доказателственост

По мое лично убеждение сравнителните култу роложки и литературоведски разработки у нас в последно време бележат една естествена и интересна тенденция - те не само репродуктивно осмислят историко-културните и литературни процеси, като разширяват диапазона на закономерното организиране на фактите, но все повече напипват здрава почва под краката си", върху която издигат концептуално нови задачи и пред сравнителните изследвания, и пред българската литературна нау ка. В такъв аспект са и значителните постижения на българската литературоведска русистика, съз дадени от В. Велчев, Ив. Цветков, В. Колевски, Хр. Дудевски, Г. Германов, А. Анчев и други съв ременни учени. Сред тях и трудовете за руските класически автори бележат вече линията на едно националноисторическо литературно самосъзнание, което настойчиво и стремително навлиза навсякъде, където трябва и може да се намери опора за българския литературен процес и българското обществено съзнание. Ето защо тру дът на Мария Гургулова „Лермонтов и българска та литература" (С., 1987, 224 с.) трябва да бъде приветствуван като несъмнен успех на българското сравнително литературознание да разшири, обогаи и задълбочи приноса към литературната ни ука и духовното ни самочувствие. Досега у нас проучванията по темата за рецеп цията на Лермонтов в България имаха частичен и фрагментарен характер, но те подготвяха и на сочваха към един обобщаващ и широкообхватен труд. И той дойде - подготвен стабилно и всестранно осмислен, проверен във времето и фак тите. Задачите на своето монографично изследване М. Гургулова вижда в това да се разгледат пре димно нови факти за възприемането на Лермонтов в България, за адаптирането на неговите произведения на българска почва" (с. 38). Видно е, че авторката не претендира и не се ласкае от мисълта да изчерпи проблема. Това се отразява и върху хронологичните рамки на труда и, които не включ ват подробно контактно-типологично вникване в Лермонтовата рецепция в социалистическа Бъл гария.