възрожденски

Димитър и Константин Миладинови, като учители, книжовници и обществени дейци, са първите поборници за съхраняване и укрепване на националното самосъзнание на населението от Македония, застрашено по време на турското владичество от асимилаторската настъпателност на фанариотите. Елинизаторската политика на гръцката патриаршия кара Д. Миладинов още през 1852 г., когато сам води училищното обучение на гръцки, да се обърне разтревожено до Александър Екзарх: „Шестте осмини почти на Македония, които се населяват от едноязични българи - му пише той - всички се учат на елинско писмо и от елините се наричат елини, освен на северните словене, които напредват на словенски (език)", 1 Затова след Кримската война, когато движе нието за политическото и духовното освобождение на българския народ навлиза в своя решителен етап, Миладинов става един от пионерите на националната пробуда на Македония. Като учител с активното съдействие на по-малкия си брат Константин, Райко Жинзифов и други свои ученици и последователи той пръв повежда борбата за въвеждането на низвергнатия от фанариотите български език в училището и църк вата, а с изключителната си активност против денационализаторските попълзновения на патриаршията се налага като всепризнат деец на българското възраждане. Ето защо, когато през януарските дни на 1862 г. от Цариград се понася вестта за мъче ническата смърт на двамата братя, тя обезпокоява сънародниците им от всички къ тове на България, а редица славянски периодични издания, оценявайки стойността на огромното им дело, популяризират широко техните имена. Получили солидно за времето си образование в гръцки учебни заведения, което Константин впоследствие обогатява във филологическия факултет в Москва, Миладинови прозорливо схващат ролята на културата за националното възраждане на всеки народ. Богатата литература на Гърция, отразила вълнуващо живота на древна Елада и разцвета на нейната циви лизация, не само че не смущава националното им съзнание, но ги кара да отправят поглед към запазените материални и духовни ценности на своя народ, за да документират чрез тях историческото му минало, устойчивостта на неговия бит и характер. И ако тогавашната българска книжнина, чието развитие беше възпрепятствувано от условията на политическото и духовно потисничество, можеше да отговори само отчасти на тази патриотична необходимост, в народното поетическо творчество Димитър Константин Миладинови откриха и миналото, и настоящето, и бъдещето на своя народ. Събирането на образци от фолклора и издаването им в сборника „Български на родни песни укрепи, обогати и възвиси тяхното патриотично и демократично дело.

Периодичните издания от епохата на нашето национално възраждане често ни изненадват с проникновеността и с трезвия идейно-естетически усет на първите български Литературоведи". В тях до гневната дописка срещу многовековните робски порядки или до наивната стихотворна творба на някой учител често попадаме на отзиви за оригинални и преводни художествени произведения или на статии с теоретичен характер. Понякога те са лаконични и информативни, понякога обстойни и категорични. Авторите им не винаги са оригинални. В повечето случаи даже те популяризират идеи и убеждения, създадени и възприети в други страни десетки години по-рано. Но и когато перифразират или заимствуват текстуално, литературните ни пионери вършат това не за да бъдат провъзгласени от неосведомеността на сънародниците си за талантливи мислители или за родоначалници на течения и школи, а поради утилитаристичния дух на времето и от тактически съображения пред официалната политическа власт. Обаче и като попу ляризатори, и като самобитни творци българските възрожденски писатели и книжовници винаги живееха с проблемите и творческия патос на нашата литература. Влиянието на руската реалистична мисъл върху литературнокритическите им възгледи енеоспоримо, Като не си поставяме за задача обаче да проследяваме как и в каква степен се еосъще ствявало то, ще се ограничим да посочим, че почти всички български възрожденски книжовници са умеели трезво да използуват усвоеното и като писатели, и като литературни критици. Това проличава преди всичко от техни статии и бележки, в които се поставят и разглеждат някои от проблемите на реализма като творчески метод в художе ствената литература. Литературнокритическите възгледи на Каравелов, Ботев, Нешо Бончев, които отразяват един сравнително по-зрял етап в българската критика, не ще ни занимават в случая. Като се позоваваме само в известни моменти на някои статии на утвърдените ни литературни критици, ще се постараем да проследим схващанията на Други възрожденски книжовници за литературното ни развитие, за да се види, че борбата за реализъм в българската литература до Освобождението еборба не само на отделни, макар и крупни, писатели, но колективно дело на цяло литературно поколение. И тъй като реализмът намира най-пълна изява в художествената проза, ще се огра ничим да посочим как се посрещнаха от литературната критика тогава първите опити в областта на „побългарената" и оригиналната белетристика, как схващаха своите задачи Някои от нашите писатели, какви задачи възлагаха те на повествователното творчество.

