Книжка-2

1989, Книжка 2 - Съдържание

Припомняме въпросите от анкетата, започната в кн. 10/1988 г. на сп. „Литературна мисъл“. Отговорите поместваме по реда на получаването им.

Похвалните слова и функционално сближените с тях жития на Евтимий Търновски принадлежат към емоционално-експресивния тържествен род на ораторската реч. Предварително оформени в писмен вид, те са предназначени да се произнасят и слушат в рамките на храмови празници и манастирски събрания. Когато написаните думи се превръщат в звучащо слово, нараства и въздействието върху възприемателя, както е разбирал това още Исократ: „За мен остана скрито колко по-голяма убеждаваща сила притежават произнесяните речи в сравнение с речите, предназначени за четене“ В средновековния храмов синтез на изкуствата интонационната атмосфера убеждава не толкова със сухотата на логическите разсъждения, а с емоционалната си хипноза, която просълзява, умилява и омиротворява чрез възвишени песнопения и чрез благоговейния глас на проповедника. За него емоционалната власт над човека е върховната му задача като свещенослужител. И в този смисъл неслучайно Л. Фойербах застава зад хиперболизираното си твърдение, че сърцето е „същността на религията“; той е убеден, че мирогледните ценности и дълбините на историческите движения проникват в съзнанието само след като пронижат сърцето на човека.

И в литературния живот не са редки случаите, когато дадено явление, непобрало се в определена предварителна схема, се определя като особено или нетрадиционно. Така се гледа на творчеството на Николай Райнов веднага след като то става културен факт. Перифразите „призваният пръв модерен писател“, „най-смелият и най-решителният представител на модернизма у нас“ днес звучат почти като реклама. Те са все още само публицистичното отреагиране на новото художествено явление. Аналитичното му обосноваване обикновено се отлага: „...за това е рано още да се говори: ние нямаме литературен критик, който да изнесе отговора на тези питания.“ Общото становище на критическото четене през 20-те и 30-те години е добре изразено в констатацията на Ив. Радославов: „Линията на развитие на българската белетристика се счупва за пръв път.“. Разглеждано като културно-исторически феномен, творчеството на Н. Райнов подкрепя и в никакъв случай не коригира приетата представа за културния процес тогава. Но естетическата му мисия в периода, когато е най-актуална и има градивен смисъл, остава неясна. Това налага актуализиране на „питанията“ по отношение на творчеството му и общото място на всички направени опити за отговор — стилът. Никой не определя стила на Н. Райнов като друг, освен като декоративен. Но само да се изредят характеристиките му на индивидуален почерк, не е достатъчно. Необходимо е той да се разгледа като вариант на естетическите търсения на обществено-културното мислене през 20-те и 30-те години у нас; да се види причината за появата на декоративния стил като общохудожествено явление, доловена от Н. Райнов чрез теоретическите му концепции и индивидуалната му художествена система. Контекстът би могъл да се разшири до значителни идейно-художествени движения от световен мащаб, по-точно — до идеите и практиката на сецесиона, възникнал в края на миналия век и развит широко в европейската култура на ХХ век. Но това би означавало прехвърляне на вниманието от процесите в националната култура към влиянията от световната. Те, разбира се, се отчитат, доколкото става дума за обща духовна атмосфера и за някои авангардистки „жестове“ в поетиката на декоративната проза.

