Данте

Малкото статии, посветени на Данте и на неговото творческо дело у нас, почти не позволяват да се говори за дантевистика в научния сми съл на думата. Всъщност дантезнанието у нас винаги е вървяло успо редно с усилията да бъде претворена на български език гениалната творба на поета „Божествена комедия". Така е още от края на XIX век, когато К. Величков превежда за първи път „Ад“ (първата кантика на поемата) и същевременно изучава живота и творчеството на Данте. Значението на творчеството на великия флорентинец се предопре деля от обстоятелството, че то бележи началото не само на новата ита лианска, но и на новата европейска поезия. Наистина има съществени различия в оценката за Данте в неговата родина и в литературознание то на други страни. Редица италиански изследователи са склонии да приемат литературата на т. нар. треченто (т. е. литературата на XIV в.) ката изцяло преходно, предренесансово явление. За тях Данте е тво рец на устояващото Средновековие" според израза на Б. Кроче, докато у Петрарка вече се забелязват черти на „предхуманизма". Същин ският ренесанс в Италия според тези изследователи започва с т. нар куатроченто (т. е. от началото на XV в.). И Подобна гледна точка подценява новаторските черти в идеологията художествената практика на тримата бележити представители на треченто - Данте, Петрарка и Бокачо. И ако по отношение на Петрарка и Бокачо няма съмнение, че са първите бележити представители на ранния италиански хуманизъм, с не по-малко основание Данте трябва да се възприема като преходна фигура, съвместваща в себе си чертите на Средновековието, но и на новите предренесансови устреми. Отправ на точка за марксическото литературознание в тази насока е твърдение то на Енгелс из предговора към първото италианско издание на „Комунистическия манифест" (1893), в който основоположникът на науч ния социализъм казва, че „първата капиталистическа нация" се създа ва на територията на Италия, а Данте е последният поет на Средновековието и заедно с това първият поет на новото време

За преводите на Дантеви творби и преди всичко на неговата опера магна в Бъл гария, както и за различните по стойност страници, посветени му от българските литературни историци и критици, вече е писал изчерпателно и на два пъти моят учител, професорът в Софийския университет Ив. Петканов 12, и аз имам много малко да добавя или да уточня в неговата изчерпателна библиография. Оценките му в общи чер ти също споделям. Като методологическа постановка на съжденията, които ще се опи там да изкажа, продължавам да приемам предложеното вече от мен схващане за превода като средство за реинтеграция на културни пластове и епохи в националната ни култура и за антиципация на нейното развитие 3,4,5,6,7, почиващо върху теорията за ускореното развитие, която все още смятам, че предлага най-съответният модел на новата българска литературна история, в рамките на която става и рецепирането на Данте. Понятието „реинтеградия" обаче предполага, че в някаква степен и форма тези пластове някога са съществували, макар в последствие да сме загубили пряката каузална връзка с тях. Тук иде и основното ми несъгласие с проф. Петканов по повод неговата постановка на въпроса за превода на Данте у нас, сякаш предварително го обявява за невъзможно културно начинание, поначало обречено на неуспех, защото „българският интелектуалец никога не е живял в интимно общение с християнството", отнасяйки се към него като към „традиционно морално наследство, смесващо езически обреди с християнски елементи". Не знам дали в числото на горните интелектуалци трябва да включим Евтимий Търновски от XIV век, патриархът, чието книжовно дело и книжовна реформа получават авторитет на норма в цялата „Славиа ортодокса"

Данте Алигиери (1265-1321) на девет години среща „прославената дама" на своя та душа, която мнозина зовели Беатриче, „без да знаят, че именно така трябва да наричат "2. Тя също е осем-деветгодишна и била „облечена в най-благородния червен цвят", скромно и прилично нагласена, както приляга на нейната възраст. Дъщерята на богатия и почитан флорентински гражданин Фолко Портинари, в чийто дом Данте отива с баща си, била като ангел красива. След девет години той отново я среща, съпроводена от две жени, но тогава била облечена в бели дрехи. Вървейки по улицата, Беатриче обръща поглед към младия Данте и го „поздравява така добродетелно, че той, както му се е сторило, се почувствувал във висша степен блажен“. Данте я вижда божествено прекрасна, чува нейния чуден глас и в дома си заспива с мисли за своята любома. После прави опити да я срещне в черквата, като използува една дама за прикритие, наречена от него дама-параван", но бива наказан от Беатриче, която не отговаря на неговия поклон. Поетът тежко преживява смъртта на баща й, на него му се присънва, че самата Беатриче е мъртва, накрая той оплаква действителната смърт на своята любима и с това се изчерпва сюжетната линия на „Нов живот". Поетът вижда за пръв път своята богиня девет години след раждането й, неговият първи сонет, с който я възпява, се появява девет години по-късно, за пръв път Беатриче отговаря на поздрава му в девет часа през деня, по време на неговото боледуване тя му се присънва отново в деветия час на деня, любимата му умира на девети юни в последната година на деветото десетилетие на века (1290). Мистично настроеният ум на Данте придава особено значение на тази цифра, той смята Беатриче за символ, чийто смисъл е „чудо", а неговият „корен не е нищо друго, освен самата Троица". Беатриче се превръща в символ, но заедно с това тя е и флорентинска девойка, която Данте лично познава и обиква. Той ще създаде своите знаменити и безсмъртни произведения „Нов живот“, „Пир“ и „Божествена комедия" и ще ни направи свиде тели на различни форми на нейната прослава - ние ще я видим и като земна жена, която той среща в живота си, но след нейната смърт тя става еманация на небесната чистота, възвишен идеал на неземна красота.

Малко книги са така отдалечени от нас, както е „Божествена комедия“. Въпреки че исторически е по-близо до „Енеидата“, която сочи за свой извор, тя ни се струва по-далечна; коментирана и преповтаряна с маниакална ерудираност, за нас тя си остава загадка, вероятно защото е скрита в дълбините на нашата култура като неосветено кътче, като неопределено тайнство, чиято близост, изглежда, ни прави невнимателни и бъбриви.