делото

Великото дело на славянските просветители Кирил и Методий играе извънредно важна роля в живота на нашия народ. Особено релефно изпъква тази роля през годините на нашето национално-освободително движение от средата на XIX в. В борбата за културно утвърждаване на българския народ, за широка народна просвета то е на първо място. Имената и образите на Кирил и Методий са център в тая борба, те вдъхновяват за народополезна дейност. Свидетелство за това са многобройните публикации за тях, появили се през епохата на Възраждането. Интерес към тях проя вяват всички обществени прослойки, като, разбира се, всяка възприема и осмисля от свои позиции безсмъртното им дело. Най-висока и най-правдива оценка, тясно свър зана с актуалните политически задачи на историческия момент, то получи от Любен Каравелов и Христо Ботев - видни представители на нашите национално-освободителни борби, значително повлияни от идеите на руските революционери-демократи. Всички български културни и политически дейци от Възраждането, които са писали за Кирил и Методий, имат възторжено и положително отношение към тяхното дело. Него те възприемат и утвърждаваг като основаза на изграждащата се нова бъл гарска култура. За тях те пишат отделни книги, много статии из вестници и списания, превеждат и печатат научни изследвания на видни чужденци по кирилометодиевски въпроси, произнасят се стотици пламенни речи на устройваните ежегодни тържества по случай празника на славянската просвета, обнародват се много дописки за проведените тържества и пр.

Делото на Кирил и Методий е твърде разнообразно, може да се разглежда от различни страни и повдига множество въпроси. Един от найинтересните е въпросът за неговата връзка с развитието на българската литература. Някои ще кажат, че това се разбира от само себе си - Кирил и Методий са органически вплетени в историята на българската литература, без тяхното дело е немислимо нейното възникване; тук всичко е ясно, няма какво да се оспорва и няма какво да се добави. Всъщност въпросите са по-сложни, отколкото изглеждат на пръв по глед. Да вземем само два от тях. От една страна - не е ли имало прояви на славянска писменост в България преди времето на Кирил и Методий и в такъв случай може ли да се сметне тяхното дело за начало на българската литература? От друга страна - не се ли включва в историята на бъл гарската литература едно дело, което се развива до моравската мисия в сферата на византийската култура, а след това - сред западните славяни? Дали тук не се касае за някакъв етап на общославянска книжнина, който оказва силно влияние върху развитието на старата българска литература, но в нейната история не влиза? Че тия въпроси не са напълно разрешени и най-малкото - по тях не съществува съгласие, се вижда добре, когато пренесем вниманието си от книжовното дело на Кирил и Методий към езика им - той и досега в науката носи различни названия: старославянски, старочерковнославянски, старобългарски.

Традицията е свързала завинаги имената на двама видни представители на българското възраждане - Паисий и Софроний Врачански. И не случайно. Котленският свещеник Стойко Владиславов пръв преписва „История славеноболгарская", пръв разбира и осъществява като книжовник и общественик националните и обшочовешки идеи на хилендарския монах. През 1962 г. беше че ствувана 200-годишнината от написването на „История славеноболгарская" - в периодичния печат и научните издания бяха публикувани статии и изследвания, които осветлиха важни моменти от делото на безсмъртния възрожденец. Само няколко месеца по-късно се появи и монография за живота и творческия път на Софроний Врачански. Авторът й, известният специалист по старобъл гарска литература В. Сл. Киселков, е проявил интерес към Софроний като учен и гражданин, понеже, както отбелязва в увода към труда си, ероден и израсъл „в родното място на Софроний" (стр. 4). Затова нерядко проследяването и тълкуването на фактите е сгрято от топло чувство към родния край, от преклонение пред неговото историческо минало, от подкупващ възторг към делото на бележити котленци. Стремежът на В. Сл. Киселков да очертае във възможната пълнота епохата и дейността на Софроний, да оспори установени концепции и да предложи нови, е определил и композицията на монографията, и обе ма на отделните й части. Тя е изградена от четири взаимнодопълващи се глави: 1. Котел; 2. От люлката до гроба; 3. Писателски образ; 4. Книжовно дело.

