културно

През 1861 г. излиза брошурата на Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите". Про зорливият възрожденски трибун е разтре вожен и смутен - преселническите движения от България в Русия, Влашко и в други страни заплашват от обезлюдяване значителна част от българските земи, улесняват заселването им с чуждестранни народности, поставят на изпитание националните чув ства на колонистите. По различно време, особено през XVIII и първата половина на ХІХ в., в Браила, Гюргево, Букурещ, Плоещ, Одеса и в други градове и села извън България се установяват компактни български колонии, някои от които развиват богата културна, обществена и ико номическа дейност. Трудно ни е да си пред ставим българската литература, публици стика, история без приноса на многоброй ната българска емиграция, съсредоточена в Румъния, Русия, Сърбия. Никой не е от ричал голямата й роля в революционните и просветни борби през Възраждането. Твър де малко е направено обаче за проучването на обществения живот, бита, културата на тези български колонии, за опазването на духовните и материални ценности, с които те са легитимирали" националния си характер. Книгата на Н. Жечев „Браила и българ ското културно-национално възраждане" със своята проблематика, с интересните си обобщения и догадки ни връща не само към миналото на една от нашите колонии във Влаш ко. Тя ни дава основание да бъдем и оптимисти, въпреки че сме отдалечени със столетие от важни политически и културни събития в живота на българската емиграция, не още всички следи към тях са зали чени. ... През 60-те години на миналия век - отбелязва Н. Жечев в началото на своя труд - Браила е културната столица на многобройната българска емиграция във Влашко и Молдова" (стр. 9). Във всяка част на своята книга въпреки недостатъч ния фактически материал авторът се стреми да докаже и утвърди тази своя концепция. Той започва с любопитни данни за засел ването на българите в Браила, за народностния и икономическия облик на този крайдунавски град, за неговата атмосфера. Непринудено читателят заживява с житейските и национални тревоги на българските колонисти, с тяхната предприемчивост и патриотизъм.

Всичко по-съществено за дейността на двамата български книжовници от втората половина на XVIII в. — поп Тодор Врачански и Теофан Рилски - изнесох в своята книга „Съвре менници на Паисий" (ч. II, С., 1969). Там посочих познатите ми техни ръкописи (отделно за поп Тодор и за Теофан Рилски), говоря за общи черти в заниманията им, за връзки между тях, за лично познанство и влияние. Това схващане не споделя др. Васил Харизанов, както се вижда от статията му „Тодор Врачански - Теофан Рилски“, отпечатана във в. „Отечествен зов" (Враца, 1972, бр. 81, с. 11). Изхождайки от факти, дадени в моята книга, авторът заключава: „Следователно от казаното дотук евидно, че поп Тодор Врачански и Теофан Рилски са едно и също лице.“ Основание за това му дава една приписка в ръкопис от 1772 г. (намиращ се в Окръжния музей - Враца, № 51/1969) : „Поп Теодор от град Враца. Потом Теофан, монастир Рилски, в лето 1772." Харизанов коментира: „Тази приписка и написаният текст след това ни позволяват да смятаме, че поп Тодор Врачански около 1772 г. е станал Теофан Рилски, т. е. от свещеническия сан е преминал в монашеския.“ И по-нататък: „Това наше твърдение се доказва с приписката... в дамаскин - сборник от слова от 1789 г.: „Исписах сию книгу у град Враца 1789 поп Тодор ермонах непотребни." Трето негово съображение, но не и исторически факт, е мисълта, че до 1772 г. поп Тодор пише под това си име, а след 1772 г. пише под име Теофан. По думите на Харизанов „не може да се приеме твърдението, че Теофан Рилски е ученик на поп Тодор Врачански. Не може две лица да имат такъв еднакъв почерк, който дори по калиграфски път потвърждава единство." Такива съображения изнася авторът в подкрепа на тезата си. Аз не я споделям не затова, защото е в разрез с мое изказано схващане, а защото не е убедителна, защото е теза изкуствена, предварително поставена и после са дирени факти, които биха я подкрепили. Ако др. Харизанов беше изнесъл поне един нов факт, пряко свързан с поп Тодор и Теофан, въз основа на който би могло да се говори, че в случая става дума за един и същ книжовник, аз безусловно ще коригирам схващането си. Но такова нещо в статията му няма. По силата на това аз оставам на своето предишно разбиране. И понеже в книгата може би не е развита достатъчно убедително моята мисъл, което именно е дало основание на др. Харизанов да изкаже друго мнение, считам за необходимо тук да дам някои допълнителни съображения, изградени предимно въз основа на познатите факти, като изнеса и някои нови факти. Това правя преди всичко с оглед за изясняване на един важен въпрос из книжовното развитие на нашия народ през XVIII и главно с оглед на подетата инициатива за написване история на град Враца. Отговорът ми ще бъде конспективно даден в следните точки:

