Дочо

През последното тримесечие на 1966 г. Научният съвет на Института за литература при Българската академия на науките взе решение да бъде присъдена научна степен „Кандидат на филологическите науки" на редовните аспиранти към института Стефана Таринска и Дочо Леков.

Много от досегашните изследвания, посветени на българската възрожденска литература, засягаха отчасти и проблемите на беле тристиката. В статии и монографии се разглеждаха някои въпроси, свързани с творчеството на отделни автори или с историята и особеностите на жанра. Излязлата наскоро книга на Дочо Леков „Проблеми на българската белетристика през Възраждането" е първият по-общ труд в нашето литературознание, който си поставя за задача да обхване 1 Дочо Леков, Проблеми на българската белетристика през Възраждането, БАН, С., 1970. широк кръг от проблеми, свързани със създа ването, развитието и някои жанрови особе ности на българската възрожденска белетри стика.

Животът и делото на В. Друмев никога не са съсредоточавали около себе си изследователските амбиции. Нито новият труд на Д. Леков върху жизнения и творчески път на възрожденския автор има претенцията за преоткриване на художественото му наследство, нито за прилагане на нови методи за научна интерпретация. И въпреки това Васил Друмев - живот и дело" (1976) има свое определено място както сред проучва нията, посветени на създателя на новобъл гарската повест и драма, така и в съвременното наше литературознание. Последица от един дълготраен интерес към живота и творчеството на В. Друмев, както и на цялостните занимания на изследователя с възрожденската белетристика, книгата на Д. Леков концентрира в себе си грижливото издирване и систематизиране на литературните факти, с прецизното им интерпретиране и със стремежа за поставянето им на фона на литературния живот от съответната епоха. В тези три насоки могат да се търсят силните и слабите страни на този труд. Водеща линия в изследването е жизненият път на българския общественик и книжовник. В него се оглеждат някои от най-важните събития на предосвобожденската и след освобожденската епоха. Помощникът на Доброплодни“, „Семинарията не съответствува на нашите надежди“, „Поради липса на средства", „Ти беше за пример труженик", „В свободна България" - в тези глави се съдържат основните моменти от биографията на твореца. Обществената и културната атмосфера на Шумен и Одеса, търсенията и лутанията на младия автор, всичко е основно издирено от литературния историк. Особено внимание е отделено на въздействието на С. Доброплодни и най-вече на това на Г. С. Раковски върху Васил Друмев. „Среща с хора като Раковски е събитие.

В своите посмъртно издадени лекции по история на новата българска литература Боян Пенев за пръв път у нас обърна специално внимание върху ролята на извънлитературни те фактори в литературно-историческия процес. влия ния, за преводите и побългаряванията. През изминалите няколко десетилетия след Боян Пенев у нас почти не бе работено в тази на сока, тъй като усилията на специалистите бяха съсредоточени главно върху специфичните ли тературни явления, върху същинския литературен процес. Едва в последно време се забе лязва възобновяване на интереса към окол ната среда" на българската литература, към условията, при които протича литературният живот. Едно от най-красноречивите доказате ства за това е издадената в края на 1982 г. книга на проф. Дочо Леков „Литература, об щество, култура" с подзаглавие Литературносоциологически и литературно-исторически проблеми на Българското възраждане". Още в уводните думи авторът заявява: „Творческият процес, литературните направления и жанрове, поетиката, стилът интересуват много от съвременните литературоведи - приема се обикновено, че при изследването им може да се прояви по-голяма проникновеност и теоре тическа далновидност, по-солиден вкус. Далеч сме от мисълта да омаловажаваме проучването на подобни проблеми - българското литературознание чувствува остра необходи мост от тях.

