Общуване

През последните няколко години зачестиха появите на първи книги от млади критици. До голяма степен тези книги се отличават със свой поглед върху разглежданите проблеми, със собствен стил. Това говори, че се оформя едно компактно поколение. Навярно има още какво да се желае от младите (обратното би било неестествено), но още веднага може да се каже, че новопоявилите се критически сборници носят качествата на задълбочена и Оригинална интерпретация при разглеждане на художествените явления в поезията и в прозата. Заглавието на книгата „Общуване с поезията насочва към методологическата страна на замисъла - да разкрие ония творчески светове, чрез които авторът влиза в досег с поетическата изобразителност на съвременните художествени търсения, в досег с изкуството. Ръководен принцип е предпочитанието, а не стремежът за цялостно изчерпване на художествените явления за даден период. В такъв случай обективността на обобщенията може да се опира единствено на точността в критерия за идейно-художествена пълноценност. Като критик Минко Бенчев притежава тази способност и това определя стойността на неговата книга. Само първата статия „Човекът и времето в преображенията на една поетична година" противоречи на моето първо твърдение - тук критикът прави обстоен преглед на появилите се през 1974 г. поетически сборници. Но и второто е доказуемо: Минко Бенчев подхожда с верен критерий към художествените сполуки и несполуки в стихосбирките на конкретната година. Неговият подход се опира, от една страна, на реални постижения в поезията, а, от друга, на тенденции, които още са в период на укрепване, развитие и кристализация"; според схващанията на автора поезията трябва да бъде говорител на своето време“, но и да „надмогва емпирията на фактите", да „отразява взаимовръзките между отделните частности на живота“. Съвременните явления Бенчев се опитва да постави както в контекста на традиционните завоевания в лириката, така и да реализира едно ново съвременно тълку ване на процеси с днешна дата. „Лириката ни нахлу - пише той - в нови проблемно-тематични области, обогати старите и редом с Това потърси нови изразни жанрови конвенции в съответствие с многоликото съдържание на живота. Последното творение е превърнато в основа, върху която се градят степените в оценката на създаденото от поетите - различен влог в обсега на съвременната литература. Впрочем ето едно друго негово твърдение, което, макар и да стои малко встрани в статията, тъй като не е конкретно свързано с ничие Творчество, поради заложената принципност и вътрешна страст в нейното отстояване се превръща в основен методологически и есте тически ракурс в оценката на създаденото от поетите: „Човекът и времето, човекът и веч ността - какво представлява той в качеството си на „, мислеща тръстика", на социална еди ница, невъзможна без съществуването на дру гите; кое надделява в нея - величието или падението на сапиенса, прашинката, намерила твърдина нейде сред космическата бездна - еднакво неспособна да познае себе си и тайните на вселенския ход - или повелителя на всичко съществуващо; еволюционна грешка на живата материя или тържество, венец на природата; способна ли е тя да достигне" вечното присъствие на стихиите, с които е свързана: морето, вятъра, дъжда, тишината, звездите - или все така ще бъде атакувана от слепите разрушителни сили, заключени в собствената й природа и определящи участта и на еднодневка?" Чрез подобно гледище става ясно, че анализите, свързани със стиховете на Н. Николов, Л. Левчев, Вл. Голев, Слав Хр. Караславов, А. Германов, Ан. Стоянов, М. Берберов, Л. Стефанова и др., са насочени към разкриване на актуалното, проблемното, значимото в техните художествени търсения. Бенчев подхожда с еднаква взискателност към създаденото от различните творци, без отсенки на субективистичност в предпочитанията (както всеки човек, така и критикът също има предпочитания, но те не бива да влияят на критерия за идейно естетическа пълноценност). В тази статия за всеки поет е намерено същественото в неговия натюрел. В първата статия, най-голяма по обем в обсега на книгата, Бенчев се спира задъл бочено и върху поетическите изяви както на дебютанти, така и на млади автори, създатели на два или три поетически сборника. (Тук Фигурират имената на Сл. Донков, М. Минчев, 3. Иванов, П. Братинов, К. Донков, Г. Константинов и др.) Критикът е подходил с несъмнен усет към сътвореното от своите връ стници. Сочейки положителни черти в тяхната лирика, Бенчев правилно подчертава, че „е нужно разширяване на социалната база на младата ни поезия, нахлуването в нея на тръпчиви и силни земни сокове, които да бъдат естествено противоядие за поетическата рахитичност и литературщина, за естетическото самозадоволяване". Рядко в статия от млад критик е поставян с такава острота и проблемът за средното“ ниво в поезията (пък и не само в нея, а въобще в литературата), както бе казал Боало - пише Бенчев, - в твоето опасно изкуство, поете, няма голяма разлика между средното и лошото". Определено смя там, че средните стихове са вторият бич за нашата съвременна поезия, тяхната художе ствена неутралност най-често не предизвиква реакциите на обработения естетически вкус - така те си осигуряват публичност, пък ако щете, и популярност. "