И в литературния живот не са редки случаите, когато дадено явление, непо брало се в определена предварителна схема, се определя като особено или нетрадиционно. Така се гледа на творчеството на Николай Райнов веднага след като ста ва културен факт. Перифразите „призваният пръв модерен писател“, „най-смелият и най-решителният представител на модернизма у насна днес звучат почти като реклама. Те са все още публицистичното отреагиране на новото художествено яв ление. Аналитичното му обосноваване обикновено се отлага: ... ..за това е рано още да се говори: ние нямаме литературен критик, който да изнесе отговора на тези питания. "3 Общото становище на критическото четене в 20-те и 30-те години е добре изразено в констатацията на Ив. Радославов: „Линията на развитие на българската белетристика се счупва за пръв път. " Разглеждано като културно-исторически феномен, творчеството на Н. Райнов подкрепя и в никакъв случай не коригира приетата представа за културния процес тогава. Но естетическата му мисия в периода, когато е най-актуална и има градиИ вен смисъл, остава неясна. Това налага актуализиране на „питанията" по отношение на творчеството му общото място на всички направени опити за отговор - стилът. * Никой не опре деля стила на Н. Райнов като друг освен като декоративен. Но да се изредят характеристиките му на индивидуален почерк, не е достатъчно. Необходимо е да се разгледа като вариант на естетическите търсения на обществено-културното мислене в 20-те и 30-те години у нас; да се види причината от появата на декоративния стил като общохудожествено явление, доловена от Н. Райнов чрез теоретически концепции и индивидуалната му художествена система. Би могло контекстът да разшири до значителни идейно-художествени движения от световен мащаб, поточно - до идеите и практиката на сецесиона, възникнал в края на миналия век развит широко в европейската култура на ХХ век, но това означава прехвърляне на вниманието от процесите в националната култура към влиянията от световната. Те, разбира се, се отчитат, доколкото става дума за обща духовна атмосфера за някои авангардистки „жестове в поетиката на декоративната проза.

Леонид Леонов признава (пред В. А. Ковальов), че около 1925 г. философскоестетическите му възгледи са вече оформени. Писателят е само на двадесет и шест години, успешно се е състоял творческият му дебют (1922), романът „Язовци“, получил високата оценка на М. Фрунзе, А. Луначарски, М. Горки, е станал явление в младата съветска литература, възраждайки класическите традиции на социалнофилософската и психологическата проза. В писмо до Р. Ролан Горки с радост споделя, че „младежта пише превъзходно“, „вече са набелязали книгите, които ще вля зат в литературната история като „Язовци" на Леонов, разказите на Булгаков, Зощенко и др." И въпреки този успех съдбата на „революционния спътник" Леонид Леонов е мъчна. Той не влиза в литературни групи и организации, не размахва манифести, не участвува в бойки спорове с модни тогава авангардистки лозунги не защото му липсват темперамент и увереност в естетическите убеждения. През 1925 г. за пръв път се изказва в литературния печат и веднага се забелязва, че патосът на идеите от книгите му се пренася и в неговата публицистика: „Нашите сили са от революцията, както и опитът ни е от революцията. Да се изразходват за препирни и противодействие срещу нападки е престъпление спрямо онези, които в пот от суровия труд с търпеливо внимание чакат писателското слово.

Обикновено участието на монолога остава в сянката на живото сценично дей ствие и невинаги се осъзнава като същностно необходим за драматичния род. Но фактически монологът има свое законно място и специфични функции в изобразителния арсенал на театъра. Неслучайно монологичната условност присъства в основните етапи от развоя на сценичното изкуство, придобивайки особено респектиращ статут епохата на ренесансовия, просветителския и романтичния театър. Разгърнатото експериментаторство с експресивните възможности на монологичната форма в мо дерната западна драма безспорно има връзка със засиления интерес към вътреш ния, психологически драматизъм като глъбинен източник на конфликтно напре жение. Едва ли има друго изразно средство за по-директно и интимно проникване в невидимата душевна драма. Монологът осветява като с лазерен лъч вътрешния свят на драматичните характери, следвайки в ретроспективен или интроспективен ракурс извивките на индивидуалната психограма. Монологът създава възможност да се направи пробив в социално ритуализираните рамки на диалога и действието, като открива подстъп към дълбоко съкровеното и дълго спотайваното в душевността на героя - цяла вселена от чувства, страсти, мисли, настроения. От Монологичната форма не накърнява периметъра на диалога - те само се допълват, противопоставят и преливат един в друг, като преходите се загатват с ав торска ремарка или с нюанс в интонацията на изпълнителя. В момента, в който драматичният персонаж се стреми да постигне въздействие върху друг персонаж, диалогичното доминира, а в друг момент, когато той забравя за чуждото присъст вие и започва да мисли на глас, да разговаря сам със себе си, т. е. монологичното взима превести Наред с филигранното и многообемно саморазкритие на характерите монологът има и други специфично драматични функции - разширява по време и пространство обсега на изображението, по-конкретно предава мисленото пътуване на героите в миналото и в бъдещето, както и представя индиректно извънсценичната реалност, която има отношение към действието. Също така чрез монолога се под сказва по-нататъшният ход на събитията, което провокира съпреживяването на реципиента и насочва естетическите му очаквания. Монологът често пъти дава синтезиран изказ на авторовото послание и позиция. Ниева де опит В привидно статичните пиеси на модерния театър, които не се опират в голяма степен на добре скроения сюжет, монологичните поанти оформят пиковите моменти на драматичната парабола.omas И не на последно място монологичното измерение допринася съществено за създаване ефект на поетично наситена атмосфера, необходима за по-убедителното въздействие на стилизираните драматургични корелати на реалната действителност.