Всички, които поне отмалко се вълнуваха от българската литература и история, следяха с интерес работите на Тончо Жечев, посветени на църковната борба и на българските възрожденски дейци. А когато излезе книгата му „Българският Великден или страстите български" (изд. „Народна младеж", 1975), можахме да добием представа за обхватния замисъл на автора, за великолепието на творческите резултати, постигнати с тази книга, която тепърва начева своя живот в духовното битие на нацията. Струва ми се, че книгата вече получи своята оценка. Първата й голяма оценка бе интересът на читателите. Защото малко са онези книги, които предизвикват ,, онова познато късо читателско съединение, което протича, току-речи светкавично", както съвсем справедливо отбеляза в отзива си за книгата Николай Хайтов. Но, разбира се, спонтанният читателски интерес не е нито най-важният, нито най-меродавният, нито окончателният оценител на литературните явления, защото известно е колко пъти и не съвсем добри литературни образци могат да предизвикат масови психози. Но в случая с „Българският Великден..." и критиката бе единодушна във високата си оценка на книгата дори когато беше склонна да отправя към автора й едни или други забележки. Малко са книгите, на които критиката ни е реаги рала така спонтанно, така бързо и така положително, при всички уговорки относно възможността за полемични възражения по едни или други моменти от концепцията на автора или по историческата достоверност на материала. Самият факт, че за книгата се отзоваха автори от различни поколения и от различни научни специалности, свидетелствува за нейния широк културен и научен обхват. За „Българският Великден..." писаха и престарелият акад. Михаил Арнаудов, и младият критик Симеон Янев - свидетелство, че проблемите на българската обществена и културна традиция вълнуват всички поколения български изследователи. За нея писаха литературни критици и историци, представители на научната историческа мисъл, философи, общественици, писатели - което от своя страна свидетелствува за широкия кръг от проблеми, които поставя в книгата си Тончо Жечев. При това вълненията около тази книга още не са стихнали - тя вече излезе във второ издание (изд. „Български писател“, 1976), отзиви а нея продължиха да излизат далеч по-дълго време, отколкото обичайно се гагира за една новоизлязла книга, дори като имаме пред вид и доста забавените гакции на днешната ни критическа мисъл. Книгата на Тончо Жечев продължава да е предмет на разговори и оживени полемики - както на публични обсъждания, така и в по-тесни колегиални разговори - свидетелство както за актуалността, така и за сложността на проблемите, повдигнати от Тончо Жечев. И още - 22 за това, че тези проблеми надхвърлят мимолетността на актуалната злободневност, засягат по-дълбоки пластове на нашето национално битие.

