динамика

Самата етимология на думата диалог" вече подсказва, че за осъществява нето на един диалог са необходими двама души - двама събеседници. Покъсно понятието разширява съдържанието си, защото разговорът може да се провежда между повече събеседници и все пак продължава да се нарича диалог. Диалогът е най-основната форма на човешко общуване, изникнала още от самото зараждане на езика и от необходимостта от комуникация, т. е. от насъщ ната нужда за споделяне на мисли, чувства и желания с друго същество или повече лица, от психическата потребност на човека да преодолее своята самотност, да разшири своето „аз" до едно „ние", да се разговори, да разтвори душата си и сърцето си, да се почувствува като част от едно по-голямо човешко общежи тие, като част от колектива, като член на цялото човечество. В тая своя форма на самолечебно средство срещу самотата и изолираността на съществуването диалогът е и днес един от най-активните уравновесители на човешката психика. Един разговор може да бъде много по-продуктивен в своите въздействия върху човешката душа, отколкото каквото и да било лечебно средство. В тая лечебна сила на ра зговора лежи неговият най-еминентен смисъл. Можем да си представим живо как би изглеждал нашият живот, ако не притежавахме възможността да разговаряме, ако останехме едно заключено в себе си същество, една затворена монада. Разговорът започва още от първите съчленения на човешката реч: между бебето и майката, отначало като израз повече на физиологични нужди, докато се издигне в съзнателна форма на комуникация, на чувства и социално общу ване и се обособи по-късно като психологически и технически похват в областта на философията, изкуството, науката и политиката, защото тъкмо в разговора словото се утвърждава като динамично битие, като непрекъснат творчески процес. Всеки разговор протича под формата на диалог, триалог или полидиалог, но не всеки разговор е в истинския смисъл на думата диалог. Не е истински диалог например един разговор на тема из нашето практическо всекидневие, макар външно да се развива под формата на въпрос и отговор и понякога да съдържа известни лични емоционални или мисловни ноти или дори да издава известно мирогледно отношение, тъй като той има чисто информативен и безличен ха рактер. Приликата между един такъв разговор и истинския диалог е, че истинският диалог се отличава по съдържание от него, защото се е обособил вече в особен вид разговор.

Въвеждането в обръщение на термина литературен стереотип намира основание поне в няколко факта. Най-същественият от тях е промененото разбиране спрямо развойните процеси - както общокултурните, така и частните. Подобен под ход изявява един механизъм, за който ще стане дума по-нататък и който ще се окаже общ закон с глобално приложение. Става дума за преименуването. С оглед на разглеж даното понятие метафоричната стилистична конструкция („културен стереотип", „литературен стереотип"), прилагана най-общо към явления и факти, се кодифицира по нов начин - терминологично, посредством регламентирания приоритет на ней ната називна функция. С това се сключва първият кръг от семантично изместване и започва ново движение по спиралата: от денотативно-буквалното (печатарско оръ дие за размножаване на текстове), през метафорния „пренос" с посока психологични явления (утвърден начин на поведение, който изявява обикновено възпроизвеждане при определени условия) към изграждане на називен код спрямо избрания за озна чаване нов денотат (терминологизация). Тази първа метафоризация ясно показва механизма на преименуването - посредством поставяне на определен знак в проме нени комуникативни условия (нова семантична парадигма: вместо печатарска- психологическа), създаване условия за обслужване на нови съобщения, замяна на денотата. Появата на желание за ново съобщение наред с променената семантична парадигма кодифицират новите правила за включване и изключване на съответния знак. Следва повторението на процеса с пренасочване на ориентацията на знака от Психологическата към литературната сбласт. ска Преименуването стана възможно след продължителна работа на термини, поня тия и представи, които подготвиха преразглеждането на проблема за клишето (стилистичната формула, възпроизвеждания модел). Не е нужно да споменавам, че редица автори и разработки, разположени различно във времето и „словесното пространство, изградиха неназованата теория на клишето и назованата поетика на клишето. Известно е, че средновековната естетика осъществява усилията си в такава насока. Излишно е да подчертавам, че сходен характер имат нормативистичните възгледи (естетически и поетистични), школи и направления. Цялата работа е, разбира се, че не опозицията норма - свобода стои в центъра на проблема. В това отношение волунтаристичната романтистична естетика създава достатъчно категорични кли шета. Осъзнаването на проблема по този начин всъщност представя нашето разбиране за споменатите явления и процеси. Ето защо безпомощно ще се окаже връ щането във времето, за да обосновем първопричината или първоавторитетите. Това ще бъде налагане на въглед със задна дата.

1999 Книжка 1 Медният конник: динамика на образа или когато статуите оживяват