епохата

Нерядко, потопени в течението на делника, ние трудно проникваме в истинската значимост на онова, което наричаме просто ежедневие, не можем да доловим истинските мащаби на ставащото пред очите ни. Достатъчно е да си припомним обаче колко крупни събития в обществено-политическия живот привличаха вниманието ни през последните две-три години - нека споменем само Единадесетия конгрес на БКП (1976), Юлския пленум на ЦК на БКП (1977) и Националната партийна конференция през април 1978 г., — за да се убедим, че нашето общество навлиза в нов, качествено по-висок етап от своето разви тие; че решенията на високите партийни и държавни форуми са жалони по пътя на историческия преход към зрялото социалистическо общество и комунизма. А това вече ни подсказва и реалната значимост на предначертанията и задачите във всички сфери на обществения живот, в това число и в областта на културата ихудожественото творчество. Едва ли някога досега в цялата история на човечеството е имало период, през който материалното и духовното производство да са били в такава тясна и плодотворна връзка, както в обществото на реалния социализъм. Ако се обърнем към зафиксираното в отговорни партийни и държавни документи, ще видим, че двете основни цели, които определят насоката на бъдещото ни разви тие, са изграждането на материално-техническата база на комунизма и формирането на хармонично развита комунистическа личност - строител и поданик на утрешния свят. Ала в същност тези две задачи могат да бъдат разделени само в порядъка на абстракция, а на практика те са двете лица на единосъщата цел: историческият преход към зрялото социалистическо общество и по-нататък - към комунизма. Защото е ясно, че материалното бла годенствие не представлява никаква придобивка, ако не е съпроводено от съот ветствуващото му духовно-нравствено усъвършенствуване на личността, ако не се парира още в зародиш опасността от развихряне на консуматорската стихия, от оеснафяване, от душевно обедняване. Както е ясно - от друга страна, - че изграждането на новия живот е възможно само с вдъхновената, безкористна и всеотдайна работа на социалистическите труженици, а не с пресметнатите усилия на егоиста, чийто идеал са „трите ключа. Именно оттук произтичат и новите задачи пред нашата съвременна литература, която трябва все по-уверено да възвисява силата на словото до непосредствената действеност на делото. Самият етап в развитието на нашето общество, самите задачи, които стоят за разрешаване пред него, дават на твореца редкия шанс да постигне онова, което е било мечта за толкова много поколения: да приравни словото към делото. И нещо повече, категорично изискват от него това.

Установяването на изящните изкуства и разделянето им на видове се извършва по време, решително различаващо се от нашето, и то от хора, чиято власт над нещата и условията е била съвсем незначителна в сравнение с нашата. Но удивителният растеж, който са достигнали нашите средства в тяхната приспособимост и точност, ни обещава в близко бъдеще най-решителни промени в антич ната индустрия на красивото. Във всички изкуства съществува една физическа страна, която не може повече да бъде разглеждана и третирана, както преди; не може повече да се отклонява от въздействията на модерната наука и модерния живот. От двадесет години насам нито материята, нито пространството, нито времето са това, което са били до преди. Трябва да бъдем подготвени за факта,че такива големи преобразования ще променят цялата техника на изкуствата и с това ще повлияят на самата инвенция, а накрая ще стигнат може би дотам, начин.

Автор вече на редица изследвания по проблемите на българската възрожденска литература, в новия си труд проф. Д. Леков подхваща един нов проблем - извънредно интересен и актуален, - който в последно време привлича все повече вниманието на литературоведи и културолози. Макар и други да са се спирали в един или друг план на този проблем - взаимоотношението между писател, творба и възприемател, - трябва да се признае, че за първи път Леков го разглежда в неговата всеобхватност и върху основата на богат и разностранен материал, пачерпан от най-различ ни източници, които авторът детайлно познава и вещо анализира, и които са така необходими за разбиране на всички ония процеси и явления, характерни за книжовния живот на времето. Да се проследят взаимоотношенията между писателя, неговото творчество и възприемането му от съвременниците и следващите поколения, това означава по същество да бъдат обхванати и осветлени много и различни страни и компоненти на литературния, пък и на духовния живот изобщо. И още - да се види как и доколко замисълът на писателя е бил в съзвучие с душевността на читателя, да се проследи резонансът на творбата в съзнанието на възприематели - толкова различни по социална и духовна формация, по житейски занимания и нравствено-естетически потребности. Ето защо разглежданият труд представлява по същество цялостен аналитичен и синтетичен обзор на възрожденската книжнина, с всички ония основни предпоставки от обективно-историческо и индивидуално-психологическо естество, които обу славят нейното съдържание, жанрови форми, граждански патос и национално звучене. Толкова повече, че именно тя, литературата, разбирана найшироко, представлява основен компонент на фор миращата се нова национална култура. И очевидно комплексността и многоаспектността на задачата, която си е поставил Леков, са предопределили и подхода му при систематизирането и интерпретирането на разнообразния материал, при осветляването на по-общите и по-специфичните закономерности, които характеризират духовното ни възраждане. Този подход по необходимост съчетава историко-литературни, социологически, културноестетически, народностно-психологически трактовки. Все по съшата необходимост са използувани и принципите на рецептивната естетика, а и на теорията на информацията - принципи, които в последно време стават все по-актуални. Именно този по-комплексен подход е дал възможност на автора да надзърне в много области на духовноинтелектуалния живот не само на възрожденската епоха, но и да ни подскаже за предходни процеси и явления, за да се получи една богата картина от факти и наблюдения, от анализи, характеристики и обобщения, които ни помагат да почувствуваме по-цялостно атмосферата и тенденциите на времето.

