Декоративната проза на Николай Райнов като един от стиловете почерци в културата ни от 20-те и 30-те години

И в литературния живот не са редки случаите, когато дадено явление, непобрало се в определена предварителна схема, се определя като особено или нетрадиционно. Така се гледа на творчеството на Николай Райнов веднага след като то става културен факт. Перифразите „призваният пръв модерен писател“, „най-смелият и най-решителният представител на модернизма у нас“ днес звучат почти като реклама. Те са все още само публицистичното отреагиране на новото художествено явление. Аналитичното му обосноваване обикновено се отлага: „...за това е рано още да се говори: ние нямаме литературен критик, който да изнесе отговора на тези питания.“ Общото становище на критическото четене през 20-те и 30-те години е добре изразено в констатацията на Ив. Радославов: „Линията на развитие на българската белетристика се счупва за пръв път.“. Разглеждано като културно-исторически феномен, творчеството на Н. Райнов подкрепя и в никакъв случай не коригира приетата представа за културния процес тогава. Но естетическата му мисия в периода, когато е най-актуална и има градивен смисъл, остава неясна. Това налага актуализиране на „питанията“ по отношение на творчеството му и общото място на всички направени опити за отговор — стилът. Никой не определя стила на Н. Райнов като друг, освен като декоративен. Но само да се изредят характеристиките му на индивидуален почерк, не е достатъчно. Необходимо е той да се разгледа като вариант на естетическите търсения на обществено-културното мислене през 20-те и 30-те години у нас; да се види причината за появата на декоративния стил като общохудожествено явление, доловена от Н. Райнов чрез теоретическите му концепции и индивидуалната му художествена система. Контекстът би могъл да се разшири до значителни идейно-художествени движения от световен мащаб, по-точно — до идеите и практиката на сецесиона, възникнал в края на миналия век и развит широко в европейската култура на ХХ век. Но това би означавало прехвърляне на вниманието от процесите в националната култура към влиянията от световната. Те, разбира се, се отчитат, доколкото става дума за обща духовна атмосфера и за някои авангардистки „жестове“ в поетиката на декоративната проза.