Съветският учен К. А. Поглубко в продъл жение на няколко години изследва българоруските революционни връзки от 60-те и 70-те години на XIX в. Резултат на неговите проучвания са интересните студии „Из истории русско-болгарских революционных связей конца 60-х годов XIX в." (Известия АН Молдавской ССР, № 1, 1965), „Некоторые новые материалы о связах русских революционеров с Х. Ботевым в начале 70-х годов ХІХ в." (Известия АН Молдавской ССР, № 2, 1966), „Связи болгарских и русских эмигрантов (1869)" (Известия АН Молдавской ССР, кн 1, 1968) и др. Студиите са свързани помежду си. Те очевидно са възлови моменти от цялостен монографичен труд, който ще хвърли нова светлина върху един забележителен героичен период от нашето национално Възраждане и върху дейността на най-голе мите дейци на епохата.

Една от най-светлите личности в по-новата история на България е безспорно родоначалникът на българското национално възраждане, авторът на „История славянобългарская" - Паисий Хилендарски. Съществува вече богата литература за Паисиевата творба, за нейното значение в създаването на новата, възродена българска литература. Паисий е тема на многобройни аналитични очерци, статии и обширни научни и популярни трудове. За него са писали не само българи, но и много слависти от Изток и Запад. Настоящият преглед не съдържа оценка на делото на Паисий - неговата цел е да проследи рецепцията му в Полша през последните 60 години. „Словянски свят“ от 1912 г. помества анонимна бележка, в която съоб щава за чествуването в България 150-годишнината от завършването на Исто рията. Бележката съдържа биографични и библиографски данни за Паисий, привежда заглавията на отделните части в Историята, и изтъква във връзка със създаването й: „Подтиците, които са го (Паисий) ръководили при написването на Историята, идвали предимно, ако не единствено, от патриотичното чувство. Тежките условия в страната не са били благоприятни за научни исторически издирвания. Затова творбата на Паисий няма понастоящем научно значение, тя е исторически паметник на националните стремежи." В междувоенния период в Полша се появяват три очерци по история на българската литература, които отделят повече място на автора на „Славянобългарска история". През 1931 г. в Познан излиза малката по обем книга на полския Дипломатически представител в София Кажимеж Хофман, озаглавена „Българската литература“. Тя се появява две години след книгата на А. Брюкнер. Последната е доста непълна и съдържа оскъдна и не много точна информация за българската писменост. (Брюкнер е посветил на Паисий само едно изре чение.5) Очеркът по история на българската литература от Хофман няма научни амбиции. Авторът иска само да популяризира българската писменост, малко позната тогава в Полша.

Васил Воденичарски е от най-младата революционна смяна писатели, калили своето перо в жестоките битки с фашизма по време на Втората световна война. Той не дочака победоносния Девети септември и могъщия устрем на трудовия народ в строителството на социализма, но ни остави художествени произведения с несломима вяра в комунистическото бъдеще на Бълга рия, с безгранична любов към великия Съветски съюз, комуто историята повери ролята на знаменосец на човешкия прогрес. Той ни остави преди всичко един блестящ пример на патриот и творец, на мечтател-оптимист и комунист-боец в името на свободата и щастието на трудовите хора. Този пример на най-висш идеализъм и хуманизъм, на героична саможертва пронизва органически както неговото творчество, така и краткия му бурен жизнен път. Воденичарски бе писател на революционната мисъл и на революционното действие, непримирим към всякаква литературна съзерцателност и абстрактна нравствена проповед. Неговите герои са решителни и смели хора - работници, селяни, студенти, учители, в чиито души пламти буйният огън на комунистическата правда. Те служат на една велика идея и са безстрашни ивсеотдайни нейни носители и внедрители. В репортажа „През равнината" тримата селски Младежи слагат ръка върху ръка и произнасят тържествено думите: „Заклеваме се, че никоя земна, ни небесна сила не ще ни отклони от пътя: да обичаме своята земя, да служим на своя народ, да умрем за тяхното щастие." С цялата своя революционна дейност Воденичарски ни убеждава, че не само създава литературни герои, но сам живее в породилата ги обществена среда, носи високо техните идеали и влиза в решителни и остри схватки с класовия враг. И тъкмо в това единство на писателя и граж данина се корени силата и обаянието на неговото творчество. Той не пишеше, за да поучава другите, стоейки настрана от борбата, а създаваше художествени произведения в процеса на самата борба, в хода и в пламъка на тази борба. И затова те винаги ще носят печата на найдействените, най-вълнуващите художествени творби на социалистическия реализъм. Васил Воденичарски изпитва силата и красотата на художествената литература още като ученик в прогимназията на с. Хайредин, когато се запознава с произведенията на Ботев, Вазов, Елин Пелин, Пенчо Славейков, Христо Смирненски, Яворов и други писатели. А в гимназията на гр. Оряхово неговите интереси към литературата нарастват до такава степен, че той сам прави първите си опити като поет. Ранните му стихове почти не са запазени, тъй като те са само пре ходна форма към белетристиката и по-специално към репортажа и разказа. В студентския пе риод на своята дейност Воденичарски се утвърждава вече като млад пролетарски писател с ярко изразена творческа индивидуалност, създаващ за кратък период значително по количество творчество. Излизат от печат неговите репортажи „Равнината тръпне“ (1939), „Искри“ (1940) и „Земя и хляб" (1940), в които главният герой етрудовата селска и студентска младеж, воюваща смело против жестоката и безчовечна класово-експлоататорска система.