Докато в книгохранилищата на Съветския съюз са запазени ръкописите на Цамблак, у нас в Германия е съхранен неговият образ, предизвикал очарование и вдъхновение у художниците на баварската школа. Освен образа, визуално, неговото присъствие, неговият патриотичен български дух е предизвикал и възхищението на немските хронисти, които са описали подробно неговото импозантно посрещане от папа Мартин V и крал Сигизмунд на 19 февруари 1418 г., както и литургията в Констанц, което говори, че той е бил също една централна църковна и политическа фигура на Вселенския събор. Докладът ми е изграден върху новооткрити или малко използувани и неизследвани досега извори за Григорий Цамблак и неговата мисия на Вселенския събор в Констанц. Констанцкият всемирен събор се явява като едно от най-големите и найзначими събития на късното Средновековие. Всички политически и църковни проблеми е трябвало да намерят на събора своето мащабно решение. Един така продължителен на години събор (1414-1418 г) е дал възможност за небивал дотогава и след това съвместен живот на учени от различни нации, факултети, остроумни хуманисти, литературни и църковни експерти, поети..., за което свидетелствуват многобройни писмени документи. Така ние научаваме от старите немски хроники за атмосферата на града, за красивите архитектурни сгради, за живота по време на четиригодишния Вселенски събор. Политически погледнато, Констанц е бил имперски град - т. е. самостоятелен град-държава в империята, който еимал свои закони, монети, водел войни, сключвал държавни договори и бил вплетен в една гъста мрежа от външнополитически и стопански интереси. Икономически градът е бил търговски център благодарение на доброто му разположение на Боденското езеро, което благоприятствувало на далечната търговия да се реализира по най-краткия път през удобните проходи на Алпите, по реката Рейн и нагоре. В центъра на града се намирала катедралата, в която се е състоял Вселенският събор. Тя се извисява и днес близо до брега на езерото. До нея са били разположени жилищата на епископите и палатата, която притежавали за жилище папа Йоан ХХIII и след това папа Мартин V. От източната страна на катедралата се намирал т. нар. „кауфхаус“ (търговски дом) - който съще ствува и днес. В него кардиналите се събирали при избор на нов папа. Освен това в града и околността се намирали няколко мъжки и женски манастири.

Критическото ни самосъзнание страда от една трудно излечима, здраво вкоренена болест: приемането на чуждата норма като мерило за собствените неща. На ниско самочувствие ли, на малко години живот на това самосъзна ние ли се дължи - не се наемам да отговоря, защото не е толкова просто. Налагането на чуждата норма върху собствените явления е открито и скрито, съзнателно и несъзнателно. Открито е, когато се градят изкуствени постройки за съответни на европейското художествено мислене и нашето, когато съизмерваме културното си развитие с идеи, жанрове и периодизации, заети отвън. Най-парадният израз на това съображение е понятието на Г. Гачев ускорено развитие". Произнасяме го с небивало, с несекващо въодушевление, и то точ но защото е любезно и сервилно съобразено с чуждата норма. Развитието ни е ускорено, защото в кратко време сме изминали пътища, които Европа измина за столетия - оттук и формите на разминаването са конфузни, несъобразни, със странни струпвания на черти. В друг труд пък, обратно, цялата ни възрожденска литература беше наречена романтизъм. Така изглежда и ратуването за хилядолетно единство на литературата ни. И тук думите са толкова по-едри, колкото вътре е по-дребно. Тоест - колкото повече условни и приблизителни неща се вземат за мярка и за точни понятия. Големият проблем пред нас е издирването, доказването и мотивирането на собствената ни културна норма, на собствената ни моделна система. Културата ни съществува естествено според тази норма, но ние не я знаем. Лошото е, че дори не правим опит да я знаем. Всъщност опити има, по те са малко. И преди, и сега. На един такъв опит ще спра вниманието си. Всъщност то не е опит, а може би един цял жизнено-професионален път, една трайна амбиция, едно дълго усилие на наш учен. Той е Боян Ничев. Става дума за кни гите му „От фолклор към литература“ и „Съвременният български роман". Това са проучвания на много сериозни, щекотливи и даже, бих казал, дра матични за културата ни въпроси. Случайно ли Боян Ничев се зае тъкмо с тях, случайно ли посвети десетилетие именно на тях? Мисля, че не. В тях най-добре се отразяват възможности за идеи, които го вълнуват сериозно. Двете му кни ги са два различни ъгъла, от които той погледна към едно. Това едно е де фицитната стока" в критиката ни: собствената норма.

