действителност

Белински пише, че миналото ни помага по-добре да разберем настоящето и ни подсказва бъдещето. Като абсорбираше народностните тенденции в художественото наследство и отразяваше новите явления в действителността, литературата ни в първите години след Девети септември проправи пътя за покъсните художествени върхове на съвременното ни художествено творчество. Естествено, тя проявяваше редица исторически особености - носеше печата на всестранния подем, дишаше с патоса на емоционалния показ, прибягваше към плакатно изображение на масовия ентусиазъм. Тя има и значителни завое вания. Художествени произведения от онова време и днес ни вълнуват със своята гражданска сила, станала плодотворна традиция в литературата ни. Те ни завладяват със своя активен, действен, революционен хуманизъм. Литературата от тези години и в областта на художественото майсторство е пример, който може да бъде подражаван и в дните на нашето съвремие.

В сборника „Традиция. Литература. Действителност" участвуват автори от различни страни, използуващи различни методологии и различни научни езици. В това отношение сборникът е привлекателно разнообразен, а 159 в друго - привлекателно единен. Накратко - сборникът е богат. Разбира се, не ебезупре чен като съставяне - някои неща биха могли да отпаднат, да се добавят други, а също като превод - някои статии биха могли да се преведат по-чисто. Отказваме обаче да заемем критична гледна точка, защото няма нищо по-лесно от това. Представеният огромен материал - цялостно развитие на старогръцката литература, обхващащо 15 века, и необозримият брой трудове върху него - обезсилват и правят ненужни възраженията. Едно нещо обаче трябва да се каже - това е първият преводен сборник от този род у нас, който представя богатството на литературознанието и защищава престижа на аналитич ното занимание с литература в културоложки план върху определен материал. Работата на преводачите и на редактора при неустанове ността на литературоведската терминология, при сложността на включените в сборника статии, изискващи не само познаването на гръцката античност, е била изнурителна и деликатна. Пред нас е книга, чийто текст ще въздействува именно поради успешното си изпълнение на български. Вособена степен това важи за преводите на Б. Атанасов, които позволяват да се долови в българския високата трудност на немските текстове.

В бележките си „Бог и човек в поезията на Пенчо Славейков“ Мара Белчева пише: ...и ето образите на световните неволници: Шели, Ленау, Бетховен, Микел Анджело и техният предтеча Прометей: „Сърце на сърцата“, „Успокоенний", „Cis moll", „Микел Анджело“ и „Симфония на безнадеждността" - това са химни за човека - човека, утвърдил себе си чрез страдание и творчество, издигнал се с крилата на неволята над живота и смъртта, достигнал щастие, като се отрича от всяка мисъл за лично благо, обзет от една страст само - неутолима жажда за идеал.. Неговият поглед ослепява за всичко дребно, преходно и сеутно. "1 В приведе ния откъс ясно се открояват два момента: побеждаване на страданието от земната участ на човека чрез самото страдание и чрез творчество и, от друга страна, жаж дата за идеал, която пречиства човека от суетата на егоизма и така дарява щастието на всеобхватната любов. Стремежът към идеала, породен от любовта към човека, е основното в творчеството на Славейков. Не са малко противоречията, на които са се натъквали изследователите на поета при опита си да определят историколитературните характеристики на онова, което Славейков разбира под идеал. Дълга е поредицата имена на онези, които са писали за творчеството му: д-р Кръстев, Димо Кьорчев, Боян Пенев, Стефан Младенов, Спиридон Казанджиев; от съвременните изследователи на първо място би трябвало да се споменат Д. Ф. Марков, П. Зарев, Г. Цанев, Ганка Найденова, Ив. Сарандев, Ст. Каролев, И. Захариева, Хилде Фай, Нина Пантелее ва. „Везните" на критиката са се накланяли ту към песимизма, ту към оптимизма и жизнерадостта на Славейков, колебали са се между неговия „идеализъм“ и „романизъм" и неговия „реализъм", бил е определян и като добър, и като лош поет. Трудността да се определи светогледната основа на Славейковото творчество води до невъзможност за достатъчно ясно формулиране на оня синтезен критерий, който би обединил противоречивите съдържания, вложени от поета в понятието идеал в едно относително и подвижно единство. Това е причината, поради която т. нар. „философски поеми“ „Фрина“, „Cis moll", „Успокоенний“, „Сърце на сърцата",