Дочо Леков е от поколението филолози изследователи, направили първи стъпки в българското литературознание още като сту денти. В кандидатската му дисертация, и осо бено в трудовете, издадени през 70-те години (Проблеми на българската белетристика през Възраждането“, 1970; „Васил Друмев - жи вот и творчество", 1976; „Любен Каравелов", 1977; „Райко Жинзифов - лит. крит. очерк", 1979) читателят улавя основната тема на неговото научно творчество - Българското въз раждане. Обикновено се насочва към изслед ване на литературни явления и факти, които предишното поколение учени или не е „забе лязало", или ги е смятало за по-малко характерологични. Например епизодични са опи тите даскалската" дейност на П. Р. Славей ков, Илия Р. Блъсков или Хр. Ботев да се разглежда в контекста на многостранното им ду ховно наследство, да се „търси творецът в педагога и педагогът в поета, белетриста, дра матурга или публициста" (с. 7). Специално за учебната книжнина и за приноса и в изграждането на литературната култура през Възраждането проф. Дочо Леков пръв заговори в известната своя монография „Литература общество-култура" (1982). Тук върху документална основа той показа как редом с учебниците на Н. Рилски, Н. Бозвели, Ив. Богоров и Д. Войников, които са били обнародвани, през Възраждането битува и тъй нареченият ръкописен учебник, който в редица случаи е играл по-съществена роля от издадения. В новата си книга „Ръкописните учебници на Добри Чинтулов", въвеждайки в литературната историография непознат материал от Възраждането, Леков не просто обогатява творческата и човешката дейност на Добри Чинтуров, но публикуваното се превръща в история на познанието и самопознанието на бъл гарския народ в епохата преди Освобожде нието. Очарова ни непрестанното професнонално усилие на учителя и педагога Добри Чин тулов от Сливен да въведе в тогавашното учи лище нови и по-съвършени учебници, да издигне новобългарската педагогическа мисъл. Мнозина читатели още помнят статията на проф. Леков „Нови страници от делото на твореца и педагога Добри Чинтулов", поме стена в „Литературна мисъл“, 1980, № 8, къ дето за пръв път прочетохме за откритите от него тетради" на различни Чинтулови учеб ници - осем на брой - Риторика" (Введе ние в риториката), „Обща риторика“, „Сокра щенная русская грамматика“, „Превод от рус кий на български от Христоматия" (ч. 11), „Олендорф" (ръководство за преподаване на френски език), „Алгебра“, „Тетрада за глас ната музика" (пеенка). В приложение накрая са дадени „заглавната страница на ръкопис ната риторика“, „заглавната страница на ръ кописната руска граматика" и др. Както се вижда, по съвкупност изданието е литературоведческо, но в него са включени Математика и учебник по музика, т. е. всичко, което на тоя етап е могло да бъде издирено. Това аз смятам за правилно. Публикуваните новооткрити текстове се предхождат от неголям, насочващ увод „Ръ кописните учебници на Добри Чинтулов и историята на тяхното откриване", с. 7-28. Специалистът ще прочете любопитни факти, ще научи за личности и книги, които допъл ват общата картина на Българското възраж дане. Не виждам необходимост да повтарям автора. Само ще подчертая проявената от него издирваческа страст и уважение към на правеното от други. Например проф. Леков установява, че вто рата Чинтулова риторика има за основа рус ката „Общая реторика" от П. Кошанский (СПб, 1829). „Паралелът между оригинала и неговата преправка - продължава Леков - дава възможност да се проследи работата на поета като съставител на учебник, съобразен със задачите на българското училище, с кул турата, интересите и възможностите на българ ските ученици. И да се поставят и изяснят някои въпроси за „текста подложка“ и за неговата българска преработка, тъй като по аналогичен начин поетът подхожда в повечето от ръкописните си ръководства" (к. м., Х. Д., с. 15).