Ако научното наследство на проф. Ив. Шишманов - толкова богато и разнообразно в проблемно, тематично, жанрово отношение, и днес продължава да ни удивява не само със своята фактологическа страна, но и с проникновените съждения, характеристики и изводи на автора, с патриотично-хуманистичния патос, с всичко онова, което ни изпълва с вяра в културноспособността на народа ни, тласка към нови размисли и търсения, с онова пророчество, с което се вещаят бъдещите насоки в развитието на националната ни наука и култура, на общочовешката цивилизация и прогрес, то не по-малко ученият ни възхищава и с оная готовност и всеотдайност да общува по всички възможни начини с творческата ни интелигенция. Една рядка отзив чивост към нейното интелектуално-нравствено извисяване и народностно осъзнаване, за да служи на високи демократични национални и общохуманитарни идеали. Една вътрешна необходимост да навлиза в чужди творчески светове и чрез взаимно общуване да утвърждават житейски истини и духовни ценности. C Пословични са наистина Шишмановите усилия да поддържа всякакви връзки почти всички хора на духовно-интелектуалния труд - негови съвременници, да общува с тях, да съдействува за тяхното правилно развитие, за преодоляване на житейските им несгоди, на социалните, нравствените, творческите им терзания. За него формирането на интелигенция с високи народностни и морални принципи е било предпоставка за всеки национален възход, оправдание на всякакви жертви. Осъзнал колко сурова е била тогавашната обществена действителност към хората на духовната енергия, колко хладнокръвни са били силните на деня към тревогите и нуждите на творческата интелигенция, ученият проявява рядко съчувствие и отзивчивост към всички ония, които живеели с благородни пориви да обогатят културната ни съкро вищница. Затова към него са се обръщали всички за съвет и помощ, за подкрепа - морална, материална, творческа. И той наистина си спечелва име на верен приятел на българските писатели, учени, книжовници, на безкористен мецената на творците на националната ни наука и култура, на възторжен радетел за появата на високи инте лектуални и естетически ценности.

Проблемът за въздействието на провансалската лирика върху късносреднове ковната европейска поезия е изключително сложен. Трудността произтича не само от обстоятелството, че досега подобно изследване не е било предприемано дори рамките на романските литератури. Както вече беше изтъкнато, в научноизследователската литература върху провансалската лирика доминира интересът към теоретическите проблеми на куртоазната любов и произхода на самата провансалска поезия. Литературно-съпоставителният аспект присъствува в научните изследвания почти изключително в б и латерален план, т. е. разглеждат се взаимовръзките на провансалската лирика с каталонската, галисийско-португалската, сицилийската и т. н. Липсва следователно цялостен поглед върху динамиката на литературните процеси през изследвания период (XI-XIV в.). Не е достатъчно да знаем, че провансалската поезия е най-ранна форма на европейската светска лирика и е въздействувала радиално върху окръжаващите я литератури. Наистина това въздействие се е осъществявало и в четирите географски посоки, но с известни несъвпадения във времето и с различен интензитет. Очевидно е, че формите на въздействие са били езиковата близост различни и в зависимост от с приемащата литература. Едни са били те на изток при контактите на немските минезингери с кансоните на провансалските трубадури и съвсем други на запад - в Каталония и в Южна Аквитания (Гаскония, Бержьорак, Русийон), където провансалският е бил утвърждаващият се литературен език. Важен културологически проб лем е да се отговори задоволително на въпроса защо в германските езикови области през XIII в. се създава забележителна по обем и по художествени достойнства тру бадурска лирика, докато в графство Барселона и в посочените области на Аквитания не е възникнала значителна местна поетическа традиция. Достатъчно е да B припомним, че един от най-сериозните изследователи на проблема за въздействието на провансалската лирика върху каталонската поезия Ж. Масо Торенте посочва труда си „Провансалската кансона в каталонската литература“ само петима ката лонски трубадури. А добре е известно, че контактологическите връзки и взаимодей ствия са улеснени при голяма езикова близост. Ще се опитаме да обясним този лите ратурен парадокс по-нататък, когато стане дума за въздействието на провансалската лирика върху немския минезанг.