Името на Тодор Пеев е споменавано досега в отделни изследвания за БРЦК и за „Българското книжовно дружество“. 1 За него са написани и няколко попу лярни статийки. Но всичко това дава съвсем бегла представа за съратника на Левски и Ботев, на Васил Д. Стоянов и Друмев. Защото той е не само революционер, учител и деловодител на Българското книжовно дружество, но и ав тор на драматични творби, на изключително ценни мемоари, на статии и пре води. Скромен до боязливост, Тодор Пеев не предявява амбиции за известност. Затова, докато за общественика и деловодителя на Книжовното дружество се споменава тук-там по нещо, за автора на „Фудулеску" не се знае абсолютно нищо.

Употребата на тези понятия в литературната и общата историография на Българското Възраждане поставя много остро въпроса за притъпената терминологическа прецизност, с която понякога се класифицират основни явления и тенденции в културно-националното ни развитие през XVIII—XIX в. Свободното, недифиренцираното им използуване в научни и популярни изследвания за означената епоха противоречи на методологически углъбеното в науката и води към по-широкото възприемане на една равнозначна, унифицирана представа за различни по своята същност дейци, художествени образци, идейни течения и процеси. Понятията от първата група (просвещение - просветителство, просвеще ници - просветители, просветителска идеология и пр.) са придобили в специализираната научна литература три основни предназначения. Нерядко с тях се характеризират такива черти и особености в творчеството на дейци от епохата на Българското Възраждане, които стоят близко до идейната и стиловата система на Европейското Просвещение. „Паисий Хилендарски, пишейки своята „История славяноболгарская" - изтъква Е. Георгиев, - излиза далеч пред средновековната историография със своя ярък публицистичен тон, характерен за епохата на Възраждането. В творчеството си Софроний Врачански се приобщава идейно и жанрово също към литературата на Просвещението."1 От друга страна, те се използуват като равнозначни определения както за Европейското Просвещение, така също и за културно-националното развитие на народа ни през даден исторически период. В „История на философската мисъл в България" например католическият книжовник от Чипровци Яков Пеячевич е охарактеризиран като „типичен представител на ранното средноевропейско просвещение" (курс. м.). За Йосиф Бозвели обаче се казва: „Вдъхновен от делата на Паисий и Софроний, попаднал под влияние на просветителските идеи на френските мислители от XVIII в... Бозвели става пламенен вдъхновител на националноосвободителната идея и неуморим пропагандатор на просветителски (курс. м.) и рационалистич Ни идеи.

