Цветан

Той удивляваше с многостранните си познания за съвременна литература и култура. Ала ерудицията не сближава хората, по-скоро напомня за разстоянията помежду им. Обаятелността на неговата личност идваше от друго. Той се отличаваше със заразява щата си жизнерадост, с неподправения си оптимизъм. И това бе у него не просто щастлива емоционална нагласа на съзнанието, а дълбоко промислено светоотношение. Цветан Стоянов се занимаваше усърдно и написа редица умни, проницателни трудове върху отчуждението и следите му в буржоазната литература, върху нишките, които се късат той пръв у нас обърна внимание на тъй наречените „бегълци от обществото“ сред младата западна интелигенция; неудържимото нашествие на буржоазната „масова култура" бе една от глав ните му теми; с жив интерес изследваше израждането на изкуството под напора на пазарните изисквания, задълбочено разглеждаше „раздвоението" на творческата личност. С други думи, той насочи научните си дирения предимно към явления, които сред днешната западна интелигенция се смятат източник на несигурност, неверие, отчаяние. Ето защо жизнерадостното светоотношение на Цветан Стоянов бе плод на критичен размисъл, на вътрешно убеждение. Той притежаваше забележителна работоспособност. Календарят му за тази черна седмица, в която той се бореше със смъртта, бе изпълнен с бележки за уговорени срещи, разговори, обещани срокове. Подготвяше се за печат сборник с негови студии върху съвременната западноевропейска и американска литература. Обемистият му ръкопис върху проблеми на отчужде нието, представен в издателство „Наука и изкуство“, бе първа част на многотомно изследване, обхващащо литературни и други художествени явления от близо три столетия. Едва що бе за вършил ръкописа си върху Достоевски. В общите ни планове за близките години неговото име ce срещаше по-често от всяко друго. Цветан Стоянов ни напусна, когато свързвахме най-големите си надежди с него, когато се осланяхме толкова много на изключителните му дарби на литературен изследовател, на широкообхватната му научна подготовка. Цветан Стоянов ни напусна, но трудовете, които публикува, и ръкописите, които остави, му осигуряват трайно присъствие в българското литературознание. 166 Атанас Натев

,, Тази тема е тъмна и болезнена и дори по особен начин криминална" - началната фраза е достойна за интересно и значително произведение. Цветан Стоянов го написа, без да успее да го завърши. С това то като че ли интригува още повече, повтаряйки по свой начин творческата история на книгата, с която се занимава. Авторът на студията епоставил и под заглавие - Идейните отношения между Достоевски и Победоносцев: една скрита страница от историята на патернализма. Както всяко определяне, и това казва само част от истината. Авторската скромност се е поста рала да тушира някак си това заглавие - Геният и неговият наставник. В същност Цветан Стоянов се занимава с анализ и съ поставка на някои идейни течения в Русия през 60-те и 70-те години, с разновидностите на славянофилството, с европейските фило софски построения върху наследство още от Византия, с разрушаването в новите времена на модела на патернализма - тази фалшива представа за обществото като голямо семейство и за държавната власт като башинска опека", с творческата история на „Братя Карамазови", с идейната конструкция на романа - лабиринт от разнопосочни влияния, размисли, скрити намерения, несъзнати, интуи тивно възприети сигнали за бунт в изостанала, но кипяща от идейни вълнения Русия „Геният и неговият наставник" е синтетична, наситена философска проза, която предлага Съвременна марксическа интерпретация на всички тези проблеми с оглед нуждите, за дачите, перспективите на настоящето. Още първата глава - Сведения за оберпрокуро- внимание. Това подозрение може би е осо ра - навлиза в същността на проблематиката. Тя само привидно изглежда информативна. В нея се запознаваме не само с единия от героите, Константин Петрович Победоносцев, но и с черти от идейната общественополитическа обстановка в Русия по онова време, с нравите и задкулисните борби в императорския дворец, с механиката на управле нието, с някои днешни оценки за славянофилството и за атавистични белези от него по-късно. Тази първа глава съвсем не е информация. Тя е може би увод към историята на идеи и идейни конфликти, към вечно актуалната тема за идеологическо въздействие върху обществото, за „обработката" на масите, за ролята на интелигенцията, всички тези парливи въпроси, които съставляват съкровената тема на произведението. Цветан Стоянов е погълнат от идейните построения и терзанията на духа, той не засяга обичайните в последно време въпроси за художника Достоевски. Зад думите на студията напира едва сдържан копнеж по хуманизъм и по хармония. Авторът преживява скрито своите мъки за човека и за съдбата му, като че се срамува от тази болка, както истински богатият със знания човек се срамува от тяхното показване.