В своето многовековно развитие българската литература и култура винаги са общували в една или друга степен с духовно-интелектуалния живот на съседни и по-далечни страни. Още в ранното средновековие, IX-XIV век, най-видните български кни жовници са имали за пример и богатата византийска литература, когато са създавали бележити произведения, послужили като основа за формирането и развоя на литературите на други народи. Създаденото от тези български писатели се откроява със свое място в общоевропейската култура, утвърждава се като действен фактор в процесите на общественото и духовното взаимообогатяване на отделните етнически общности. За съжаление интензивността на тези плодотворни взаимоотношения силно намалява, а през известни периоди почти и заглъхва, когато народите на Балканския полуостров биват завладени от Османската империя. Затова пък от втората половина на XVIII век насам, когато се създават известни благоприятни условия за национално възраждане на балканските народи, общуването помежду им взема все по-големи и по-всеоб хватни размери. Тогава и обновителните културно-просветни процеси в българските земи са стимулирани в значителна степен от духовния живот на съседните балкански страни, които още през първата половина на ХІХ столетие бяха успели да си извоюват известна национално-политическа и духовна самостойност. Отсега нататък културните взаимоотношения между народите на Югоизточна Европа се утвърждават като важен фактор за развитието на техните национални литератури, изиграват съдбовна роля в цялостния им интелектуален живот, а дават своето отражение и върху общоевропей ската цивилизация.

Включените в сборника доклади и съобщения бяха изнесени на IV българо-италианска конфе ренция, състояла се през май 1984 г. в София. В уводните думи към изданието проф. Георги Димов, ръководител на конференцията, изтъкна, че през последното десетилетие сътрудничеството меж ду италианските и българските учени в областта на обществознанието се оказа много ползотворно. Като цяло представените материали поставят редица въпроси от културно-естетически характер, дават широка картина на взаимоотношенията меж ду България и Италия, предимно за периода XVХХ в. Някои от тях се базират на архивни извори от италиански хранилища и се въвеждат за пръв път в научно обръщение. Изследванията могат да бъдат полезни за по-нататъшни проучвания от културно-исторически характер. В заключение проф. Димов изрази надеждата си, че традицията на научно общуване между български и италиански учени ще се задълбочава и разширява с цел подоброто взаимно опознаване на двата народа на фона на общоевропейския духовен процес. Докладите и съобщенията в сборника (41 на брой) разглеждат две основни теми: итало-бъл гарските релации от периода на Ренесанса и италобългарските политически и културни връзки през втората половина на XIX-XX в. В началото на изданието са поместени няколко изследвания, които обхващат античността и сред новековието и са един вид въвеждащи в сферата на българо-италианските взаимоотношения през ве ковете. Ив. Дуйчев прави преглед на римското присъствие в сегашните български земи, наблягайки на градоустройството и пътищата, на търговските връзки през средновековието на италианските градове-републики, както и на мястото на България между Рим и Цариград. Отделено е място и на католицизма в българските земи, а в един покъсен период - и на гарибалдийското движение и участието на българи в него. В доклада на Д. Ангелов на тема „Българското богомилство и ита лианският катаризъм" се набляга на известията за богомилството и катаризма в Италия. Авторът разглежда типологичната връзка между двете уче ния, пътищата на проникване на богомилството в Ломбардия и Сицилия, както и някои специфики на катаризма, които се схващат като продължение на дуализма на италианска почва. Във връзка с богомилството е и темата на Б. Пейчев. Той раз164 глежда творчеството на италианския абат Йоаким от Фиоре и историко-географските му описания, съчетани със съвременното му гледище за богомилството, което по негово време е разпространено на Апенинския полуостров. В плана „традицияноваторство" В. Тъпкова-Заимова и Ан. Милтенова анализират данни от паметници от официалната и главно от низовата литература, в които е отразено културното общуване между България и Рим, както и мястото на българската държава сред световните царства". Потърсена е трайността на българската държавна и книжовна традиция между двата Рима" - Древния Рим и Ца риград.

