обект

Като естетическа категория красотата не е присъща на комедията, тъй като поначало не подлежи на комедийна трактовка. Още в комедиите на Ари- стофан проличава основната постановка на комедийното съдържание: разбиване на илюзията, на мита за богове и герои, разобличаване на човешки слабости и страсти, активно възмущение срещу обществени недъзи, политичес ки личности и водачи, философи и видни писатели, пародиране на цялата порочна действителност чрез фалически сценки, с цинично пренначени имена, нецензурни сравнения, метафори и изопачавания на отделни думи. Особена игрива пародийна динамика се постига в изображението на жените, но жената като индивидуален характер и обект на естетичско преживяване не намира пре въплъщение в неговите комедии. В тоя период жената е все още понятие на пола и типа, не и на своята индивидуалност като жена. Качествата й са също от общ типичен характер, а красотата е все още вън от рамката на комедията, още повече, че женските роли - както на древната гръцка сцена, така и на римската - се играят от мъже. Жената в комедиите на Аристофан е почти карикатура, отразена в криво огледало, най-често в нейните превращения на проститутка (Кюна), хетера (Лаида) и семейно зло. Особено деградирана с тя като „разго нена" бабичка. Новата атическа комедия насочва обектива си към по-сложна драматическа композиция, към по-задълбочен душевен анализ, с по-пълна палитра на характероложко и битово изображение, едновременно с това тя открива ново поле на комедийно произшествие: любовната интрига, само че свързана вече с любовна игра и драматично напрежение, приключенска романтика, забавни перипетии и хумористични ефекти. А щом има любовна драма, има и жена. В единствената запазена комедия на Менандър, „Мъчният човек" за пръв път героинята - дъщерята на Кнемон - е въплъщение на доброде тели и възвишена нравственост. Срещу лошотата на Кнемон се създава истински фронт от добри хора начело с дъщеря му, които го превръщат чрез своите дела в добър човек, любящ съпруг и баща. Така още тук жената бива моралноестетически осмислена и вътре в комедийното действие създава една нова фабула с по-възвишен хумор. Римляните възприемат гръцките комедийни образ ци, обновяват, разнообразяват и разширяват съдържанието им чрез своя творчески гений, вдъхват им нещо от своята индивидуалност, приспособяват ги към изискванията на римската публика и римските празници, създават нови похвати.

От гледна точка на семиотиката културата представлява колективен интелект и колективна памет, т. е. надиндивидуален механизъм на съхраняване и предаване на някои съобщения (текстове) и изработване на нови. В този смисъл пространството на културата може да бъде определено като пространство на някаква обща памет, т. е. пространство, в чиито предели някои общи текстове могат да се съхраняват и да бъдат актуализирани. При това, тяхната актуализация се извърПiва в пределите на някакъв смислов инвариант, позволяващ да се говори за това, че текстът в контекста на новата епоха запазва, при цялата вариантност на тълкуването, идентичността на самия себе си. По такъв начин, общата за пространството на дадената култура памет се осигурява първо -- чрез наличието на някакви константни текстове, и второ -- или чрез единството на кодове или чрез тяхната инвариантност, или непрекъснат и закономерен характер на тяхната трансформация. 2. Паметта на културата е не само единна, но и вътреПiно разнообразна. Това означава, че нейното единство съществува само на някакво равнище и подразбира наличието на частни "диалекти на паметта", съответстващи на вътреUiната организация на колективите, които изграждат света на дадената култура. Тенденцията към индивидуализация на паметта съставя втория полюс на нейната динамична структура. Наличието на културни субструктури с различен състав и обем на паметта довежда до различна степен на елиптичност на текстовете, циркулиращи в културните субколективи и до възникването на "локални семантики". При прехода извън пределите на дадения субколектив елептичните текстове, за да бъдат разбрани се допълват. Такава роля играят различните коментарии. Когато в края на живота си Держанин е принуден да напиПiе обПiирен коментар към собствените си оди, това е било предизвикано, от една страна от усещането за течението на "реката на времето", т. е. от ясното съзнание, че културният колектив на неговата аудитория от екатерининската епоха е разруПiен, а за потомството, което Держанин счита за своя истинска аудитория, текстът може да стане и напълно неразбираем. На второ място -- Держанин остро усеща разруПiаването на одичиня жанр и въобще на поетиката на XVIII в.

Предлаганото на читателя кратко изложение на някои изследователски принципи не следва да се разглежда като претендиращо за философско значение. Авторът е твърде далеч от подобни претенции. То е само усилие да се обобщи опитът от изс1едването на конкретни факти от историята на културата. Авторът е движен и от неудовлетвореността от това, как се отразяват в историята на литературата и културата някои обичайни теоретични категории. Класическите работи върху историята на отделните култури, създадени през XIX век, се опират на мислене, изградено под влияние идеите на Хегел и Дарвин. Преди всичко културата се мисли като някакъв обект, разположен извън изследователя. Този обект се намира в състоя·ние на развитие, което е закономерна, прогресивно насочена еволюция. Изследователят се намира извън този обект. Познанието се мисли като разкриване на скрити в обекта (културата) закономерности (структури). Изследователят, въоръжен с логиката се намира в позиция на истинност. Ако се говори за "субективен фактор", то под това се разбира отклонения от истината под влияние на извъннаучни въздействия: пристрастия, неосведоменост или явна недобросъвестност. Доколкото обаче предмет на изследване все повече става самият процес на изследване, гледната точка към позицията на изследователя се усложнява и се актуализира традиция, възхождаща в крайна сметка към Кант. Предмет на анализ става механизмът на анализа, знанието за знанията. Интересът се измества от въпроса как духът се въплътява в текста, към това - как текстът се възприема от аудиторията. На тази основа се развиват различните направления в херменевтиката. В своите крайни проявления подобна методика пренася цялото внимание върху субекта на културата. Историята на културата се представя к~то еволюция на нейните интерпретации - от една страна, на съвременната и аудитория, и от друга, на следващите поколения, включвайки и традицията на научната интерпретация.