Става дума за „Балконът“ (1928 г.) на А. Далчев и „100 години самота“ (1979 г.)на М. Башева - две стихотворения, в чийто образен свят балконът е повече или по-малко съществен елемент. Известно е, че петте десетилетия между тях са изпълнени с огромни историчес ки, социални, философски, общокултурни и т. н. промени. Известно е също, че то ва е период на огромно развитие на българската литература, в по-тесен смисъл поезия - развитие сложно, многопосочно, една от линиите на което сякаш очер тават Далчев и Башева. Защото Далчев от 20-те и Башева от 70-те години (въпреки различието си) имат много общо: дълбокохуманна проблематика - с афинитет към вечните нравствени проблеми и жива човешка мисъл; огромна култура — обща и литературна; някакво особено съчетание на философски и детски наивно, на емоционално и рационално, на трагично и иронично; не по-малко особени конфликтност, топлота, самотност и т. н. Разбира се, това са двама много различни поети. Различието им (то ще се види по-нататък в самите стихотворения) се корени както в епохите - те са рожби на две коренно различни епохи, така и в биографиите им, в самите им личности, т. е. в техните, струва ми се, толкова различни характери, темпераментни душевности, в жизнените им философии, в естетическите им възгледи. И всичко това намира спонтанен израз в поезията им. Мисля, че „Балконът“ и „100 години самота" са просто миниатюрна картина на казаното по-горе. Общите елементи в тях - „вградените в образния им свят балкони" - са само подтик за размисъл върху двете стихотворения, при който на фона на общото, като най-обща нравствена основа, конфликтност, проблематика и т. н. естествено се откроява различието: открояват се неща, показателни за разли чието между двете стихотворения (двете творчества, двамата поети); за една от линиите на развойния процес в нашата поезия; за светоусещането и световъзприемането, мисленето и душевността на човека от 20-те и 70-те години. Но това не означава, че тук двете стихотворения ще бъдат сравнявани, въпреки че до известна сте пен ще бъде така. Над сравнението ще доминира размисълът върху всяка една от творбите, т. е. така, както е естественото и възприемане и въздействие.