Извеспю е, че корените на бай Ганьо са в турското робство - там те са хранели анонимното му съществуване. Почти всички ранни автори са отделили повече или по-малко внимание на значението на този факт. За Ганьо свободата се оказва изпитание от екзисrеJЩИален мащаб, което определя и една от основните характеристики на целия му образ - рефлексивността. Не става обаче дума само за прости рефлексии, предизвиквани от от непосредствени, въНIШIИ, мимолетни и осезаеми дразнители, а за такива, които имат генетично обусловена пасивна връзка със замразената му и потискана през вековете виталност -рефлексии, които се реализират в нови, крайни форми, добиващи постепенно траен характер и около които гравитират главните компоненги на светоотношението на Алековия герой. Във времето между Освобождението и новия век (появата на Ганьо) съществува един луфт, който не може да се обясни нито само с тридесетте му години, нито само с времевото му засичане от Алеко, нито само с първоначалното натрупване на националния капитал и свързаните с него отношения. В разлома между Освобождението и Ганьовата поява се извършват интензивни процеси на неосъзнато и стихийно европеизиране на ганьовите сънародници, от една страна, а от друга, на до-пре-из-живяване на различните инертни форми на робската летаргия от миналото у останалите българи, в които се пробуждат първични себеосъзнавания: от индивида като о-свободен до необходимостга от установяване на нови духовни и материални форми на общуване и от институциоина организация на социалния живот. От друга страна, като обособяваща се индивидуалност Ганьо е участник в европейския разцвет на национализма. Именно в динамиката на този времеви луфт се създава и същинската основа за появата, обособяването и типологизацията на бай Ганьо -.примитивен българин в Европа и европейски недораслек в България -като холична рефлексия на многоаспектните и неустановени национално-социални тенденции. Алековият герой се представя като средищен тип между европеизираните българи и тези, които той заварва при завръщането си, ако се доверим на общоприетия хронологичен ред, който е твърде съмнителен. Излязъл от колективната анонимност на робството, Ганьо предизвиква и попада в нестан- . дартни ситуации, които посреща с рефлексиите, осигурявали му в миналото съществуване pez se(l), не неадекватни за новия живот; с рефлексиите, съхранявали жизненостга му, чиято енергия сега се освобождава с умножена импулсивност в новите условия.

The very grounds of this article is the proper actualization and multiple definition of the term Central (Middle) Europe during the 1980s and the 1990s, in terms of its geopolitical and geographical cultural space. As an opposition to Germany’s political project Mitteleuropa, in the 1980s a new mid-European concept was launched, being a historical part of the ethnic and cultural diversity of the Austrian monarchy. The authors are intellectuals from Czechoslovakia, Poland and Hungary, all of them representing nations whose cultural identity has been manipulated and threatened by the communist totalitarian regime, and to whom the ex-Danube monarchy has been a “hinterland” for a rather long historical period. The main directions of Central Europe’s cultural and geographical definitions have been illustrated in the selected essay-writings of Milan Kundera, György Conrad, Vaclav Havel, Czeslaw Milosz. To all the four authors presented it is a “spiritual, cultural and mental phenomenon”. The motives are also pointed out, being an indispensable part of their central-Europeanism. Milan Kundera historically documented these in terms of the organized political struggle of the Hungarian, Czech, Slovak and Polish peoples against the communist dictatorship (1956, 1968, and 1980). We have also taken into consideration the discussions held in the West, concerning the new Central European project and their argumentative publicity in the 1989 anthology “In Search of Central Europe”. Since the works of the above-mentioned central European intellectuals do not pursue any academic goals, this article does not aim at discussing the proposition of cultural-geographic identification of Central Europe on behalf of the present criteria of objectivity and impartiality. What is more, this issue has been largely discussed by a number of authors in the anthology mentioned. From a comparative point of view, the analysis registers the common places and language-discourse interrelation of the essayistic texts, but pays particular attention to the connotative differences and their hypostases concerning the 207 modeling of the Central European cultural identity. In other words, the term Central Europe is considered in accordance with the various national reflections. On the one hand, the texts share the character of a collective project ebbed by the urge to demonstrate national compactness purified of all inherited national contradictions and cultural conflicts and even glorified as an ideal of the European future. On the other hand, regardless of the common “Central European attitudes” of the authors of the project, the national view point (together with all accompanying mythologemes of identity), generates discrepancies that question the historical reality of the cultural integrity and geographic localization of Central Europe.