Въпросът за „непознатия Чинтулов" има любопитна предистория. Затова ще започна с нея. .. През 1899 г. в кн. 2 и 3 на сп... Илюстрация светлина" излиза статията на М. Греков „Добри Петров Чинтулов. Народен поет (Материали за биографията му)", подписана с псевдонима „Стоян Чакъров“. По-късно с известни допълнения тази статия-спомен епоместена в „Юбилеен сборник на българското народно чита лище „Зора" в гр. Сливен...С., 1910". Греков, който е бил колега на Чинтулов през 1872-1873 г. и е поддържал приятелски контакт с него, дава интересни данни за неговия живот, за педагогическата и обществената му дейност. Някои изследователи на поета се отнасят с недоверие към спомените на този пръв сериозен биограф на Чинтулов. Скептицизмът им, и това ще се опитаме да докажем, е неоснователен. Освен сведенията за борческото настроение на Чинтулов през 70-те години на миналото столетие голяма стойност в статията на Греков има и друго - стремежът на автора да се добере до библиотеката, архива, до всичко, което е останало след смъртта на първия ни революционен поет. Греков посещава Сливен, среща се с родственици и близки на Чинтулов, разпитва ги, моли ги да му дадат или покажат ръкописи и вещи на поета. Защото е знаел, че след смъртта на покойний (Чинтулов - б. м.) са останали цял куп всякакви книжа, които са отишли по разни ръце, а държани били те в голям безпорядък". Оказва се, че библиотеката на Чинтулов е разпръсната. От нея остават около десетина книги и периодични издания, на някои от които поетът е бил спомоществовател - „Писменик" (Писмовник), сочинен от Сава И. Доброплоднаго.. Земун, 1853“, „Критически издиряния на историята българска на Ю. И. Венелина...Преведе от руский Ботю Петков. Ч. I, II. Земун, 1853 (абонат на книгата е Ив. Чинтулов, брат на поета), „Тръговско ръководство. Превод А. П. Гранитскаго. Цариград, 1858“, „Додатъци на Златния извод или различни економически, поучителни и многополезни наставления за домостроителство, готварство и лекарство. Ч. П. Белград, 1874" и др. Същата е участта и на архива на поета. Греков прави последни усилия да спаси поне онова, за което има данни, че все още не е отишло на купището. От Гавриил Милков, зет на Чинтуловия брат, получава една тетрадка, намерена „между вълната, която бе за влачене.

