духовна реализация

В цялото поетическо творчество на Н. Лилиев конкретното място на любовта като естествено, но и решаващо общуване между двама души, като вдъхновено докосване и проникване в съкровеното безпокойство на две сплитащи се съдби не е така ясно и категорично очертано, както у К. Христов, Яворов или Дебелянов. Корените на нейното преливно и омекотено присъствие трябва да търсим не само в идейно-естетическите позиции на европейския символизъм и в спецификата на българския (странящи от конкретното и материалното, от директното и плътното); не само в широките полета на християнската любов към отсрещния и себеподобните, на любовта към родината и природата; нито в „упорития“ индивидуализъм на поета, а и в особеностите на духовния и психологически проблем пред Лилиевия герой, на многообразното, но неизменно томление, съпътстващо го почти навсякъде и не проявило своето безутешно постоянство у никого от поетите от първите десетилетия на века. Ако героите им по свой начин, чрез особеностите на своята природа, се изразяват и реализират в една система от проекции на съкровено-личното и в любовните преживявания, характеризиращи страните и етапите на развитието и духовния им живот, на участието им в социалните движения на епохата, на по-отворена навън и осезаема същност, то Лилиевият герой тръгва от и извървява дълъг път на мъчително търсене и самотни просветления към тази реализация. Ако „чрез любовта Яворов изразява себе си“, то в нея той реализира само едно от пространствата на многопосочното си копнение, и то до „сферата на докосване до безкрая“, както прави неспокойният му дух в друго пространство - на социално-борческите настроения - за да се устреми, не намерил пристан, в търсене глобалните решения на „всевечните въпроси, които никой век не разреши“. Ако К. Христов идва в самия край на миналия век като далечен пратеник на Дионис, за да разчупи сковаващата традиционност в духа на един улегнал и консервативен патриархален морал, то с любовта той възгласява тържеството на плътта и чувствата, а реализацията на копнежа по нея представлява вдъхновеният извор на неговата лирика. Ако в любовта Дебелянов търси опора за своята „светла вяра“, ако се стреми да се съхрани от „мръсния лик на суетност вседневна“ и да „разкъса веригите“ на действителността, за да освободи крилете си, то именно любовта е онази реалия в поезията му, която отваря простор за развоя на вътрешния му драматизъм и на конфликтите му със света, пронизвайки ги със задушевността си. Без да присъства с остротата на Яворовия драматизъм или с реализма на Дебеляновата интимност, у Лилиев любовта излиза извън сферата на чисто любовната проблематика, превръща се във философски камък при изграждане взаимоотношенията му със света и живота, търси успокоение и равновесие сред природата. Отсъствието на жената като конкретен обект на любовта, където горестта и надеждата, зовът и взирането да намерят свой отразител и свой отговор, да осъществят осезаема среща-път.