Всички смятат Владимир Сергеевич Соловьов преди всичко за виден руски философ идеа лист. И това е съвсем правилно. Обаче и терминът „философия", и терминът „идеализъм“ са се употребявали в историята в безкрайно разнообразни значения и отсенки. Именно затова и квалифи кацията „философ идеалист", макар че е правилна, е прекалено обща и неясна. Вл. Соловьов на истина се е занимавал с абстрактната философия както в началото на своята литературна дейност, т. е. през 70-те години, така и в нейния край, през 90-те години. Заедно с това обаче Вл. Соловьов не само сам е бил поет, но и твърде внимателно се е отнасял към другите поети и писатели; към това е необходимо да се прибави неговото необикновено интензивно отношение и към въпросите от обществено-исторически характер, и към историческо-религиозните въпроси, и дори към чисто политическите - предимно през 80-те години. От това следва, че Владимир Соловьов може да бъде разбран само във връзка с неговото пряко и непряко обкръжение - и от литературен, и от политически, и изобщо от публицистичен характер. 8 Сред цялото това културно обкръжение особена роля принадлежи изобщо на поетите и пи сателите. И цялата тази роля е дотолкова голяма и дотолкова малко изучена, че да се осветли тя в едно кратко проучване, би било безполезна работа. Ето защо от най-близкото литературно обкръжение на Вл. Соловьов ние на първо време избираме само Л. Толстой, Достоевски и В. В. Ро занов. Та нали и отношението на Вл. Соловьов към тези трима писатели в много аспекти все още остава недостатъчно ясно. Причина за тази неяснота са отчасти прекалено голямото доброду шие на Вл. Соловьов, неговата мекота и задушевност, неизменната му дружеска настроеност, което именно го е заставяло често да се изразява по-малко определено и почти никога - враж дебно. Наистина това добродушие понякога е отстъпвало място и на по-решителни оценки на не говите литературни недоброжелатели. Ще вземем под внимание всичко това при обрисуването на отношението на Вл. Соловьов към тримата посочени от нас писатели. NOM ETE Вл. Соловьов и Л. Н. Толстой. Най-напред ще говорим за автора, по отношение на когото добродушното и задушевно настроение на Вл. Соловьов се проявяват в по-малка степен поради прекалено голямото различие на двамата мислители. Всъщност Вл. Соловьов дори и в далечния смисъл на думата едва ли би могъл да намери общ език с Л. Н. Толстой. Наистина работата започва с твърде положителния отзив на Л. Толстой за него. Прочитайки магистърската дисертация на Вл. Соловьов (1874), Л. Толстой казва: „Ето още един човек се прибави към малкото руски хора, които си позволяват да мислят със собствения си ум" (Полн. собр. соч., т. 62, с. 128), state N TH OE Макар че Л. Н. Толстой се е наричал християнин, цялата му идеологическа дейност е била насочена към разрушаване авторитета на Евангелията, към отстраняването на всичко чудотворно и изобщо богословско от тях и дори - към достигащата до пряко ругателство критика на догматичното богословие като цяло. Това ругателство достига при Толстой до такива размери, че мнонегови изрази издателите са били принудени да заменят с многоточия. При такива условия го какво биха могли да водят беседа Вл. Соловьов и Л. Толстой? KEED NEERNST за оп Впрочем трябва да се каже, че дори и тук добродушието на Вл. Соловьов все пак довежда до някакво, макар и външно, познанство между двамата писатели, Но няма нищо удивително във факта, че тази връзка с Л. Толстой в един прекрасен ден изцяло загива, защото в действител ност тя никога не е съществувала.

Този случай е една от загадките в литературната ни история. През май 1885 г. в кн. З на плов дивското сп. „Зора" се появява статията „Осветление на българската поезия". Авторството е за свидетелствувано: „от Г. 3-ча". Критикът демонстрира завидна интелигентност, познаване на книжовната материя, вещ език, смели възгледи. Първи след Освобождението той дръзва да насочи мерената реч към общочовешките измерения. Говори за творчество, различно от „патриотиче ските възторги". Отстоява необходимостта от разширяване, обогатяване и обновяване на родните поетически хоризонти. Тъкмо затова тайнственият Г. 3-ч не дава покой на изследователите. Питат се „кой би могъл да бъде той и дали това е неговата единствена литературна проява". Наричат го „предшественик на Пенчо Славейков 3. Допускат, че зад подписа се крие Спас Вацов или дори Кръстьо Кръстев (преди да защити докторска дисертация). Изключват възможността критикът да бъде Иван Вазов (редактор издател на сп. „Зора" заедно с Константин Величков). И обратното сочат народния поет като предполагаем автор на въпросната публикация. Най-сетне виждат B Г. 3-ч литературния деец Гаврил Занетов. Ще обърна внимание останали - Статията върху някои факти, встрани от научните дирения. „Осветление на българската поезия" е препечатана през май 1893 г. в кн. 1 на хасковското сп. „Кит ка"8. Като не смятаме правописните разминавания и печатните грешки, тук са направени следни те промени:

Личният архив на Владимир Василев се съхранява в Централния държавен исторически архив, фонд 373. Съдържа два инвентарни описа. В инвентарен опис № 1 са представени главно писма от и до Василев, интервюта и изказвания по различни въпроси главно на литературни теми. обхващащи периода от 1929 до 1938 година, статии в чернова, писани в продължение на близо три десетилетия - от 1905 до 1938 г., бележки върху прочетени книги, справки за състоянието на спи сание „Златорог", пространни изложения до високопоставени личности, заявки за книги, списъци сътрудниците на „Златорог" и други документи TƏQOMBH TO SMD Pa на В инвентарен опис № 2 съставителите на архива са описали и съхранили една част от кни гите, които е притежавал редакторът на „Златорог". Това са книги главно с литературнокрити чески и литературнотеоретически характер, изследвания върху драматургията, книги с автогра фи и др. Сред книгите, които имат пряко отношение към творческата дейност на Василев, могат да бъдат посочени избраните съчинения на В. Г. Белински, „Силуеты русских писателей" на Юрий Айхенвалд, книги на Георги Бакалов и Александър Балабанов, на д-р К. Кръстев („Млади и ста ри", с пожелание) и д-р К. Гълъбов, на А. К. Воронски („Искусство как познание жизни и совре менность" - 1924 г.), на Едуард Ханслик и Пол Елюар, на Иля Еренбург („Портрети русских поэтов" - 1922) и Анатолий Луначарски („Критические этюди" - 1925 г.), на Виктор Шкловски („Теория прозы" - 1925 г.) и Борис Томашевски („Теория литературы" - 1925), на Й. Фол келт („Изкуство и морал" - 1926 г., заета от Георги Цанев), на В. Фриче („Социология искус ства" -1930 г. — получена от Христо Радевски, на Е. Щайгер („Новая драма" - 1902 г.), „Основи на марксистко-ленинската естетика" (1960) и много други,

За Ботев е написано много повече, отколкото е съчинил самият той. Ще добавя нещо, което досега не е споменавано - как звучат стиховете на Ботев на арабски. Стиховете му са преведени на арабски от сирийския поет Ахмад Сюлейман ал-Ахмад, роден на 1. І. 1926 г. в Латакия - Сирия. Той е лауреат на международната Ботевска награда за 1981 г., изтъкнат писател и общественик, критик и есеист, професор по съвременна арабска литература Дамаския университет. Защитил е докторат по литературна социология в Сорбоната и доктор ска дисертация в Съветския съюз. Ал-Ахмад е голям приятел на България, посветил и е много стихове, написал е книга за Георги Димитров, превел е редица български автори. B Как Ботевите стихове достигат до Сирия? И защо именно в Сирия? Човек трябва да познава историята на тази страна, голяма, колкото нашата, страдала от турския гнет четири века, патила и от френския колонизатор, принудена да се брани и днес от израелския агресор, за да даде точен и определен отговор на този въпрос. Първото издание с Ботеви стихотворения се появява в Дамаск през 1956 г. в поредицата „Култура за народа". То е направено от френския превод, отпечатан в София през 1954 г. Озагла вено е „Хайдутски песни". През 1967 г. излиза и второто издание със заглавие „Поеми за човека и свободата". В него са поместени същите стихове, както и в първото. И макар че е отбелязано, че са преведени от бъл гарския оригинал, те с нищо не се различават от предидущите преводи. Същото се отнася и за след ващите две издания, за които ще стане дума, и „Не може да умре", това е заглавието на стихосбирката, обединила творбите на Ботев и Вазов. В предговора Ал-Ахмад казва: „Двама псети, с които започва българската литература. Това издание се появява през 1977 година. Споменавам за него, защото то съдържа същите стихотворения, които са поместени и в предишните две. Maa NON 37 R ZAROK, PHO Вене След 7 години, през 1984 г., излиза следващото издание с Ботева поезия със същото съдър жание и обем. Разлика има само в увода. Заглавието му е „Христо Ботев идеолог и предводител на националноосвободителната революция".