Кръстьо Пейкич е доста слабо позната личност, на когото българската исто- риография на XVII и XVIII в., вкл. религиозната и най-вече културната, трябва да отреди полагаемото се място. На сегашния етап на науката сведенията ни за него са оскъдни. Те могат да бъдат почерпани от архивите на Пропаганда фиде, от историята на българските католици, от историята на църквата в Печа и от историята на Източната църква и да се срещнат в книгите и в тематичните изследвания на Милетич, Ферменджин, Костич, Зиц, Ангял, Богданов, Пейчев, Турчинович. Последният е посветил на Пейкич цяла монография (Misionar Podunavlja Bugarin. Krsto Pejkič 1665 - 1731 Zagreb, 1973 г.), която, въпреки че не държи сметка за някои от най-новите приноси, и до днес остава най-пълният труд по този въпрос, като изследва детайлно и пряко, по материали от първа ръка, живота и делото на писателя мисионер. Роден през 1665 г. в Чипровец в семейството на търговци от местното католическо население, Кръстьо Пейкич, изглежда, е учил при хърватите-францисканци, преди да започне следването си в Рим. Пристига в Рим през 1689 г. непосред вено след въстанието против турците и разрушаването на Чипровец. В Рим учи девет години до 1698 г. От 1698 г. до 1704 г. работи като мисионер сред избягалите в Трансилвания и Влашко българи. От 1705 до 1709 г. еигумен в Дома на катекумите във Венеция. В следващите двадесет години го виждаме като мисионер, енорийски свещеник, каноник, абат в християнските земи, наскоро освободени от турско иго, от Унгария до Бараня, от Банат до Трансилвания и Влашко, та чак до Сърбия. В Белград завършва дните си през 1730 г. като декан и първи каноник на новата католическа митрополия. i През последните петнадесет години от живота си сред трудностите на мисионерството и отчасти като негов плод и оръдие той издава някои трудове, кои то не остават без ответ след неговата смърт: Zarcalo istine med Crkva Istočne Zapadnje (Mleći, 1716)". Mahometanus dogmatice, et cate cherice in lege Christi, Alcorano suffragante, instructus (Tyrnaviae, 1717), Speculum veritatis inter Orientaleт et Occidentalem Ecclesias refulgens (латински превод, поправен в Zarcalo Венеция, 1725), Concordia orthodoxorum Patrum orientalium et Occidentalium in eadem veritate, de Spiritus Sancti processione... convenientium (Tyrnaviae, 1730) Speculum заедно с Addita-mentum и Concordia са препечатани заедно два пъти, в 1730 (Тугnaviae) и в 1731 (Tyrnaviae). Concordia е препечатана отново през 1745 г. (Claudiopoli, не е отбелязано от Турчинович) и през 1765 (Tyrnaviae), докато между временно Zarcalo получава голямо разпространение в Хърватско заедно с една версия от Стефан Бадрич, публикувана във Венеция през 1745 г.

Винаги когато се заговори за личността и делото на Константин Величков, се изправяме пред едно парадоксално противоречие: неговото име е широко известно сред нашата културна общественост, а с творчеството му фактически са запознати малцина. Трудно е да се посочат причините за недостатъч ната популярност на Величков сред съвременната читателска публика. Някои обясняват този факт с липсата на достатъчно издания на неговите съчинения, други са склонни да търсят вината предимно у критиката, която не била съу мяла да осветли задоволително творчеството му. Може би до известна степен причините се коренят в предпочитанията на писателя към някои непопулярни днес жанрове: може би трябва да се потърсят в особеностите на неговия стил и на творческия му метод: може би в случая не е без значение и обстоятелството, че високо над Величковото творчество се издига един истински литературен гигант, който неволно го засенчва - безсмъртното дело на неговия близьк приятел Иван Вазов. Обикновено творчеството на Константин Величков се разглежда в руслото на вазовското начало, на вазовската линия в развитието на българската литература. Действително има много общо между Вазов и Величков - не само в тяхното литературно дело, но и в обществено-политическите им възгледи, в гражданските им позиции, дори в житейските им пътища. Свързани приживе с дългогодишно сърдечно приятелство, непомрачено от демона на професионалната завист, те остават като че ли неразделни и след смъртта си, пред потомството, пред историята. Разбира се, напълно заслужено на преден план е изпъквал и винаги ще изпъква Вазов. Неговото огромно - и по мащабите, и по значението си - литературно дело ще засенчва и занапред скромното творчество на Величков, но онова, което на всяка цена трябва да се подчертае, е, че тук в никакъв случай не може да става дума за литературно подражателство, за епигонство! Величков е творец със своя физиономия, със свой собствен почерк, със свой писателски натюрел. И у двамата лайтмотивът Отечеството, но докато Вазов е предимно епичен, у Величков (не само в поезията, но и в прозата!) преобладава лиричната струя; докато у Вазовите творби надделяват оптимизмът, жизнерадостното начало, мажорните тонове, Величков е повече елегичен, у него преобладават миньорните настроения, тъгата обикновено взема връх над радостта (и неслучайно, разбира се, проектираната в края на живота му стихосбирка, включваща най-хубавите му творби, е трябвало да носи наслова „Тъги и радости").

