историография

Въпросът за проявите на барока в българската литература може да се разглежда единствено във връзка с проявите на литературния барок въобще в славянската православна област. Затова сравнително най-лесно е да се установи характерът на българската историография от края на 18 и началото на 19 век. Самата историография на православните славяни всъщност предлага достатъчно богат материал за сравнение с българската историография.

Употребата на тези понятия в литературната и общата историография на Българското Възраждане поставя много остро въпроса за притъпената терминологическа прецизност, с която понякога се класифицират основни явления и тенденции в културно-националното ни развитие през XVIII—XIX в. Свободното, недифиренцираното им използуване в научни и популярни изследвания за означената епоха противоречи на методологически углъбеното в науката и води към по-широкото възприемане на една равнозначна, унифицирана представа за различни по своята същност дейци, художествени образци, идейни течения и процеси. Понятията от първата група (просвещение - просветителство, просвеще ници - просветители, просветителска идеология и пр.) са придобили в специализираната научна литература три основни предназначения. Нерядко с тях се характеризират такива черти и особености в творчеството на дейци от епохата на Българското Възраждане, които стоят близко до идейната и стиловата система на Европейското Просвещение. „Паисий Хилендарски, пишейки своята „История славяноболгарская" - изтъква Е. Георгиев, - излиза далеч пред средновековната историография със своя ярък публицистичен тон, характерен за епохата на Възраждането. В творчеството си Софроний Врачански се приобщава идейно и жанрово също към литературата на Просвещението."1 От друга страна, те се използуват като равнозначни определения както за Европейското Просвещение, така също и за културно-националното развитие на народа ни през даден исторически период. В „История на философската мисъл в България" например католическият книжовник от Чипровци Яков Пеячевич е охарактеризиран като „типичен представител на ранното средноевропейско просвещение" (курс. м.). За Йосиф Бозвели обаче се казва: „Вдъхновен от делата на Паисий и Софроний, попаднал под влияние на просветителските идеи на френските мислители от XVIII в... Бозвели става пламенен вдъхновител на националноосвободителната идея и неуморим пропагандатор на просветителски (курс. м.) и рационалистич Ни идеи.

В своето многовековно развитие българската литература и култура винаги са общували в една или друга степен с духовно-интелектуалния живот на съседни и по-далечни страни. Още в ранното средновековие, IX-XIV век, най-видните български кни жовници са имали за пример и богатата византийска литература, когато са създавали бележити произведения, послужили като основа за формирането и развоя на литературите на други народи. Създаденото от тези български писатели се откроява със свое място в общоевропейската култура, утвърждава се като действен фактор в процесите на общественото и духовното взаимообогатяване на отделните етнически общности. За съжаление интензивността на тези плодотворни взаимоотношения силно намалява, а през известни периоди почти и заглъхва, когато народите на Балканския полуостров биват завладени от Османската империя. Затова пък от втората половина на XVIII век насам, когато се създават известни благоприятни условия за национално възраждане на балканските народи, общуването помежду им взема все по-големи и по-всеоб хватни размери. Тогава и обновителните културно-просветни процеси в българските земи са стимулирани в значителна степен от духовния живот на съседните балкански страни, които още през първата половина на ХІХ столетие бяха успели да си извоюват известна национално-политическа и духовна самостойност. Отсега нататък културните взаимоотношения между народите на Югоизточна Европа се утвърждават като важен фактор за развитието на техните национални литератури, изиграват съдбовна роля в цялостния им интелектуален живот, а дават своето отражение и върху общоевропей ската цивилизация.

Мавро Орбини и Цезар Бароний, чиито трудове са послужили за основа на Паисиевата „История славянобългарска“, познаваме още от учебниците по история и българска литература. Паисиевото дело е изследвано много подробно както в нашата, така и в чуждата историография. Учени като Боян Пенев, Артуро Крониа, Велчо Велчев, Рикардо Пикио и др. са сравнявали текстовете на Бароний и Паисий, на Орбини и Паисий. Трябва веднага да се поясни, че става дума за сравнения между руския превод на Орбини от 1722 г., полския на Скарга (1603–1607) и руския превод (1719 г.) на Бароний. Тук бих искала да обърна внимание на няколко примера, свързани с важни събития от българската история, които са представени по един начин в западната историография от XV–XVII в., отразени са съответно в оригиналите и преводите на Орбини и Бароний и най-сетне — интерпретирани от Паисий в неговата история. Всъщност тези исторически творби, за които е известно, че са основните западни Паисиеви извори, са плод на западноевропейската ренесансова и постреформистка мисъл. Те могат да се разглеждат, от една страна, като извори с оглед на фактите и събитията, които отразяват, и от друга страна — от гледна точка на еволюцията на идеите. За да имаме по-пълна представа за характера на западните образци, които са по-слабо познати в нашата литература, отколкото Паисиевата история, ще се върна най-напред в края на XVI в. и началото на XVII столетие, далеч преди Паисий да напише прочутата си история, и ще хвърля поглед върху развоя на западноевропейската историческа литература, която формира книжовници като Бароний и Орбини — двама коренно противоположни по мисъл служители на католическата църква.