Всички нови данни, които осветляват живота и дейността на Димитър Благоев, представля ват интерес за изясняване на някои моменти от участието му в националноосвободителните борби. Тези с ведения са още по-пенни за изследователите поради факта, че през този период на учението си в Одрин основателят на марксизма в България е съвместно със своя учител П. Р. Славейков. Народният поет оказва голямо влияние както върху формирането на възгледите на Димитър Благоев, така и върху желанието му да продължи учението си в Русия. За този период от живота и дейността на Димитър Благоев са публикувани някои документи от Иван Орманджиев, но без да се изследват подробно архивите на Българската екзархия и документите в личния архив на Георги Груев, който по това време е писар в Екзархията и близък съратник на П. Р. Славейков. Това налага да се спрем по-цялостно на този период от дейността на П. Р. Славейков и Димитър Благоев, като чрез документални свидетелства дадем по-пълна картина за дейността на двамата патриоти за издигане на националното съзнание на българите в Одрин; да осветлим сложната обществено-политическа обстановка, в която е трябвало да изпълняват своята отговорна просветителска мисия. B В своите „Кратки бележки из моя живот" Димитър Благоев много точно определя, че първопричината за заминаването на П. Р. Славейков и учениците му за Одрин е българската Екзархия, която се стреми да защити националните интереси от фанариотските домогвания. Това става момент, когато е изминало съвсем малко време от извоюването на българската църковна незави симост, но продължава да се води борбата с гръцката патриаршия: „Петко Рачев Славейков, било по своя инициатива, било по покана на българската екзархия, но във всеки случай с нейната под дръжка, ни предложи един ден, който от нас желае, да отиде с него в Одрин, за да открием бъл гарска гимназия. Гимназията трябваше да се открие в българската махала в Одрин, която беше гръкоманска, за да се събуди и закрепи българщината в тоя край. И за да може при тия условия да заработи новооткриващата се гимназия, бяхме необходими ние като ученици, за да има с кого да се открие. Неколцината, между които бях и аз, се отзовахме с радост на поканата и заминах ме с дядо Славейков за Одрин. Тук ни наеха квартири и се хранехме в една определена гостилни ца, издържани от Екзархията. " Решението на Българската екзархия за укрепване на българщината в Одрин и Солун чрез изпращане на представители в българските общини, откриване на училища и други мерки е взето на заседание на 7 декември 1873 г. Установяването на духовници и просветители в тези градове се смята за стратегическа стъпка от присъствуващите на заседанието Антим 1, Доротей Скопски, Евстатий Пелагонийски и Натанаил Охридски. Само няколко месеца след това за Одрин ще за минат със същата мисия П. Р. Славейков, Димитър Благоев и другите ученици от българското училище във Фенер. Ето и текста на решението от „Свещений кондик на синодалните деяния на Българската екзархия": „На това заседание, като се разсъди пак връх испровождението на Н. Боголюбие Нила Смоленский, епископ при тукашната българска църква. реши ся да ся изпроводят в Одрин и Солун, за да ся вземат тий и двата централни пунктове в Тракия и Македония на смесените епархии, именно Нег. Боголюбие Нил Смоленский в Солун, понеже е приятел с Негово превъзходителство Митхад паша, валията, а Негово преподобие Д. Скопски в Одрин. “ По такъв начин отец Д. Скопски подготвя условията за отварянето на българското училище. Когато П. Р. Славейков и Д. Благоев пристигат в Одрин, неговото място вече заема по решение на Екзархията иконом поп Панчо от Чирпан.