На 6 април 1985 г. се навършиха 1100 години от смъртта на славянския просветител Методий. Тази дата еповод да се върнем към великия културен ижизнен подвиг на двамата солунски братя, които създават славянската писменост, непобедимо оръжие за съхраняване народностната самобитност на славянските народи през вековете, изграждат основите на славянското просветно дело върху здравия фундамент на говоримия народен език, поставят началото на славянска литература и култура на роден език, организират Ръководят достъпен за широките народни слоеве, църковен живот, борят се до последния си дъх за утвърждаване на своите революционни, демократични и прогресивни принципи. Но тази дата насочва вниманието ни също и към няколко момента в съдбата на Кирило-Методиевото дело, които са от изключителна важност за по-нататъшното културно развитие на славянските народи - трагичната му гибел сред западните славяни и решаващата роля на България за спасяването, доразвиването и разпространението след смъртта на Методий на просветното им дело, тясната му връзка с България през след ващите векове, когато то влиза дълбоко в тъканта на нашата национална култура, става национален символ и неделима част от историята на българския народ. Всъщност животът и делото на Методий са свързани с българските славяни и с България далеч преди 885 г. Методий е роден вероятно няколко години преди 827 г. във втория по големина и значение град на Византийската империя през тази епоха - Солун, важен търговско-занаятчийски, административен, военно-стратегически и културен център. Още през втората четвърт на VI в. в Солунската област започват да проникват славянски племена от българската група, компактни маси от които окончателно се установяват тук през VII в. През ІХ в. българските славяни вече играят значителна роля в стопанския живот на града и очевидно семейството на друнгария Лъв, бащата на Кирил и Методий, който еедин от висшите военни в Солун, неизбежно е общувало с тях. Неслучайно от ранно детство двамата братя владеят отлично говора на солунските славяни. За това свидетелствува най-авторитетният извор за живота и делото на Методий, неговото Пространно житие, написано наскоро след смъртта му от един от най-близките му ученици - Климент Охридски. В него за Кирил и Методий се съобщава: „Вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски".

Типът „владетел-писател" се появява у нас през X век като елемент от куртурно-историческата характеристика на т. нар. Златен век. Известно е, че цар Симеон е бил не само покровител и организатор на просветно-книжовния живот, но и сам е създавал или е участвувал в създаването на литературни трудове. Наис тина до нас са достигнали твърде малко от тях - три писма до византийския ди пломат Лъв Магистър (Хиросфакт), предисловието към съставения от него сборник проповеди Златоструй, активна редакторска и може би преводаческа работа по съставянето и превеждането на други енциклопедични сборници като Изборни ците от 1073 и 1076 г. Представа за неговата книжовна (епистолографска) дейност ни дават и многочислените (26 на брой) послания на константинополския патриарх Николай Мистик, както и трите писма на византийския император Роман Лакапин. Изследователи като големия наш историк В. Н. Златарски го сочат и като автор на трактата „За буквите“ на Черноризец Храбър. (Тази концепция днес се смята за недоказана, но в случая е важен стремежът да бъде свързано името на Симеон написването на едно знаменито литературно произведение.)