Категорията „читател" във всичките си разновидности - интелектуални, социални, национални, - изследвана в зависимост от времето, от различните обще ствени и културни институции, е обединена от един компонент - четенето. С появата на книгата се появява и читателят, т. е. този, който трябва да я прочете. Неслучайно Симеоновият сборник от 1076 г. започва със статията „Слово на някой си калугер за четенето на книгите" (к. м.). Информация, свързана с процеса на четенето, откри ваме в много приписки, в съчинения от периода на Прехода. Какво представлява че тенето в зависимост от текст и читател; каква е неговата психология; до каква степен читателят е зависим от текста и текстът от читателя; каква роля оказват различните типове мислене при интерпретацията на творбата - тези и много други въпроси занимават през последните десетилетия представителите на различни школи от рецептив ната естетика. Изказани са перспективни становища, противоположни мнения, текстът И читателят са поставени в различни проекции. Но и рецептивната естетика, като клон от научното познание, има своя история. Много от въпросите, върху които днес се дискутира, са разглеждани в миналото. На чинът на тяхното изясняване, теоретическите и практическите им решения в определени случаи са незадоволителни. Но „рационалното зърно" в тях трябва винаги да се има предвид. А то прави опит да покълне" още в публикации през Възраждането. Появата на периодичния печат съдействува за количествени и качествени изме нения в категорията „читател". Проблемът, какво и как да се чете, за читателския интерес и реализацията му чрез текста излиза на преден план. Още в първото бъл гарско периодично издание- сп. „Любословие" - се появява статията „Наставле ние полезнаго прочтения от Любомудрий Кума". Тя има, както личи и от заглавието, компилативен характер. Обнародването и на страниците на „Любословие" документира общовалидността на много от принципите при четенето в различни времена, при различни народи. Публикацията прави впечатление преди всичко с подхода на автора при поставяне на проблема за триединството „писател - творбачитател". Насочването на читателя към „списатели по-предпочтенни и полезни се оказва от първостепенно значение за попадането на „первоопитните и прости хора" на такъв текст, чрез който ще придо бият навици за четене. А подходящият текст е решаващо условие за създаване на контакт между автор и читател. Затова той се разглежда в зависимост от читателя в процеса на четенето, което след десетилетия ще бъде определено като „съществена предпоставка за всички процеси на литературната интерпретация".

В средата на 40-те години във възрожденската преводна книжнина настъпват значителни промени. В областта на повествователната литература се появяват ня колко значителни произведения, които вече без уговорки могат да бъдат определени като белетристика: „Младаго Робенсина случай" - ръкописен превод на Р. Попович от 1841 г., а след това и „Чудесиите на Робенсина Крусо" (1848-1849) на Ив. Богоров; „Изгубеное дете" (1844) на Кр. Шмид, превод на Хр. Павлович; „Покрестението на един свещеник Исидин" (1845), превод на В. Станкович; „Приклю чения Телемаха" от Фр. Фенелон, превод на П. Пиперов. В различна степен инте ресът към тях продължава през следващите десетилетия. Но може би най-четеният и най-превежданият чужд белетрист от времето на Българското възраждане е Кри стоф Шмид (1763-1854). Неговото творчество оказва видимо въздействие върху произведенията на много наши книжовници, многократно те стават обект за побългаряване. Отделни проблеми, свързани с него, са разглеждани от Ст. Минчев, Б. Пе нев, Д. Леков, Афр. Алексиева и др.; фундаментално значение не само по отношение на Шмид и немската литература, но и въобще по отношение на взаимоотношенията на Възраждането ни с чуждите литератури има изследването на Н. Андреева. Ней ният труд дава отговор на редица въпроси, свързани с рецепцията на немския автор и, струва ми се, освобождава настоящото изследване от необходимостта да бъде изчерпателно; ще бъдат разгледани предимно по-ранните преводи, от времето докъм 1860 г., когато се появяват първите оригинални повести, както и част от по-късните преводи, които имат някаква връзка с поставените проблеми, като акцентът на анализа пада предимно върху въпроса за развитието на преводната белетристика и връзката и с оригиналната.

Проблемът за осмислянето на културните контакти на българите със света е актуален, същностен, а според някои - дори основен при разглеждането на някои периоди. Той може да бъде видян от различни гледни точки и на различни нива, които обаче не бива да се абсолютизират. Същевременно отдавна е назрял моментът да се преодолее партикуларизмът и да се предприеме опит за изграждане на цялостна концепция за взаимоотношенията на българската култура със световната. Подобен подход предполага няколко неща. Първо - отстраняване на схоластичните идеологически наслоения, които присъствуват не само в масовото съзнание, но и в литературознанието и културната история, и проблематизиране на удобните и ласкаещи самочувствието национални митологеми. Второ - историческа ретроспектива, връщане към времето, когато се изграждат основите на новата българска култура, а и към по-далечното минало, включително и към особеностите на едно имагинерно първично състояние. Трето - изясняване на принципите, които определят представите за свое и чуждо. Четвърто разглеждане на проблематиката през призмата на въпроса за културните общности. Пето - осмисляне на различните представи за принадлежност към общностите, както и на механизмите, които ги пораждат. Шесто - разкриване на интерференциите с други процеси, развили се по същото време. Едва когато се държи сметка за всичко това, ще стане възможно едно по-задълбочено разкриване на осъзнатите и неосъзнати представи и интенции, свързани с различните възгледи за мястото на България в европейската цивилизация, кодирани в литературни творби и други текстове. Насочването към предисторическите времена би разкрило картината на една ясна дихотомия: малко и недвусмислено очертано свое (рода, племето), противостоящо на необятното и враждебно чуждо. Своето се дефинира чрез система от митове, които обясняват произхода и кодифицират знаците за идентифициране.