През 1977 и 1978 г. парижкото издателство „Сьой" пусна две от последните книги на Цветан Тодоров (последната - Речеви жанрове" - излезе също през 1978 г.), за мислени и осъществени като изследване в исторически план на семиотичните идеи от позицията на схващанията на автора за езиковия символизъм - територия, която той е определил за себе си, ако можем да се изразим така, след оттеглянето на структураЛистичната вълна. Трудно е да се определи жанрът на „Теории на символа“ и „Символизъм и тълкуване". Речта на Тодоров отново носи белезите на висока теоретичност, която срещаме в почти всички негови книги. Тясно се преплитат теоретичното изложение с дълбокия анализ на възгледите на разглежданите автори и експлецитно или като подтекст - едно постоянно търсене на собственото място сред различните схващания, една дълбока лична равносметка. Историческият материал е подбран, за да докаже вижданията на автора и да ги постави в традицията на схващанията на немските романтици, но заедно с това тази традиция е осмислена от вече извърве ния път на неореторика-структуралист. Във втората книга „Символизъм и тълку ване", базирайки се на дихотомията език реч, видена не в перспективата на Сосюр, а в тази на Бенвенист, Тодоров дава името езиков символизъм на „полето на действие на непрекия смисъл“, като се обръща към индийската традиция. В стария спор за съшността на непрекия смисъл, отричан от линг159 вистите и абсолютизиран от Ницше, Тодоров се старае да заеме с една позиция, да го отграничи и превърне в обект на изследване, зачитайки лингвистичната му природа. „Зна ченията, извикани в съзнанието по непряк път, са значения, каквито са и останалите: различават се само по начина на появяване, който е именно асоциирането на присъству ващото с отсъствуващото. Тодоров счита, че непознаването на специфичната природа на означаването (фр. синификасион), смесването му с асоциацията и налагането по този начин на езиковите категории и терминология на символичния процес скрива същността му от погледа, че да се говори непрекъснато за език" и означаване" може да става само ако тези термини са освободени от специфичното им съдържание - нещо, което обаче е научно недопустимо.

Най-лесно (но и съвсем невярно) би било да кажем, че Цветан Тодоров от 1984 г. отрича досе гашните си търсения, че авторът на „Критика на критиката" завинаги се разделя с човека, който е написал „Поетика на прозата". От дистанцията на времето литературоведът все по-ясно осъзнава, че литературата не се прави само от структури, а също - от идеи и от история", че в на пръв поглед неутралния инструментариум и в уж описателните концепции се съдържат последствията от напра вения исторически избор. Днешният Цветан Тодоров сравнява две свои статии, посветени от Бенджамен Констан: първата еот 1968 г. - в нея гласовете на писателя и на критика сякаш се сли ват, а изследователят с лека ръка приписва своите идеи на твореца; в статията от 1983 г. подходът вече е друг - верността се изразява в противопоставянето (да опознаеш другия като друг, позволява да го обикнеш повече"). Промяната на представата за критиката неминуемо води и към трансформация на идеята за литературата. Време е да се върнем (да се завърнем) към очевидността, която не трябва да забравяме: литературата есвързана с човеш кото съществуване, тя е размишление, и толкова по-зле за онези, които се боят от големите сло ва, свързани с истината и морала." Разбира се, толкова по-зле и за онези, които вярват в аб страктната истина и абстрактния морал - но за коя истина и за кой морал става дума, ще поговорим по-късно - сега, преди да се запознаем по-отблизо с апологета на диалогичната критика", нека съсредоточим вниманието си към делото на лингвиста и семиотика, който в началото на шестдесетте години диктуваше модата във френското структурално литературо знание. През 1985 г. издателство „Народна култура" предостави на българския читател възможността да се запознае с „Постика на прозата" (преводът е отлична атестация за младата Албена Стамболова, а текстът е редактиран лично от автора, както и от опитните редактори от издателството Бояна Петрова и Рада Шарланджиева: интересен и многопроблемен е и предговорът на Симеон Хаджикосев) - едно от върховите постижения сред Литературно-семиотичните изследвания от началото на седемдесетте години. Можем спокойно да препоръчаме и на неспециалиститите (без боязън от сблъсък с неразбираема терминология) да прочетат тази книга. Още първата статия ще им предложи интересна тема: „, типология на криминалния роман". Тя в никакъв случай не е самоцелна, а може да послужи като ключ към спецификата на изследването, защото цялата кни га на Цветан Тодоров много напомня именно механизма на романа загадка. Първата история - тази с написването на текста - е приключила, преди да започне втората (позволявам си да перифразирам автора, който представя връзката между престъплението и следствието). Героите от втората история, тази на разследването, не действуват, а узнават. В нашия случай криминалното дирене носи друго име: анализ, който тряб ва да ни отведе към сърцето на структурата". И още тук се сблъскваме с едно явно противоречие: оказва се, че за да узнаем, трябва да действуваме (или, както би казал Ер кюл Поаро, да напрегнем сивите си мозъчни клет ки"). Интелектуалното напрежение представяло единствената възможност към съпричастие с твър денията на Цветан Тодоров, защото едва ли за някого би било полезно да възприема твърденията му като библейски истини (макар че, убеден съм, ще се намерят и такива възторжено-безкритични читатели).