Ще бъде несправедливо към онези, които познават и оценяват по достойнство приноса на Иван Д. Шишманов в духовното израстване на България, но като че ли за него все повече говорим като за онези поети, за които университетските преподаватели казват, че имат литературноисторическо значение. Живял в една епоха, колкото съзидателна, толкова и разломна, Ив. Шишманов ни затруднява, за щото сякаш нямаме мяра за неговото дело. На него се позовават като на родоначалник на модерната фолклористика у нас, като на пионер в етнографското проучване на бълга рите, на възрожденската ни история, като пръв крупен специалист в областта на срав нителното литературознание и т.н. От друга страна, с неговото име се свързва създаването на духовни огнища, без които е немислима една нация - Университета, Народния теа тър, Народния (сега Етнографски) музей и т. н. От трета страна, за неговите човешки добродетели и граждански заслуги говорят първенци на нашата наука и изкуство, хора, които са получили по нещо от духовната му щедрост - Ив. Вазов и П. Яворов, К. Хрис тов и Елин Пелин, М. Арнаудов и Хр. Вакарелски. И не на последно място - Шишманов ни свързва с духовния живот на Европа и славянството в края на миналия и в началото на този век, с културния възход на балканската интелигенция в онези времена. Ето така се очертава профилът на този неспокоен по нрав свищовлия, в чиито жили според преданието има нещо от фамилията на Шишмановци, последните царе на средновековна България. Този профил е познат, и все пак в общественото съзнание, в нашата национална памет Шишманов не само не е цялостен - той не е извисен в онази степен, която би прилягала на неговите реални за слуги към България. Една от причините ве роятно е недостатъчното познаване на свър шеното и несвършеното от него. По същество досега ние нямахме - ако изключим някол ко споменни очерка и недотам коректните оценки на етнографите и фолклористите - цялостно проучване на жизнения път и творчеството на този син на нашето Възраждане. Автор със заслуги за преиздаването на част от научното наследство на Иван Д. Шиш160 манов, сега Георги Димов се представя с об стойна монография за бележития учен. Тру дът съдържа пет глави, посветени съответно на гражданина Иван Д. Шишманов, на основоположника на нашата научна фолклористика, на историка на нашето Възраждане, на литературния критик Иван Д. Шишманов и на Шишмановите виждания за историята на западноевропейската литература. Веднага трябва да се каже, че - така композирана - книгата цели да ни представи Иван Д. Шишманов като явление в българ - ското духовно развитие. И авторът в значителна степен е успял. Неговата главна амбиция е, показвайки учения Иван Д. Шишманов, да проследи пътя му на културен строи тел, неговите идейно-политически и нрав ствени характеристики. Трябва също да се добави, че - макар и в недостатъчна сте пен - Иван Д. Шишманов е„проектиран" върху хоризонтите на тогавашната епоха с ней ните философски, научни и художествени на чинания, които влияят върху духовното би тие на света и в наши дни. В книгата на Г. Димов обстойно и с вещи на е проследен процесът на формиране на Иван Д. Шишманов като патриот, учен и хуманист. Излязъл от пелените на Възражда нето, той остава негов духовен син. И заедно с това целият смисъл на живота му е и онова необходимо преодоляване на възрожденското, благодарение на което се получи онзи духовен подем в България, който характеризира националния ни живот в края на миналия и началото на този век. На този фон авторът вярно очертава фолклористичния и в по-широк смисъл - етноложкия принос на Шишманов, и най-вече заслугите му за издаването на уникалната за международната научна и културна практика поредица „Сборник за народни умотворения и народопис". И ако тук биха могли да се направят някои бележки, то след ващата глава, посветена на Шишманов като историк на Възраждането, е сама по себе си отличен и самостоен принос. Това е един обемен текст, в който Г. Димов е положил усилия да ни покаже Шишманов и като съз дател и откривател на градиво за Възражда нето, и като теоретик на формирането и развоя на нацията, и като автор с догадки за еди ничното, особеното и всеобщото в културните процеси от национален тип.

Когато през 40-те години на миналия век книжовници като Васил Априлов, Георги Пешаков, Анастас Кипиловски, Неофит Рилски и още неколцина техни съвременници популяризират с възхищение българистичните проучвания на Юрий Венелин и неговите горещи симпатии към българите, посвещавайки му от такава позиция стихове, отзиви, много съдържателни приписки и похвални текстове в свои писма и трудове, наслагват двете основни критико-оценъчни линии на българската венелиада: патриотично-романтичната и научно-изследователската. Обикновено разминаващи се, двете линии още тогава се изявяват успоредно и се преплитат със своите същностни черти - патосът на първата определя концептуални елементи на втората, а характерни за тази втора линия разработки се открояват по-ярко посредством романтично-патриотичните виждания на книжовниците, които откриват Венелин за българското културноисторическо съзнание. Като следствие на това възторжената ода на Пешаков за Венелин придобива известност заедно с промислените характеристики на Априлов, Киниловски и Неофит Рилски, за да бъде неотстъпно цитирана в почти всички последвали публикации за Венелин (чак до наши дни) като интегрална част от знанието на българите за Венелин.

