естетическото

За асоциациите еписано много, особено в психологическата естетика от края на XIX и началото на ХХ в. Прехвърляйки онова, което вече е издадено, човек би останал с впечатлението, че нищо повече не би могло да се каже. А всъщност има една проблема, непосредно отнасяща се до асоциациите, която е съвсем съвременна, при това и неразработена: да се изследва асоциативният поток - неговите „пластове“ и характер - но с оглед на някои промени в структурата на художествения образ. Защото дори такива крупни естетици като Т. Липс и Й. Фолкелт разсъждават изобщо за асоциациите, без да отчитат, че те - по своеобразие и вид - твърде много зависят от известни промени, настъпващи в изкуството. Такава зависимост съществува и някои творци (повече или по-малко съзнателно) я долавят, като се стремят да се възползуват от нея с оглед на това да постигнат определено естетическо въздействие. По-надолу, разбира се, ще се занимаваме тъкмо с тая зависимост между асоциациите и художествения образ, но още тук трябва да предпазим от възможното допускане, че всяка творба е асоциативно-потенциална, т. е., че е пригодна да асоциира у възприемащия субект едни или други представи, чувства и т. п. субективни състояния. Напротив, такива състояния изобщо могат да не възникнат. Причините за това могат да бъдат от различен характер: субективни, коренящи се в ниската художествена култура на възприе мащия, в невъзможността му да „дешифрира" условния език", с който е съ творен образът, и пр.; обективни, заложени в самата художествена творба.

Трудностите в изучаването на изкуството имат твърде разклонен „корен“. Голяма част от тях произтичат от неговата поливалентна функционалност. В едно и също време то трябва да служи като средство за интелектуално-познавателно контактуване между хората, да възпитава, да доставя естетическа радост и удовлетворение и пр. Трудностите в изучаването на една от главните функции на изкуството - да доставя естетическо наслаждение - се обуславят от амбивалентния характер на естетическото наслаждение, от неговото „просмукване" с неестетическите, чисто физически удоволствия, от невъзможността със сред ствата и прийомите на една наука като естетиката „монистично" последователно да бъде отграничено естетическото наслаждение, получавано от естетическите сурогати, от „истинското“ естетическо наслаждение и пр.; още повече, като се държи сметка, че удоволствието, получавано от човека при изпълнението на даден етически императив (синовен дълг, любов, въздаване на справедливост, „правене" на добро, предотвратяване на зло и пр.) се осъществява от същия физиологически „механизъм“, с който се постига ефектът на естетическата радост и на наслаждението. В такъв смисъл разглеждането на естетическото наслаждение трябва да се дистанцира решително както от психологията и нейните изследвания върху чувствата (тъй като то разглежда чувството „резултат“, а не чувството „условие"!), така също и от етиката с оглед на това - да не бъде вкарано изследването на естетическото наслаждение в „задънената“ улица на хедонизма. В същото време е недопустим и разривът между естетиката и психологията по простата причина, че естетическото наслаждение е определено психическо състояние; нито с физиологията, тъй като наслаждението се постига чрез активното участие на „теоретическите“ и „нетеоретическите“ сетива; нито - на трето място - със законите на естетиката, тъй като тъкмо чрез хедонистичната си функция изкуството влияе на етиката на хората, на тяхното обществено поведение, на тяхното настроение (в личен и социален план) и пр.

Естетическата преценка е функция на естетическото съзнание. Ето защо въпросът за нейните изме рения и нейната валидност е основен проблем на естетиката. Очевидно е, че емпиричните различия в човешкия вкус, които обуславят нашата естетическа оценка, не могат да бъдат приети безрезервно, но и не допускат да бъдат - по силата на някакъв несъмнено валиден идеал на вкуса - сведени до разликата Между лошия, варварски, и добрия, изтънчен вкус. Философската естетика като самостоятелна философска дисциплина е произлязла по-скоро от въ проса, дали естетическата преценка е способна на априорна достоверност, издигаща я над емпиричната произволност на вкусовите различия. Така в третата от своите критики Кант предприел критика на кри тиката, която обещавала да определи валидното за всяка естетическа критика. Противно на всички опити да се признае на cognitio sensitiva като предшественик на cognitio rationale известна познавателна стойност Кантовата постановка за априорната преценка на вкуса, както е известно, напълно изоставя постановката, според която изказът, че нещо е красиво, вниква донякъде в същността на обекта. Този изказ засягал според Кант всъщност единствено отношението на обекта към нашата познавателна способност изобщо и доказвал, че обектът правел възможна по един произволен начин играта между способността за въображение и разсъдъка, Тази трансцендентална легитимация на вкусовата оценка е по еднакъв начин валидна за природнокрасивото и за художествено-красивото, а същинската и метафизична поанта проличава спрямо природно-красивото, доколкото то само по себе си тъй се нагажда към свободната естетическа наслада, т.е. към играта на нашите познавателни способности, щото тук се съдържа указание за свръхсетивното предназначение на човека в целостта на природата. Също и учението за гения, чрез което Кант дефинира художествено-красивото, остава в метафизичния хоризонт на разбирането за природата, дарила своя избраник с природната способност да изобразява красивото.

