Crime

Издателите от ГДР имат вкус към еднотомни истории, речници и справочници, посветени на отделни жанрове, направления или национални литератури. Преди няколко години бе публику ван интересен том, посветен на тривиалната литература, а сега до нас достига сходна илю стрована история на литературата за престъпле ния и разследване, подготвена от Валтрауд Вьолер, преподавател по фолклор от Хумболтовия университет в Берлин, и Брус Касиди, автор и издател на криминални романи от САЩ. Трудът се появява едновременно на английски, френски и немски език. Двамата автори подобно на мнозина други търсят корените на изследвания от тях обект още в елинската древност. Но какъв всъщност е техният обект. Макар и малко тромаво, като че ли най-убедително звучи английският му ва риант - литература за престъпления и раз- следване", докато немското Kriminalliteratur и особено френското определение policier зна чително стесняват границите му. Струва ми се, че широкият термин литература за престъпле ния и разследване е най-подходящ за истори чески изследвания с по-широк хронологически обхват. Тази формулировка обаче поставя нови въпроси - необходимо ли е да се търси наличието на двата елемента (престъпление и разслед ване) едновременно в едно произведение, за да бъде отнесено то към жанра. Съществуват множество творби за престъпления, които не се разследват, както и за разследване, което не открива престъпление. (Към втория модел се стреми ранният криминален роман в социали стическите страни, у нас той бе реализиран първо от П. Вежинов в „Произшествие на тихата улица"). Напоследък съветската литература предлага малко неочакван вариант - престъпно по своята същност разследване при очевидно отсъствие на разследваното престъпление. Съще ствуват естествено и множество други възмож ности и като че ли не е трудно да се приеме, че жанрът не предполага задължително обединяване на двата елемента, че той има две основни разновидности, в които доминира изображението на престъплението или на разследването. Същевременно подобно широко тълкуване чув ствително увеличава обхвата на жанра, а от там - и различните уговорки, които се налагат при преходните явления. От своя страна юридически ясният термин престъпление в литературата има размити граници. Съществуват стопански, политически, военни и други престъпления, но не е напълно ясно дали литературните им изображения при надлежат към жанра, условно наричан крими нален. Никой не се колебае да определи като престъпления деянията, описани от маркиз дьо Сад, но те често не са привличани при разглеждането на криминалния жанр, както постъпват и Вьолер, и Касиди.

The paper considers the special attention of the “high” intellectual, literary critic and social philosopher Tsvetan Stoyanov to the “low” forms of the fiction/novel genre – humour and crime. The answer is: the both precisely guarantees a top freedom of identifications. To the highest degree “softening-up” of the discourse in the belles letters sphere, in the first stage, but in the second – to the modern irony through which the Stoyanov’s fiction prose stays in the political sphere and operates with it. The political situation is object to not a clear, unambiguous obstructions, but a ambiguous and sly discourse games. The both spheres – political-ideological and its parody – are mixed in the crime story The Case with the Professor (1966) by a very complicated manner and therefore almost imperceptibly. This work is examined in detail to explicate the mechanism through which Tsvetan-Stoyanov’s fiction presents in the genre. And how, in the frame of genre, it operates with ideological values – pro and contra simultaneously. The novel is a parody of crime genre in its strong ideological soc-version and full valued, complete, “earnest” crime-spy reading simultaneously. The Stoyanov’s fiction prose operates with the big imperative of the Ideology in the same dual, double-faced way: not directly and unambiguously (“dissidently”) opposing from outside, but by means of an ambiguous, polysemantic, full of suggestion, slippery, slipping out, serious-ironic narrative which plays on the edge. Not radical self-excluding, but co-sharing, complicity, partnershiping in a cunning duplicity of the game –inside and outside simultaneously, but not leaving the area outlined by the its own rules. A try to outwitting of the clumsy mono-discourse of the Ideology through shaking, breaking up of the meanings in the frame of the game itself. Stoyanov remains to the end within the word/speech relying on its slyness within the framework of the dialogue. This operative strategy works simultaneously within genre’s and ideology’s field unbreakable connected within autonomous “inner space” of the work. – But this strategy is seen as regularly followed from the social-biographical figure of the modern “playing intellectual” whose perfect personification is Tzvetan Stoyanov.