Днес, във времето на революционното преустройство на целия социалистически живот, изключително важни за нас са уроците от миналото. Чуват се нихилистични гласове да отречем отведнъж всичко, съграждано през годините, и да търсим нови ценности, нови идеали. Не са малко и радетелите за идеализация на изминатия път. Те се страхуват от аналитичното посочване на грешките и недостатъците, защото искат зад отдавна изгубили привлекателността си лозунги да прикрият личната си вина за стореното. Но несъмнено най-важното в периоди на градивно строителство да не се нарушава нито за миг връзката между минало, настояще и бъдеще, да не се спекулира с историческите факти. Затова и наложителна задача на днешния ден е да преосмислим обективно делото на нашите предшественици, на онези, които вложиха в борбата за социализъм всичко, на което бяха способни, и не опетниха ръцете си с недостойни слова и постъпки. e Во Един от тези „рицари" на социалистическото обновление е академик Тодор Пав лов - философ, естетик и общественик, с непреходно място в историята на българската философия и култура. Апологетичният тон не ще е уместен, ако се опитаме точно да установим мястото му в националния живот. Но и всички опити да се омаловажат научните му приноси едва ли биха ни били от полза. Затова в навечерието на стогодишнината от рождението му е време да поставим нещата на истинските им места; не да пеем дитирамби или да викаме „разпни го", а с нов поглед да осмислим фактите от един богат идеен свят, където - както при всяко човешко начинание - ще срещнем и върхове, и падения.TOME Несъмнено е обаянието на личността му - всички, които са имали възможността да общуват с него, са запазили спомена за естествеността и емоционалността му, за неговия буден и противопоставящ се на догмите ум, за феноменалната му памет, за остроумието и честността му. В предговора към автобиографичната си книга „Смях" (книгоиздателство „Георги Бакалов", Варна, 1977) Тодор Павлов пише: „Убедих се, че смехът може да чисти всякакви лекета, да плющи по гърбовете на подлеци, да неутрализира смъртоносни отрови, да озонира замърсени атмосфери, да крепи духа, да го вдъхновява, да го подмладява. Тази изконно българска житейска философия ученият е успял да запази въпреки сериозните премеждия, които му е поднасяла съдбата. Отраснал в духовно извисено, възрожденско семейство, преминал през школата на народното учителство, Павлов се нарежда в легията на онези марксисти романтици, които мечтаеха да направят света по-добър и по-справедлив. Жестоките изпитания на борбата ще приземят романтизма, но здраво ще калят вярата му. Комунистът ще премине през преизподнята на занданите, а от 1932 до 1936 г. в Москва ще бъде активен свидетел на един от най-сложните и противоречиви периоди в новата история на Русия. За негова чест в България се завръща не закостенял сталинист, а комунист интелигент, който живее с реалните проблеми на страната си, и заедно със съратниците до дъно ще изпие горчивата чаша на лагерите и репресиите.

За историците на културата и литературата на Българското възраждане 1989 г. е белязана с не един юбилей на дейци на епохата. Навършиха се кръгли годишнини от рождението или смъртта на Нещо Бончев, Райко Жинзифов, Ил. Р. Бльсков, Софроний Врачански. Сред юбилярите са и Юрий Ив. Венелин и Васил Евст. Априлов - двама дей ци, свързани не само с лично познанство, но и с ролята си на посредници между две национални славянски култури - българската и руската. Старата традиция - за чествуване на юбилярите - и този път беше спазена. Традиция, чийто вътрешен смисъл е не само и не толкова напомнянето и изравянето на реликви от миналото, а съотнасянето му със съвремието и активизиране на настоящето. Традиция, чийто резултат често пъти е преоткриване на НОВОТО в старите томове И АКТУАЛНОТО в позабравените идеи и усилия на предците. Подобен бе резултатът и от проведените две международни научни конференции по повод 150-годишнината от смъртта на Юрий Ив. Вене лин и 200-годишнината от рождението на Васил Априлов. Поставено в контекста на собственото му време, делото на двамата възрожденци бе видяно на широкия фон на общоевропейската културна история и мисъл. Оценките на съвременници и след ходници за книжовното им наследство - резервирани или суперлативни, едностранчиви или научно задълбочени - не бяха самоцелно отразени. Те трябваше да провокират или доуточнят някои съ временни научни постановки. На 6 септември 1989 г. в Софийския университет „Климент Охридски" се проведе научната се сия, посветена на делото на Ю. Венелин. Организатори бяха Институтът за литература и Центърът за българистика при БАН. Сесията откри директорът на Института за литература проф. д-р Боян Ни чев. Той очерта накратко заслугите на юбиляря за изграждането на българската национална култура и пожела ползотворна работа на участниците в конференцията.