В епохи на идеологически стьлкновения като нашата иконоборческата ревност взема връх над съзнанието за относителното и временното в човешкото познание - явление, което ни затваря в порочния кръг на едно илюзорно развитие. Защото тези, които събарят най-много идоли, всъщност подхранват появата на най-заслепените основатели на нови култове: негативната гледна точка на мисълта е коекзистентна на жаждата на съзнанието за илюзии, на перманентното желание нещо да се потвърди като истина. Ощ1Таме ли се затова да определим найобщо онази тенденция в българския интелектуален живот, която поради своята надидеологичност единствена е в състояние да възпре кръговрата на идеологиите, трябва да изтъкнем скептицизма. Неговото развитие от 60-те години насам има не само своите индивидуални постижения, но и своите колективни предпоставки като типични процеси на мислене и народопсихологически особености. Наслояван през векове на изпитания и духовно насилие, скептицизмът се оказа оня интелектуален и морален-стожер, който и през последните десетилетИя ни съхрани вътрешно въпреки посегателствата върху нрави, обичаи, традиции, религия, национални интереси. Защото скептицизмът е преди всичко обичайност, усет за обичайното, за неотстранимостта на обичаИното. Той е естественият коректив на всички свръхчовешки ламтежи, които почиват върху самоизмамата за абсолютното откриване на истината: абсолютно правилна социална система, абсолютно правилен светоглед, абсолютно правилна естетика. За подобна максималиетична ориентация ние не живеем достатъчно дълго. Ето защо си оставаме неизбежно онова, което сме били, пазим съзнанието си за нашето минало. Големите и абсолютните скокове не са в сферата на човешкото. А българинът не вярва, докато не пипне и не вкуси, докато не види, докато сам не изпробва онова, което му се обещава. Този скептицизъм, който го прави невярващ, атеист, същевременно го предпазва да не се заплита безотказно в сценария на господстващия политически спектакъл. . РазбИра се, такова умонастроение носи и своите недостаТъци. Неговото метафизическо безсилие има за последица неспособностrа за избор, отсъствието на духовен аристократизъм и на съзидателна воля, неустойчивостта в идеи и политически убеждения. Практически полезна за подобен вид съмнения се оказва само илюзията ... Отrук и склониостга да се засилват краските на нещастието, източник на оня злорад скептицизъм, на който обърна внимание напоследък Радой Ралин, ин

Основанието за бинома текст и културf във възгледите на Цветан Тодоров би следвало да търсим не толкова в qrделните дефиниции на двете понятия, колкото във връзките, които те ус1ановяват както помежду си, така и с други категории и явления. Научната п];>одукция на Цветан Тодоров предлага обширен материал по този въпрос. принуден съм да го представя схематично. Ако приемем, че във възгледите нр Тодоров има два ясно разграничаващи се периода - 1) период на стр)\Ктурализма и поетиката; 2) период на морално-политическото есе, следв~що традипиите на хуманизма - то очевидно е, че първият период отдеJ:fя първостепенно място на текста, а вторият отдава приоритетно значе~ на културата. В първите книги на Тодоров ("Литература~ значение", 1967 г., "Граматика на Декамерон", 1970 г., "Въведение във !Рантастичната литература", 1971г., "Поетика на прозата", 1971г.) идеята* текста е подчинена на основния обект на изследване - поетиката. В ),Енциклопедичен речник на науките за езика" (1972 г.) Тодоров определя 1 поетиката като вътрешна теория на литературата, която позволява да оjгкрием единството и разнообразието на всички литературни творби. В с~емежа си да се утвърди като наука поетиката има за предмет не частния фаК'Ij (отделния текст), а законите, които обясняват литературните дискурси. Акоlпоетиката разглежда отделната творба, то последната е само пример и$ повод поетиката в крайна сметка да говори за себе си. : Това разбиране за поетиката е автотелично~ В нарцистичното пространство, което поетиката отрежда на литератур~та, отделният текст - неин продукт - възприема същия статут на самон~оваваща се или саморазказваща се конструкция. Особено показателен за1 този етап от възгледите на Тодоров е неговият извод по повод на романаJ на Лакло "Опасни връзки": "Лакло олицетворява едно основно качество! на литературата: крайният смисъл на" Опасни връзки" е разсъждение въра' литературата. Всяка творба, всеки роман разказва, посредством събитийн вътък, историята на своето създаване, собствената си история.

Bulgaria's intellectuals of the National Revival period are not the only ones faced with the "enlightenment or revolution" dilemma. The same issue is of concern to Bulgarian intellectuals throughout the age of socialism. The paper looks into the peculiarities of Tsvetan Stoyanov's stance on the "problem"; these peculiarities manifest themselves in the literary texts and in the criticism written by the erudite author. Tsvetan Stoyanov and Georgi Markov are contrasted as polar opposites in terms of the possible choices for the Bulgarian intellectual before the fall of the Berlin Wall.