В рубриката Дискусионна трибуна с под заглавие „Обсъждаме романа на Борис Пастернак „Доктор Живагон са поместени три ста тии: на П. Гарелов - „Размисли върху романа", на В. Воздвиженски - „Проза на ду ховния опит и на американския литературовед Джордж Гибиан - „Леонид Пастернак и Борис Пастернак: полемика между баща и син" (в превод). В значителна част от статията си П. Гарелов изказва свои възражения и несъгласие с виждането на Д. Лихачов за романа на Пастернак. Той дори пише, че за него статията на Д. Лихачов се е срасла с романа и когато го четял, той непрекъснато се връщал мислено към нея и правел сравнения. Д. Лихачов предлага да се гледа на романа „Доктор Живаго" не като на роман, а като на „роман - лирическо стихотворение; не прозаическо, а поетическо отношение към дей ствителността“, „род автобиография“, „рома нът е лирическа изповед на самия Пастернак и трябва да се възприема не традиционно, а по-особено. П. Гарелов смята такова изкуст вено, особено възприемане на романа за не възможно и чертите, отбелязани от Д. Лиха чов като доказателство за оригиналните (тук и навсякъде к. а. — П. Г.) особености на романа, са присъщи на всяко удачно художествено произведение, независимо дали е прозаическо или поетическо. За Д. Лихачов - пише авторът - прозаическо“ и „поетическо са евфемизми за удачно“ и „неудачно в ро мана на Пастернак и по-добре би било честно да признае: да, в романа има достойнства, но има уви и недостатъци. Д. Лихачов прави една вежлива защита на романа, която според П. Гарелов е и неловка. Д. Лихачов е искал да изведе романа изпод обстрел, но няма за що да си кривим душата: романът като роман не се е удал на Пастернак във всяко отношение. Удал му се е само отчасти, и то като „роман-автобиография". Ако повярваме на Д. Лихачов и видим в Живаго „съкровения Пастернак", то това ще се дължи не на художествените достойнства на романа, а на неговите недостатъци поради неумението на романиста да изобрази пълноценно своя герой като жив и самостоятелен човек - пише П. Гарелов.

Публикациите на съветската изследовател ка Марина Чемоданова са добре познати на специалистите по история на българската литература. Вече петнадесет години нейните научни търсения са свързани с проблемите на Българското възраждане. Резултат от задълбочените и проучвания е отпечатаната от издателството на БАН монография за творчеството на забележителния възрожденски бе летрист, драматург и литературен критик Васил Друмев. Чемоданова си поставя обемна и сложна задача - да очертае параметрите на литературния живот на българите преди Освобожде нието; да обвърже нашия литературен развой с културните процеси, с развитието на общест вено-политическата, научната и естетическата мисъл в Русия, на Балканите, в Западна Ев ропа; да осветли европейската културна си туация и ролята и за естетическите трансфор мации у нас. Последователен е стремежът на авторката да разглежда проблемите в общоевропейския контекст, да ги изяснява на базата на сравнителното проучване, да разкрие механизма на претворяване на чуждия литературен опит. Широкият културноисторически фон, върху който е ситуирано делото на забележителния възрожденец, обогатява и насочва тълку ването. То се опира на солиден изворов мате риал - изследователката свободно борави с художествените произведения, кореспонденцията, автобиографичните бележки, критическите статии, научните трудове, публицистиката, курсовите работи на В. Друмев от Одеската семинария и от Киевската духовна академия; възрожденската и следосвобожденската периодика; съчиненията на българските възрожденски писатели, спомени, изследвания за епо хата и нейните творци; внушителна по обем и обхват научна литература.