The text traces the cult of being first, a seminal phenomenon at the time of the Bulgarian National Renaissance. The semantic fields are reconstructed which encompass the ideological units about the priority of Bulgarian’s medieval civilisation vis-а-vis all Eastern Orthodox Slavs. The dogged insistence is evoked of ingenious bookmen and tireless non-fiction authors concerning the priority of a number of 19th century Bulgarian developments in a chronological or regional aspect. We touch upon some of the shadows of the primacy of various texts from the Bulgarian National Renaissance left upon the humanities in our time.

Traditionally, creating sacred biographies (narrative texts of the saint's life) was a way of giving some structure and coherence to traumatising experiences in order to strengthen integrity of Christian community. But even more, sacred biographies are providing both linguistic and philosophical frame for the community understanding of such experiences and these experiences' theological, moral and political implications in a situation of new ideological needs. Imitatio Christi receives additional significance, being charged with special value as an argument believers to take part in liberation movements when national ideology was considered to share common features with magistral ideas of Christianity. More traditional authors emphasize the situation of renunciation to present models of behaviour worthy of emulation-texts provide a documentary witness of sanctification for community and in thus become themselves a part of the sacred tradition they serve to document. But there also appear interpretations of recent saints as ancestors of national heroes because the sameness of their sacrifice for a glorious idea. Genre's rhetorical practices and purposes undergo change and contribute to the construction of a national pantheon and acceptance of new personae and deeds. In the new biographical practices authors also often seek to model hero's suffering on that of Christ or to adopt certain topoi from hagiography and Scripture in an attempt to locate personal events in some larger absolute frame. As most preferable are distinguished the debate or bringing to court situations. Biographical and paradigmatic are brought together to assure legitimacy for biographical texts and auto/biographical intention. Discussing different aspects of sacred biography in 19th century we tend to conclude that recent saint's legitimacy is based chiefly on the existence of properly composed vita of a saint. At the same time conventions well known from hagiography affect different life-writing practices and continue to play a significant role in giving shape to personal experience.

The text sets out to examine the transformation of folklore and mythological family patterns in the literature of the Bulgarian national revival, concentrating its interest on the way different power and leadership models intertwine throughout this process. The attention is focused on the mechanisms of authority-display, arranged on several levels of power constructions. The first one considers family from an optimistic and utopian point of view. Family is interpreted as a hierarchical structure of subordinations which follow the model of Universal order. The conclusion is that through the sacred comprehension of marriage, through its interpretation as a secular correspondence of the sacred archetype, the matrimonial institution is accepted as an irrevocable stage of the personal development, as a compulsory element of everyone's socialization. The general perception is that relations in family are governed by love, affection, harmony and mutuality. Observing the general line of interpreting power simultaneously as authority, influence, arresting magnetism, on the one hand, and as domination, supremacy, oppression, tyranny, control, on the other, the text unfolds the next aspect of power-roles distribution in the family. The second part concentrates on the pragmatic and realistic uses of power. The attention is focused on the problem of the split symmetry - inequality in family relations. The turns start when the sacred archetype passes through all degrees of desacralization, when authority converts into a form of property - of one person over the other. The profane aspect of the male-female relations debases the "high" concepts and degrades the elevated values to a degree of general negation. The third part examines family as a manifestation of coercion, force, anger, violence and outrage. It turns out that the general moral standards and the noble rules of behaviour are not able to control the mighty world of savage selfishness; that culture and love are defeated and shattered by destructive instincts. The symbolic imagery of marriage is presented by a full-toned scale of evil. Family turns into a total collapse of the social contract.