Появата на двутомния труд „Българска възрожденска литература. Проблеми, жанрове, творци" съвпада по една случайност с шестдесетгодиш нината на автора му - проф. д-р Дочо Леков. В продължение на близо четири десетилетия Дочо Леков развива литературно-научна дейност, която не излиза извън рамките на Българското възраждане, за да му остане верен и до днес, въпреки изкушенията, когато волно или неволно е хвърлял поглед към старата българска литература или към следосвобожденските писатели, пренесли възрожденския дух и патос в новата книж нина. Със своята строго определена тематична територия Дочо Леков рязко се отделя от мнозина други литературни историци, известни с всеядността си, с прекомерната си самоувереност, които смятат, че цялата българска литература от Кирил и Методий до наши дни е тяхно ленно владение, техен литературоведски диоцез. Затова пък научните му изследвания говорят за истинско, дълбоко познание на доосвобожденската ни книж нина, проучвайки проявите дори и на най-скромния книжовник, учителствувал в някое забравено и от Бога село и публикувал във възрожденския печат някоя и друга дописка или стихотворен опит. Свидетелство за това са научните му тру дове, като например „Проблеми на българската белетристика през Възраждането" (1970), „Лите ратура - общество - култура. Литературносоциологически и литературноисторически проблеми на Българското възраждане" (1982), както и разглежданият тук двутомник, в които той се стреми да открие определена закономерност в развитие то на литературните явления, да проследи литературния процес в неговата пълнота, да включи в него и фактори, на пръв поглед извънлитературни и затова може би неизследвани досега. В други монографични изследвания и очерци Дочо Леков проследява живота и разглежда произведенията на писатели, участвували дейно в литературния живот през шестдесетте и седемдесетте години на XIX век: „Васил Друмев - живот и дело" (1976), „Любен Каравелов" (1977) и „Райко Жинзифов" (1978). Той обаче не се задоволява само с изследване на жизнения път и на книжовното наслед ство на писатели от първи ранг, но търси мястото в развитието на българската изящна словесност и на литератори от втория и третия ешалон на тази епоха, за които също така издава отделни книги - „Тодор Пеев. Страници от живота и съдбата на един възрожденец“ (1978) и „Ради Иванов Коле сов" (1983).

Автор вече на редица изследвания по проблемите на българската възрожденска литература, в новия си труд проф. Д. Леков подхваща един нов проблем - извънредно интересен и актуален, - който в последно време привлича все повече вниманието на литературоведи и културолози. Макар и други да са се спирали в един или друг план на този проблем - взаимоотношението между писател, творба и възприемател, - трябва да се признае, че за първи път Леков го разглежда в неговата всеобхватност и върху основата на богат и разностранен материал, пачерпан от най-различ ни източници, които авторът детайлно познава и вещо анализира, и които са така необходими за разбиране на всички ония процеси и явления, характерни за книжовния живот на времето. Да се проследят взаимоотношенията между писателя, неговото творчество и възприемането му от съвременниците и следващите поколения, това означава по същество да бъдат обхванати и осветлени много и различни страни и компоненти на литературния, пък и на духовния живот изобщо. И още - да се види как и доколко замисълът на писателя е бил в съзвучие с душевността на читателя, да се проследи резонансът на творбата в съзнанието на възприематели - толкова различни по социална и духовна формация, по житейски занимания и нравствено-естетически потребности. Ето защо разглежданият труд представлява по същество цялостен аналитичен и синтетичен обзор на възрожденската книжнина, с всички ония основни предпоставки от обективно-историческо и индивидуално-психологическо естество, които обу славят нейното съдържание, жанрови форми, граждански патос и национално звучене. Толкова повече, че именно тя, литературата, разбирана найшироко, представлява основен компонент на фор миращата се нова национална култура. И очевидно комплексността и многоаспектността на задачата, която си е поставил Леков, са предопределили и подхода му при систематизирането и интерпретирането на разнообразния материал, при осветляването на по-общите и по-специфичните закономерности, които характеризират духовното ни възраждане. Този подход по необходимост съчетава историко-литературни, социологически, културноестетически, народностно-психологически трактовки. Все по съшата необходимост са използувани и принципите на рецептивната естетика, а и на теорията на информацията - принципи, които в последно време стават все по-актуални. Именно този по-комплексен подход е дал възможност на автора да надзърне в много области на духовноинтелектуалния живот не само на възрожденската епоха, но и да ни подскаже за предходни процеси и явления, за да се получи една богата картина от факти и наблюдения, от анализи, характеристики и обобщения, които ни помагат да почувствуваме по-цялостно атмосферата и тенденциите на времето.