Осъществи се най-сетне отдавнашната меч та за подобен сборник. Обединени са в един том очерците за жизнената и творческа съдба на загиналите във войните писатели, заедно с оцелелите техни творби. Скъпите пам „покойници" изживяват бурно както ентусиазма, така и трагизма на съдбоносните години на войните, водени от народа ни. И макар с различен характер, тези войни пробуждат решителни чувства и размисли у творците. С усе та си на обречени те поставят съдбата на на рода над всичко, макар и до мозъка на костите си да съзнават жестокостите, които носи демонът на войната... Действително повечето от тях не са имали време да обработват текстовете си и творбите им са запазили грапавините на неотразимия бит на войната. Но са запазили и неотразимата смелост на творците, както и тяхното чистосърдечие...Те са имали мъжеството пряко да записват бликналите вълнения, без да се съобразяват с литературните канони. Бърза ли са да споделят всичко, което е напирало в душите и в разума или е блеснало в прелестни те им зеници. Така чрез изстраданото над белия лист те ни правят съпричастни на своята драма, с всичките нюанси на родолюбивите им пориви, на горчивите им разочарования и на болката от жестоката им раздяла с човеколюбивите илюзии. Изживяванията им са пределно ясни и искрени. Бих добавил - съгрети с тревожна простота. Те сякаш нашепват своите новоот крити истини и съкровено ги доверяват на близки и любими люде. Когато днес съпрежи вяваме техните изповеди, доразкриваме га мата от казаното и разбираме техните горести и драматични сблъсъци с жестоката военна реалност; доразширяваме предсмъртните им предчувствия и таените им човешки заве щания.. Онова, което органично свързва поместе ните текстове и ги извисява, е мелодията на дълга към родината, на нежната им и сурова обич към народа, на помраченото им човеко любие. Не на последно място - и на крепката им надежда, че народът ни най-сетне ще се обедини, а Родината - ще приюти в едно гнездо прокудените и насила отлъчени скъпи свои синове и дъщери... Жертвеният принос на загиналите писатели запълва така наричаната доскоро „мъртва иви ца в родната ни литература. За тебе те умряха е вече творчески факт, чрез който се реабилитират тези писатели не само като „не знайни воини“, както се изразяват съставите лите, а и като творци...Някои от тях ще заемат и заслуженото си място в литературната ни история.

Преди две години световната славистика отбеляза 40-годишнината от научната дейност на изтъкнатия изследовател проф. д-р Рикардо Пикио. Той се нарежда сред най-продуктивните наши съвременници, които са се посве тили на сравнителни и специални проучвания по славянска филология. Проф. Р. Пикио е автор на повече от десет книги и множество отделни студии и статии, в които са разгледани разнообразни проблеми на славянските ли тератури. Сред тях се открояват особено тези, които засягат въпроси, свързани с българската средновековна книжовна школа. За съ временната медиевистика са извънредно ценни оригиналните му научни приноси както за теоретичното осветляване на редица дискуси онни проблеми, така и при непосредствения анализ на литературните паметници. За ця лостната си научна дейност проф. Р. Пикио бе удостоен с международната Кирило-Мето диевска награда през 1984 г., избран е за чуж дестранен член на Българската академия на науките (1981) и за почетен доктор на Софийския университет „Климент Охридски" (1988). Богатото съдържание на сборника "Studia slavica mediaevalia et humanistica“, издаден в чест на видния славист за юбилея, отразява неговата многостранна дейност в различни области на филологията (историколитературни и сравнителни проучвания върху полската, руската и българската книжовна традиция от ІХ до ХІХ в., анализ на най-старите сла вянски писмени паметници, славяно-романски студии и т. н.) и свидетелствува за широкия отзвук на редица плодотворни идеи на учения сред значителен кръг специалисти от цял свят. В двата тома на сборника са включени внуши телен брой статии (шестдесет и четири), които по тематика, по изследователски подход и по същина на концепциите представляват ярко признание за научното творчество на проф. Р. Пикио. Сборникът се открива от биобиблиографски профил на проф. Р. Пикно (автор Х. Голд блат), в който се проследяват основните на соки в неговите проучвания и се прави изчерпателен преглед на отпечатаните студии, ста тии, рецензии, енциклопедични материали и т. н. Подчертани са приносните му постановки за факторите при формирането на национал ните славянски литератури, за специфичните белези на езиково-религиозната общност на православните славяни (Slavia orthodoxa) през средновековието, за структурата на старите славянски текстове като съвкупност от ритмико-синтактични и семантични единици и др., широко дискутирани от учените слависти и придобили авторитета на основа за нови изследвания.