Българската литературна историография и културно - естетическото общуване между балканските народи

В своето многовековно развитие българската литература и култура винаги са общували в една или друга степен с духовно-интелектуалния живот на съседни и по-далечни страни. Още в ранното средновековие, IX-XIV век, най-видните български кни жовници са имали за пример и богатата византийска литература, когато са създавали бележити произведения, послужили като основа за формирането и развоя на литературите на други народи. Създаденото от тези български писатели се откроява със свое място в общоевропейската култура, утвърждава се като действен фактор в процесите на общественото и духовното взаимообогатяване на отделните етнически общности. За съжаление интензивността на тези плодотворни взаимоотношения силно намалява, а през известни периоди почти и заглъхва, когато народите на Балканския полуостров биват завладени от Османската империя. Затова пък от втората половина на XVIII век насам, когато се създават известни благоприятни условия за национално възраждане на балканските народи, общуването помежду им взема все по-големи и по-всеоб хватни размери. Тогава и обновителните културно-просветни процеси в българските земи са стимулирани в значителна степен от духовния живот на съседните балкански страни, които още през първата половина на ХІХ столетие бяха успели да си извоюват известна национално-политическа и духовна самостойност. Отсега нататък културните взаимоотношения между народите на Югоизточна Европа се утвърждават като важен фактор за развитието на техните национални литератури, изиграват съдбовна роля в цялостния им интелектуален живот, а дават своето отражение и върху общоевропей ската цивилизация.