското християнство благодарение на постепенното изчезване на арианството сред готи, вандали и вестготи и главно вследствие латинизирането на франките се увенчава със създаването на империята на Карл Велики. Двойственото разделение на християнската общност на гръцка и латинска просъществува и след масовото навлизане на германските народи в цивилизования западен свят.

Различни са подходите и източниците при проучването на възрожденската литература и култура, на отделните жанрове и писатели, на формиращия се литературен вкус. Основни извори за изследователите са тематично разноо бразните издания и периодичният печат, мемоарите и архивните фондове. Твърде рядко обаче при изясняването на конкретни или общи въпроси, на литературните спорове и тенденции се взема под внимание предговорът. Голяма част от възрожденските самостоятелни издания са с предисловия. Някои от тези предисловия са наивни и шаблонни, с незначителна познавателна и обществена стойност. В много от тях обаче има интересни факти, подхващат се проблеми, свързани с развитието на българската национална литература и култура, на националната психология и характер. Непълноценно ще бъде изследването на конкретно произведение, ако се пренебрегнат подбудите, гражданските и творческите импулси на неговия автор. За тях той обикновено загатва или говори в предговора. И често поставя въпроси, които днес наричаме методологически и по които се изказва находчиво, компетентно и трезво независимо от не дотам солидното му образование. Всичко това наложи проучването, систематизирането и издаването на възрожденския предговор, който е интересно четиво, богат извор за факти,хрум- вания, изследвания не само за литературоведи и езиковеди, но и за педагози, социолози, физици, химици, математици.

И в литературния живот не са редки случаите, когато дадено явление, непобрало се в определена предварителна схема, се определя като особено или нетрадиционно. Така се гледа на творчеството на Николай Райнов веднага след като то става културен факт. Перифразите „призваният пръв модерен писател“, „най-смелият и най-решителният представител на модернизма у нас“ днес звучат почти като реклама. Те са все още само публицистичното отреагиране на новото художествено явление. Аналитичното му обосноваване обикновено се отлага: „...за това е рано още да се говори: ние нямаме литературен критик, който да изнесе отговора на тези питания.“ Общото становище на критическото четене през 20-те и 30-те години е добре изразено в констатацията на Ив. Радославов: „Линията на развитие на българската белетристика се счупва за пръв път.“. Разглеждано като културно-исторически феномен, творчеството на Н. Райнов подкрепя и в никакъв случай не коригира приетата представа за културния процес тогава. Но естетическата му мисия в периода, когато е най-актуална и има градивен смисъл, остава неясна. Това налага актуализиране на „питанията“ по отношение на творчеството му и общото място на всички направени опити за отговор — стилът. Никой не определя стила на Н. Райнов като друг, освен като декоративен. Но само да се изредят характеристиките му на индивидуален почерк, не е достатъчно. Необходимо е той да се разгледа като вариант на естетическите търсения на обществено-културното мислене през 20-те и 30-те години у нас; да се види причината за появата на декоративния стил като общохудожествено явление, доловена от Н. Райнов чрез теоретическите му концепции и индивидуалната му художествена система. Контекстът би могъл да се разшири до значителни идейно-художествени движения от световен мащаб, по-точно — до идеите и практиката на сецесиона, възникнал в края на миналия век и развит широко в европейската култура на ХХ век. Но това би означавало прехвърляне на вниманието от процесите в националната култура към влиянията от световната. Те, разбира се, се отчитат, доколкото става дума за обща духовна атмосфера и за някои авангардистки „жестове“ в поетиката на декоративната проза.

От гледна точка на семиотиката културата представлява колективен интелект и колективна памет, т. е. надиндивидуален механизъм на съхраняване и предаване на някои съобщения (текстове) и изработване на нови. В този смисъл пространството на културата може да бъде определено като пространство на някаква обща памет, т. е. пространство, в чиито предели някои общи текстове могат да се съхраняват и да бъдат актуализирани. При това, тяхната актуализация се извърПiва в пределите на някакъв смислов инвариант, позволяващ да се говори за това, че текстът в контекста на новата епоха запазва, при цялата вариантност на тълкуването, идентичността на самия себе си. По такъв начин, общата за пространството на дадената култура памет се осигурява първо -- чрез наличието на някакви константни текстове, и второ -- или чрез единството на кодове или чрез тяхната инвариантност, или непрекъснат и закономерен характер на тяхната трансформация. 2. Паметта на културата е не само единна, но и вътреПiно разнообразна. Това означава, че нейното единство съществува само на някакво равнище и подразбира наличието на частни "диалекти на паметта", съответстващи на вътреUiната организация на колективите, които изграждат света на дадената култура. Тенденцията към индивидуализация на паметта съставя втория полюс на нейната динамична структура. Наличието на културни субструктури с различен състав и обем на паметта довежда до различна степен на елиптичност на текстовете, циркулиращи в културните субколективи и до възникването на "локални семантики". При прехода извън пределите на дадения субколектив елептичните текстове, за да бъдат разбрани се допълват. Такава роля играят различните коментарии. Когато в края на живота си Держанин е принуден да напиПiе обПiирен коментар към собствените си оди, това е било предизвикано, от една страна от усещането за течението на "реката на времето", т. е. от ясното съзнание, че културният колектив на неговата аудитория от екатерининската епоха е разруПiен, а за потомството, което Держанин счита за своя истинска аудитория, текстът може да стане и напълно неразбираем. На второ място -- Держанин остро усеща разруПiаването на одичиня жанр и въобще на поетиката на XVIII в.