Ако се обърнем към историята, ще видим, че тя е изпълнена със сражения войни. Велики личности за нея са великите пълководци и завоеватели. Ако някой цар не е воювал, ако не е придобил или изгубил територия, историята не се зани мава с него, за нея той е недостоен. Липсват в летописите генералите на мира - хората, които са вложили всичките усилия на своя живот в мирен труд, в осигуряването на ведри небеса за родината си. По цял свят съществуват военни училища и казарми, където се учи как да се води война, разработено е до най-малки подробности изку ството на бойните действия. Хиляди-хиляди години с най-различни технически сред ства хората са се избивали и се избиват един друг. Къде обаче се учи науката на И За мира? Неписани са те - законите на мирното съжителство, на добросъседството, приятелството и сътрудничеството. За тях няма подробни устави, няма тактики стратегии, не се пишат мемоари. Само в кратките договори за ненападение понякога могат да бъдат регистрирани отделни принципи, задължителни за двете страни. останалото се смята, че се подразбира от само себе си. Затова на подобни споразумения се гледа като на нещо временно, успяло само да отложи избухването на военните действия, а не да ги отмени изобщо. Такива се оказват в съвременния свят Мюнхенското съглашение от 1938 г. и Германо-светският пакт от 1939 г., на които Никола Вапцаров е съвременник. Протест срещу дрънкането на оръжия се съдържа стихотворенията „Епоха“, „Хроника“, „Антени“, „Селска хроника“ и „Не, сега не за поезия", затова не е чудно, че те не са могли да излязат никъде, немислимо е било да се проврат през строгите зъбци на монархо-фашистката цензура. Та нали в същите B e B военни заводи „Круп" и „Байер" правеха поръчките си за оръжие и нашите германо- филски правителства, обзети от верижната реакция на превъоръжаването и натрупването на боеприпаси. В очите на официалната пропаганда всеки, който се обявяваше против войната, биваше заклеймяван като родоотстъпник и предател, заради убежде нията си той можеше да попадне в концлагер и затвор, да пострада, да заплати с жи вота си. Прието е да се казва, че българската буржоазия опази страната от участие световния пожар с цената на мним неутралитет. Истина е обаче, че още преди да избухне въоръженият конфликт между великите сили, българските правителства вече водеха война - срещу своя собствен народ, срещу прогресивните сили, срещу хуманизма миролюбците. Този вътрешен фронт се оказа толкова голям и мощен, че погълна всичките налични въоръжени сили на правителството и по такъв начин го лиши от възможността да воюва и навън.

Под това заглавие издателство „Петер Ланг" публикува резултатите от работата на международен научен симпозиум, организиран от проф. Янош Гия със съдействието на Дойче Форшунгстемайншафт през октомври 1983 г. в Райнхаузен край Гьотинген. Автори на статиите са слависти, унгаристи и германисти от различни страни, в това число от България. Техните научни търсения са обединени от несъмнено важна тема - европейското Просвещение и историята на неговото въздействие. Учените се стремяг да обогатят познанието за формите на духовно общуване между народите от Средна и Югоизточна Европа, да обхванат многообразната и универсална рецеп ция на Просвещението и неговото значение за националните култури. Върху обхватен материал от историята на няколко култури са засегнати аспекти на националното езиково и литературно развитие, контакти и въздействия в областта на литературната теория, методологически въпроси на междунационалните културни отношения. Конкретните приноси пред ставляват интерес и за нашата наука, доколкото в сборника са разработени принципни въпроси на духовния обмен в една от значимите епохи на европейското развитие. Голяма част от статиите са посветени на рецепцията на Немското просвещение като специ фичен и същевременно универсален модел на идеи, които съседните славянски и неславянски културни общности усвояват и пречупват по своему. Така например Лайош Черти проследява дейността на едни от първите реформатори на унгарската литература (Бешенеи, Вершеги, Сабо), както и тази на Ференц Казинци като водач на унгарското дви жение за обновяване на езика и стила. В нея ученият открива продуктивните следи на някои немски литературни и езикови образци, възприети и преработени творчески съобразно националната специфика. Принос към проблематиката пред ставлява също опитът на Хорст Турк да открои най-съществените теми в наследството на Йохан Готфрид Хердер, които са позволили то да се превърне в мощен посредник на просветителски идеи. Като източници на въздействие се сочат три тематични комплекса, свързани с Хердеровото виждане за историята, за човека и за литературата и езика. Авторът изяснява по какъв начин Хердеровото мислене става пулсатор на просветителската идеология не само чрез онова, с което се явява нейно продължение, но и чрез онова, което го отличава и отдалечава от нея. Косвено потвърждение на този извод е статията на Иван Цвъркал, който прави интересен съпоставителен анализ на Хердеровото въздействие върху словашката и върху унгарската литература. Той обръща внимание на факта, че рецепцията на немския мислител от славяните е проучена сравнително пълно, докато по-малко се знае за важната роля, която неговите трудове са играли за унгарската нация, и по-специално за разгръщането на нейното самосъзнание, литература и философия. Независимо от противоречивата оценка на Хердер за унгарците те са съумели да извлекат за себе си редица аспекти на неговата теория: еволюционизма и историзма, схващанията му за нацията и дър жавата, разбирането му за фолклора. Проследя вайки обобщено етапите и конкретните форми на рецепцията в двете литератури, авторът открива редица аналогични моменти в характера и насоките на въздействие независимо от различните мотивации на възприятието. Ева Ружицки се спира на разпространението на Хердер и Виланд в Унга рия. Тя разглежда постиженията на изгъкнатия унгарски просвещенец Ференц Казинци, открил в творчеството на двамата опора и източник на импулси в борбата му за обновяване и усъвършенствуване на националния литературно-книжовен език.

Virtual Communities vs. Imaginary Communities. Festivities. Reading. Chatting This text is an introduction to the next two articles ("Virtual Communities vs. Imaginary Communities. Festivities. Reading. Chatting" and "Gothicizing the Electronic Web") and offers their basis and their context