Без новаторската естетическа мисия на Карл Маркс и Фридрих Енгелс не биха били възможни развиването и обосноваването на принципа на комунистическата партийност в литературата от Владимир Илич Ленин в неговата статия „Партийна организация и партийна литература“. Принципът на партийността не е бил открит изведнъж от създателите на учението за освобождение на пролетариата. Той е кристализирал постепенно, изяснявал се е и се е затвърждавал успоредно с борбата на Маркси Енгелс за чистота на Съюза на комунистите - първата партия от нов, марксистки тип, и неотлъчно е съпътствувал тяхната страстна защита на комунистическите прин ципи и опазването им от вулгаризиране, дребно-буржоазно опетняване и опортю нистическо засенчване. Нашият опит да се очертаят и изложат Енгелсовите възгледи за комунистическата партийност в литературата се предхожда от вникването в няколко важни обстоятелства, без посочването на които анализът може да се възприеме било с нежелани абсолютизации, било със субективистични пристрастия. Кои са тези обстоятелства? На първо място, трябва да се има предвид забележителното идейно и творческо единство между Маркс и Енгелс, което не допуска принципиални различия и теоре тично разминаване в основните им постановки и съждения - в това число и по въпро сите на литературата (оценки за различни творци, съждения за идейните и художе ствените качества на литературните произведения, за мирогледа, дарованието, убеждението, стилно-езиковата характеристика на поети, писатели и драматурзи и пр.). Фактът, че Енгелс отделя повече внимание в следенето на литературния процес и води по-продължително време литературно-критическа полемика (най-вече през 40-те години на ХІХ век) не е основание за същностно отделяне на неговите литературни възгледи от Марксовите схващания. Ето защо още тук е необходимо да се под чертаят органичната цялостност в отношението и принципната позиция на Маркс и Енгелс по въпросите на литературата и изкуството. Известно е, че след 1844 година Двамата съзнателно разпределят творческите си задачи, частите за написване на съвместните трудове, изданията за публични изяви - нещо, което логически произтича от законите на съвместната дейност, свързана със създаването и развитието на марксисткото учение, с ръководството на международното работническо движение.

В своето многовековно развитие българската литература и култура винаги са общували в една или друга степен с духовно-интелектуалния живот на съседни и по-далечни страни. Още в ранното средновековие, IX-XIV век, най-видните български кни жовници са имали за пример и богатата византийска литература, когато са създавали бележити произведения, послужили като основа за формирането и развоя на литературите на други народи. Създаденото от тези български писатели се откроява със свое място в общоевропейската култура, утвърждава се като действен фактор в процесите на общественото и духовното взаимообогатяване на отделните етнически общности. За съжаление интензивността на тези плодотворни взаимоотношения силно намалява, а през известни периоди почти и заглъхва, когато народите на Балканския полуостров биват завладени от Османската империя. Затова пък от втората половина на XVIII век насам, когато се създават известни благоприятни условия за национално възраждане на балканските народи, общуването помежду им взема все по-големи и по-всеоб хватни размери. Тогава и обновителните културно-просветни процеси в българските земи са стимулирани в значителна степен от духовния живот на съседните балкански страни, които още през първата половина на ХІХ столетие бяха успели да си извоюват известна национално-политическа и духовна самостойност. Отсега нататък културните взаимоотношения между народите на Югоизточна Европа се утвърждават като важен фактор за развитието на техните национални литератури, изиграват съдбовна роля в цялостния им интелектуален живот, а дават своето отражение и върху общоевропей ската цивилизация.