Предлаганото на читателя кратко изложение на някои изследователски принципи не следва да се разглежда като претендиращо за философско значение. Авторът е твърде далеч от подобни претенции. То е само усилие да се обобщи опитът от изс1едването на конкретни факти от историята на културата. Авторът е движен и от неудовлетвореността от това, как се отразяват в историята на литературата и културата някои обичайни теоретични категории. Класическите работи върху историята на отделните култури, създадени през XIX век, се опират на мислене, изградено под влияние идеите на Хегел и Дарвин. Преди всичко културата се мисли като някакъв обект, разположен извън изследователя. Този обект се намира в състоя·ние на развитие, което е закономерна, прогресивно насочена еволюция. Изследователят се намира извън този обект. Познанието се мисли като разкриване на скрити в обекта (културата) закономерности (структури). Изследователят, въоръжен с логиката се намира в позиция на истинност. Ако се говори за "субективен фактор", то под това се разбира отклонения от истината под влияние на извъннаучни въздействия: пристрастия, неосведоменост или явна недобросъвестност. Доколкото обаче предмет на изследване все повече става самият процес на изследване, гледната точка към позицията на изследователя се усложнява и се актуализира традиция, възхождаща в крайна сметка към Кант. Предмет на анализ става механизмът на анализа, знанието за знанията. Интересът се измества от въпроса как духът се въплътява в текста, към това - как текстът се възприема от аудиторията. На тази основа се развиват различните направления в херменевтиката. В своите крайни проявления подобна методика пренася цялото внимание върху субекта на културата. Историята на културата се представя к~то еволюция на нейните интерпретации - от една страна, на съвременната и аудитория, и от друга, на следващите поколения, включвайки и традицията на научната интерпретация.

Основанието за бинома текст и културf във възгледите на Цветан Тодоров би следвало да търсим не толкова в qrделните дефиниции на двете понятия, колкото във връзките, които те ус1ановяват както помежду си, така и с други категории и явления. Научната п];>одукция на Цветан Тодоров предлага обширен материал по този въпрос. принуден съм да го представя схематично. Ако приемем, че във възгледите нр Тодоров има два ясно разграничаващи се периода - 1) период на стр)\Ктурализма и поетиката; 2) период на морално-политическото есе, следв~що традипиите на хуманизма - то очевидно е, че първият период отдеJ:fя първостепенно място на текста, а вторият отдава приоритетно значе~ на културата. В първите книги на Тодоров ("Литература~ значение", 1967 г., "Граматика на Декамерон", 1970 г., "Въведение във !Рантастичната литература", 1971г., "Поетика на прозата", 1971г.) идеята* текста е подчинена на основния обект на изследване - поетиката. В ),Енциклопедичен речник на науките за езика" (1972 г.) Тодоров определя 1 поетиката като вътрешна теория на литературата, която позволява да оjгкрием единството и разнообразието на всички литературни творби. В с~емежа си да се утвърди като наука поетиката има за предмет не частния фаК'Ij (отделния текст), а законите, които обясняват литературните дискурси. Акоlпоетиката разглежда отделната творба, то последната е само пример и$ повод поетиката в крайна сметка да говори за себе си. : Това разбиране за поетиката е автотелично~ В нарцистичното пространство, което поетиката отрежда на литератур~та, отделният текст - неин продукт - възприема същия статут на самон~оваваща се или саморазказваща се конструкция. Особено показателен за1 този етап от възгледите на Тодоров е неговият извод по повод на романаJ на Лакло "Опасни връзки": "Лакло олицетворява едно основно качество! на литературата: крайният смисъл на" Опасни връзки" е разсъждение въра' литературата. Всяка творба, всеки роман разказва, посредством събитийн вътък, историята на своето създаване, собствената си история.

Новата книга на Румяна Дамянова "Емоциите в културата на Българското възраждане", София, Сиела, 2008: значения за българската хуманитаристика