Другият

В първата сериозна статия за „Избрани очерки и разкази“ д-р Кръстев (В. Миролюбов), след като отрича почти изцяло Стаматов като художник, подчертава: „Сатиричното отнасяне към живота, това е неговата стихия. На нея дължи тесния си кръгозор“. („Млади и стари" - стр. 149). Оттогава до днес за Стаматов са писали почти всички забележителни български критици. И винаги са определяли мястото му сред сатириците. Своя живо и грижливо изработен портрет на писателя литературният критик Симеон Султанов е включил в книга, озаглавена „Сатирици“. И това е правилно. Несъмнено Стаматов е сатирик. Един от най-ярко изразените сатирици в нашата литература. Основният патос в творчеството на този така самобитен и самотен творец е гневното бичуване на пороците, които гъмжат в човеш ката душа, и гневното разкъсване на маските, зад които тези пороци обичат да се прикриват. Литературното дело на Стаматов е изпълнено с алчни, безскрупулни, похотливи мъже и с благовидно прикрити зад най-светите буржоазни добродетели проститутки. Нека си припомним всички тези Лили, Лина, Лида, Шурочка, Графинята и др. Не миришат ли те „на кръчми и мъже"? За писателя „Човекът е най-лошото животно, защото е умен. По-хищен от вълка, по-хитър от лисицата, по-гаден от хиената". Буржоазната действителност, в която е принуден да живее, той гледа с бдителна ненавист, винаги готова да се разрази в сатира. А живее в найеснафския период на буржоазията, нейния привиден разцвет и тържество, когато идеалите на Възраждането са забравени и когато пошлият оптимизъм „на червея в сиренето" все още не е еволирал към трагичния оптимизъм ,, на мишката в капана пред сиренето от примамката“.

Няма в българската лирика друг поет, чието творчество така рязко да е разполовено на две трудно примиряващи се части. Два образа ни гледат от Яворовата поезия - единият е окъпан в светлина, погледът му издава енергията на идеалиста и мечтателя, другият е изпълнен в мрачни тонове, очите са погаснали, предишните надежди са помръкнали, разочарованията и безпокойствата са изрязали дълбоки бръчки по челото, посипали са слепоочията със ситен сребърен прах... Така различни са и стихотворенията на поета. Сякаш двама автори са писали творбите от «Стихотворения» (1901) и «Безсъници» (1907); социалните песни на протеста са отдалечени полярно от сумрачните «Прозрения»; «Калиопа» е несъпоставима с цикъла за цариците на любовта. Както е известно, в биографията на П. К. Яворов се преплитат всич ките противоречия на неговата епоха, а в творчеството му се кръстосват влияния на социализма и индивидуализма, на руската социална поезия и модерните западни веяния, оглежда се бурната действителност от края на миналия век и се гърчи една самовглъбяваща се страдаща душа, отекват призивите на националната революция и хайдушкия епос, сменени са горкото ридание над братските могили, Ботевото свобода или смърт» се смесва с неутешимите вопли на «безприютен несретник». . . Още по-трънлив е пътят на писателя - от телеграфопощенски чиновник в Стралджа и Анхиало до трагичната нощ на 29. Х. 1914 г. в София. Както знаем, този път минава през изнурителни нощни дежурства по провинциалните т. п. станции, през социалистическите кръжоци и постоянното, пожизнено безпаричие, лъкатуши из планините и селата на поробена Македония, пресича софийските кафенета и литературни салони, въздига се до сцената на Народния театър, за да завърши между четирите стени на одимената стая, сред настръхналия мрак на терзанията, кошмарната безизходност: 36 Самси - и в треска, между тия оголени стени; вторачен, гъстеещ полумрак наднича, подава се от всеки кът камина без топливо, отворена - уста готови проклятие да изрекат. Затварям пламнали очи, ала напразно - няма сън раздиращите въпроси, не мозък, а олово сякаш в разяден череп се разлива. Възглавието - камък същи, леглото - тръне и коприва. („Нощ") . 1903 година разполовява пътя на поета - годината на литературния му прелом. Както сам той е обяснил, погромът на Илинденското въстание открива нов период в творческото му развитие.

Коя съдба е за предпочитане - да бъдеш в лехата и да усещаш сигурното присъствие на своите събратя, или да си самотно и екзо тично цвете, чиито родители са далечни литературни ветрове? За вече избралите подобен въпрос отдавна е изгубил значение. Но за лите ратурната история съдбата на екзотичните цветя е все така интересна, тя продължава да търси връзките, дълбоко скритите подземни сокове, дали сила на едно или друго явление. Избраното от Светослав Минков сега пронично ни гледа от ко риците на неговите издания - кактусът. В книгата си „Насаме със Светослав Минков" Симеон Султанов, един от най-добрите познавачи на писателя, с лаконични, но точни изречения щрихира необикнове ността на явлението. „Един писател без следовници. Нямаше учители нашата проза. Нямаше и ученици. Все пак на анкетата за предпо читаните от него прозаици Минков отговаря - от българските - Алеко Константинов и Йордан Йовков. Но истинските учители, и то началните класове, както неведнъж е отбелязано, са други, споме наваните имена са Хофман, По, Еверс, Майнрик. Родата е не само почтена, както б се изразил Тинянов, но и далечна, екзотична". B B Литературните изследователи са прави до голяма степен и за друго - за липсата на преки литературни наследници, а засега на виждаме да се задават и внуци. Погледнато в един по-общ типологи чен план обаче, наследството все пак е видимо - Минков разви и пре несе гротеската, обогати палитрата на иронията и пародията, без които днес не можем да си представим голяма част от успехите на съвременната ни белетристика. Той направи сериозни усилия за фик ционализирането на нашата проза, която десетилетия наред следеше доста отблизо и стриктно своя обект. Като традиция Минков означава немалко и за развитието на хумористично-сатиричната ни литература - много шлифовани негови похвати отдавна са здраво залегнали В нея.