думите

В сянката на думите" не е случайно заглавие за втората книга на Александър Йорданое. То маркира една вече избрана посока на критическо присъствие, поведение и движение в съвременната културна ситуация. В първата си книга „Личности и идеи" (С., 1986) критикът призова към проглеж дане отвъд „сянката на думите", към диалог с онова, което е внушено чрез думите ненатрап чиво и недиректно, което е отправено към нашето съзнание по-скоро като провокация към осъзна ване и разбиране, а не като възприемане на постулирани и неприкосновени истини, както са ни карали да привикваме години наред. Като критик Ал. Йорданов няма жанрово пред почитание към поезията, прозата или критиката, тъй като не е склонен да теоритизира върху жанра като такъв. Авторът гради у себе си едно исторично съзнание, което възприема и интерпретира литературните явления в тяхното единство и активно живеене, в диалога им с времето, в изконния стре меж на словото и на неговото изкуство да се пре бори с времето в името на вечния живот, в името на човека. И все пак може би поради началния старт на литературните му занимания (имам пред вид защитената от автора дисертация „Литературната критика на българския модернизъм" - 1984) и в двете книги на Ал. Йорданов в основата на критическото интерпретиране предимството е на самия критически жанр. Критикът по-често се интересува и по-често тръгва от критическата ре цепция на литературното явление, а не от факта на неговата иманентност, на относителната му самостоятелност. Веднага трябва да кажа, че тук са и силата, и слабостите на автора. Не будят съмнения вещите му познания върху литературната история, неговата ориентация в литературно-критическите полемики около художествените явления. Често впечатлява със сполучливите открития на критиче ските си ракурси, с възкресените от миналото или сега поставени полемики. Несъмнено продуктивен е дискусионният той на неговите критически съгла сия и несъгласия с предшественици исъвременници. Увлечен в самата критическа полемичност, която естествено предполага и подчертано засилен субек тивизъм на оценъчния план, Александър Йорданов често остава в плен на това си предпочитание, дори 176 и когато се стреми да се освободи по някакъв на чин от него. Така читателят може наистина невинаги да есъгласен с повече или по-малко крайната субективистична гледна точка на автора, да го подразни пристрастието към собствената теза, която би могла да отчита повече и по-съществени иманентни особености на интерпретираната художествена реалност; но така или иначе, целта на кри тическия текст е постигната - провокирано е чита телското поведение както към първичния художе ствен текст, така и към интерпретиращите го пред ходни и други критически текстове. В избраната от критика посока, която го характеризира и като личност, и като естетическа позиция, втората му книга В сянката на думите" е по-освободена и, може да се каже, по-артистична в своята отвореност към диалога и полемиката. В уводния и текст - Между вчера и днес..." - авторът заявява: „Литературната критика е комп лекс от текстове. Това прави неограничима и сво бодата на читателя. Той може да избира. Може да спори. В тази книга, надявам се, поводи за поле мика има предостатъчно. Вероятно защото съм се стремил не към „затваряне на аналитичния прочит, а към разкриване на историческата перспективност на литературните явления. Новият прочит включва органично в себе си не само достойните, но и възможните интерпретации." Сам критикът е диалогично настроен към вече изказани свои идеи, стреми се да ги обогати и доразвие в своите нови текстове. Той държи на „завършено-незавършения" прочит като на единствена великолепна и непов торима възможност да проникнем в тайните на литературната история, за да кажем истини не само за нея". Тази своя позиция и разбиране за функ циите на критическия текст Ал. Йорданов особено добре защищава със статиите и студиите си за онези автори и по онези проблеми, които в известен смисъл представляват връщане към вече познати не гови текстове от първата му книга. Такива в новата книга на критика са статиите, Яворов и Днес", която своеобразно доразвива идеите и диалогизира по въпроси, поставени в статията „Последният възрожденец" (от книгата „Личности и идеи"), както и„На „горна“ и „долна земя" с Ангел Кара- лийчев",

Когато четем написаното през 1931 година есе от Бекет, посветено на Пруст, не можем да не забележим дълбокия отпечатък на творчеството на Пруст върху света на Бекет. Дълго време се говореше за силното влияние на Джойс върху творчеството на Бекет, но близостта му с Пруст изглежда много по-очевидна, макар и по-неуловима и прикрита - естествено трудно забележима в изчистения изказ на Бекетавия език, който не си служи с образите, метафорите и словесната натруфеност, така присъщи на езика на Пруст. Бекет е завладян по-скоро от схващанията на Пруст за литературата, от неговата концепция за време и пространство, за хората и за нещата, от неговия стремеж за разкриване на същностните измерения на една илюзорна и изплъзваща се действителност. Бихме си позволили да заявим дори, че Бекет се явява като едно продължение на творчеството на Пруст, че това е Пруст, живял тридесет години по-късно в един апокалиптичен свят, нямащ нищо общо с този от преди Първата световна война. Твърдеше се, че няма нищо абсурдно, нито ирационално в творчеството на Пруст. В известен смисъл това е вярно, ако сравняваме произведенията на Пруст с тези на Кафка или дори със самия Бекет, при който всяка страница е проникната и изпълнена с абсурдност. Но както вече при Достоевски човекът започва да разкрива своята неуправляема и неподатлива на оптимистичните закони на разума същност, по същия начин при Пруст абсурдното се оглежда предпазливо и избликва тук и там като струйки, които крият една тайнствена тъмнина, нещо като сянка, чието присъствие човек страхливо долавя от привидната самоувереност на хората и нещата. Естествено, първоначално бихме открили повече приемственост между разказвача от "Записки от подземието" на Достоевски, който възприема сам себе си като плъх или насекомо и "Грегор Самса" на Кафка, който реално се превръща в насекомо и от друга страна - безформените същества на Бекет, които са сведени до животинско състояние ("Ваза, канче, ето полюсите") • Въпреки всичко и у Пруст откриваме усещането за ирационалност, за безформеност, за абсурдност.