В своето многовековно развитие българската литература и култура винаги са общували в една или друга степен с духовно-интелектуалния живот на съседни и по-далечни страни. Още в ранното средновековие, IX-XIV век, най-видните български кни жовници са имали за пример и богатата византийска литература, когато са създавали бележити произведения, послужили като основа за формирането и развоя на литературите на други народи. Създаденото от тези български писатели се откроява със свое място в общоевропейската култура, утвърждава се като действен фактор в процесите на общественото и духовното взаимообогатяване на отделните етнически общности. За съжаление интензивността на тези плодотворни взаимоотношения силно намалява, а през известни периоди почти и заглъхва, когато народите на Балканския полуостров биват завладени от Османската империя. Затова пък от втората половина на XVIII век насам, когато се създават известни благоприятни условия за национално възраждане на балканските народи, общуването помежду им взема все по-големи и по-всеоб хватни размери. Тогава и обновителните културно-просветни процеси в българските земи са стимулирани в значителна степен от духовния живот на съседните балкански страни, които още през първата половина на ХІХ столетие бяха успели да си извоюват известна национално-политическа и духовна самостойност. Отсега нататък културните взаимоотношения между народите на Югоизточна Европа се утвърждават като важен фактор за развитието на техните национални литератури, изиграват съдбовна роля в цялостния им интелектуален живот, а дават своето отражение и върху общоевропей ската цивилизация.

Размишленията върху темата текст и общуване са израз на неудовлетвореност от масовото убеждение, което приравнява отношението към текста с автентичното човешко общуване. Авторът поставя под съмнение идеята, че текстът може да бъде съвършен образец за комуникация, като подчертава, че този възглед често е сублимация на специфичен вътрешен опит и душевност. Подтикът за тези размисли е чувството за „недостатъчност“ и празнота, породени от сблъсъка с текстовете. В широк културологичен смисъл текстът се дефинира като всяка сложна структура от значения, създадена от културата. Това разбиране на практика приравнява понятията „култура“ и „текст“ — културата се възприема като огромен масив от знакови системи, които не са самоцелни, а постоянно препращат към други значения в една безкрайна динамика. Знаците в тази система имат фундаменталната задача да отричат хаоса, да внасят ред, дисциплина и закономерност в заобикалящия ни свят чрез повторителност на отношенията помежду си.

Темата за ролята на гръцката книжнина като посредник между българската култура и Европа присъствува оше в първите изследвания на българските учени след Освобождението. В усилията си да проучат явленията в културния и идейно-политическия живот на българското обшество през XVIII и XIX в. изследователите се изправят пред задачата да дадат оценка за ролята на гръцката култура и българо-гръцките културни взаимоотношения през тази решаваша за българите епоха. Иван Шишманов прави първите стъпки за преодоляване на наследените от романтичната историография митове, един от които е мнението, че Цариградската патриаршия провежда отколешна системна политика за елинизиране на българите и че гръцките училиша и книжнина играят изцяло отрицателна роля в духовния живот на българите. В студиите си, посветени на К. Фотинов, И. Добровски, Н. Бозвели и Н. Рилски, Ив. Шишманов разкри множество страни от положителната роля на гръцката книжнина за българите като посредник между тях и Европа 1• За обогатяването на представите ни за ролята на "гръцкия канал" допринесоха много изследванията наЙ. Иванов , Б. Пенев , М. Арнаудов , В. Пундев5 и в по-ново време М. Стоянов , А. Алексиева , Н. Аретов

The author sets out his own typology of communing with the Other, derived from some current theories in the humantities and the disputes they give rise to. It is based on the concept of mimesis, emancipated from the requirement for verisimilitude. Four variants are delineated of the mimetic stance in communing with the Other, viz., sensualistic, dialogic, technological and catastrophic. They are illustrated with examples from literature and anthropological research; their time sequence is also inquired into.

The study tries to show in an unusual way that the Slavonic-Italian interliterary fellowship does exist. It is not rooted in historical forms which appeared and spread in Middle Ages in the Dalmatian Croatian and Italian environment but in typological relations of the Italian and Slavonic literatures and cultural mentalities, in the so-called meta-historical form of fellowship. We aim to prove in three contemporary novels that the hero protects and respects his own body. He never becomes an out-of-body ghost, intellect, an ideologist of the interests of some group or an aesthet. He supervises what happens around him according to the fact if the events do not imperil his life and the integrity of his personality (which often becomes an object of godly respect). So that he can further feel good, he gets involved in social matters. Since the power of an individual is limited, it arises out of the involvement – the protection of the hero’s own life, stylistically well exploitable situations: lyrical fragility, pathos, drama, comicality, invention, realistic historicity, dominance of youngish view. But if there is a kind of Slavonic/Italian interliterary fellowship based on corporeality, it exists over styles and over literary periods, because its basis is a common cultural type which could be marked as Mediterranean/ Christian.