Книжка-7

В центъра на вселената на социалистическата култура стои Човекът - активен творец, съзидател на новия свят, през чието сърце преминават страданията и радостите от епохата на ХХ столетие. През всички времена концепцията за личността е била определящ критерий за хуманистичния заряд на художествената култура. Рафаело, Леонардо да Винчи, Микеланджело - кой от факлоносците на световната култура може да бъде „код" за разгадаване тайните на хармонията в духовния мир на нашия съвременник, изобразен в книгите, на платната, на киноекрана от майсторите на изкуството на социалистическите страни? Не съществува еднозначен отговор на този въпрос. Днес в основата на изображението на човека от майсторите на словото, четката, звука се намират както националните, така и общочовешките традиции на световната култура, както „статичната“ хармония на Рафаело, така противоречивата сила на „динамичния" свят на Микеланджело, сплавта между науката и живописта, между „движението и дишането“ на фигурите на Леонардо да Винчи, въплъщаващи „вечното“, „човечното у човека", утвърждаващи мира и жи вота на Земята. Както справедливо отбелязва Е. Сидоров, „ако в художественото произведение липсва концепция за света и човека, липсва цялостен авторски поглед, свързващ в едно кардиналните духовни проблеми на времето, то днес вече не може да ни удовлетвори докрай... в душата на всеки голям художник живее стремежът... да хармонизира действителността... Колкото и противоречив и трагичен да е светът, у твореца живее жаждата да разбере закономерностите и смисъла на цялото, да ут върди правотата на живота. B Проблемът за художественото творчество всъщност е проблем за човека и света, който се акумулират и мъдростта на поколенията, и богатството на чувствата, интелектът на съвременника, и прозрението в бъдещето, чието всестранно осмисляне изисква комплексен подход, взаимодействие на всички видове художествена култура. Днес както никога по-рано протича интензивен процес на взаимодействие взаимно обогатяване на музите - на литературата, живописта, музиката, теа търа, киното, диференциация и интеграция на видовете изкуство, дифузия жанровете по пътя им към нов синтез, създаване на нови художествени образи,форми, стилове, отразяващи многостранността на сложния, напрегнат ритъм живота, героиката и трагизма на съвременния свят, острата борба между светлината и мрака, между войната и мира.

1989, Книжка 7 - Съдържание

В своето многовековно развитие българската литература и култура винаги са общували в една или друга степен с духовно-интелектуалния живот на съседни и по-далечни страни. Още в ранното средновековие, IX-XIV век, най-видните български кни жовници са имали за пример и богатата византийска литература, когато са създавали бележити произведения, послужили като основа за формирането и развоя на литературите на други народи. Създаденото от тези български писатели се откроява със свое място в общоевропейската култура, утвърждава се като действен фактор в процесите на общественото и духовното взаимообогатяване на отделните етнически общности. За съжаление интензивността на тези плодотворни взаимоотношения силно намалява, а през известни периоди почти и заглъхва, когато народите на Балканския полуостров биват завладени от Османската империя. Затова пък от втората половина на XVIII век насам, когато се създават известни благоприятни условия за национално възраждане на балканските народи, общуването помежду им взема все по-големи и по-всеоб хватни размери. Тогава и обновителните културно-просветни процеси в българските земи са стимулирани в значителна степен от духовния живот на съседните балкански страни, които още през първата половина на ХІХ столетие бяха успели да си извоюват известна национално-политическа и духовна самостойност. Отсега нататък културните взаимоотношения между народите на Югоизточна Европа се утвърждават като важен фактор за развитието на техните национални литератури, изиграват съдбовна роля в цялостния им интелектуален живот, а дават своето отражение и върху общоевропей ската цивилизация.

Митът, историята, легендата са привличали немалко умове на човечеството. И не само заради познавателните слементи, които се съдържат в тях или заради философ ския им смисъл, съхранил мъдростта на вековете, опита на човечеството, неговите заблуди и открития. Но най-вече заради възможностите от паралели със съвременността и нуждата да се допиташ за съвет от предходниците HH LO - Богатството и вековната валидност на митологичните структури не само са готов натрупан материал за художествено преосмисляне. Техните особености могат да уле снят писателя, но в същото време те са подводните камъни, които малцина творци успяват да избегнат. Всяко повърхностно, лековато и непремислено посягане към мита е посегателство срещу неговата същност, което във всички случаи го профанира. Ако писателят не е вникнал във всички пластове на митологичната структура, ако прави бегли и случайни паралели, ако поставя мита „на колене" пред себе си, ако си позволява груба демитологизация, която нарушава логиката и смисъла на легендата, на мита - тогава във всички случаи се създава само литературен ерзац. Анализът на някои пиеси на Йордан Радичков, Никола Русев, Константин Илиев и Стефан Цанев ще ни убеди в съществуването на няколко различни подхода към мита и неговото драматургично преображение: митът в социокултурен вариант, митът ме тафора, митът архетип, психологизация на мита, митологически паралелизъм, демитологизация - бунт срещу мита. В случая уточнявам, че става дума за подход намерение, а не за покритие на литературната реализация с предварителната творческа идея. Отношението на писателя към мита зависи от множество фактори, сред които ре шаващи са възможностите на твореца, идейните му намерения и амбиции. Разбира се, последните са в пряка зависимост от неговото светоотношение, от цялостната му идейна представа за света и човека. PRES I RRORON TH OTORRHOMEROLE ONEK e Колкото по-дълбоко е философското проникване в пластовете на съвременността и миналото, колкото повече писателят се е приближил до механизмите на социалните процеси и явления и е успял да изгради свой модел на защитна реакция срещу унищожаващи човешката същност прояви, толкова по-свободна, субективна и интелектуализирана литературната интерпретация на мита. Известно е, че неговият първичен вариант, функциониращ в устна среда, се характеризира със смислова многовалентност. Тя се предполага не само от неизбежното внасяне или отстраняване на отделни елементи при преминаването му през брънките от веригата на устното разпространение. Една история, която не е фиксирана в ограничителните рамки на писменото слово, винаги оставя свободно пространство за съзнателна, произволна намеса, която засяга нейното съдър жание.

Разбирането е понятие многозначно, свързано с най-различни сфери на употреба: то трудно може да бъде точен научен термин. Има различни страни, които се проявяват зависимост от характера на обекта и стратегията на разбирането. Обикновено тези страни вървят заедно, но понякога се налага различна доминанта: логико-рационално B ла познание, интуитивно прозрение, емоционално вчувствуване... През последните години съветската психология и философия обърна повече внимание на проблемите на разбирането - както във връзка с познанието като логико-гносеологически проблем, така и във връзка с общуването. Освен редица статии и сборници, в три последователни броя на сп. „Вопросы философии" от 1986 г. бе проведена кръгмаса „Разбирането като философско-методологически проблем". Този разговор за сетен път показва колко разнообразно, но, общо взето, едностранчиво се разбира разбирането и как най-често се свързва с логиконаучното познание. (Впрочем само ня колко години преди това в същото списание една статия констатира, че въпросът за природата на разбирането е един от най-сложните, обърканите и в същото време поч необсъждани в нашата философска литература". Едва ли (като Ъруинг Дж. Ли) има смисъл да обособяваме 7 значения на понятието разбиране. Засега е достатъчно обърнем внимание на неговата противоречива и синтетична природа. Разбирането Интелектуален акт, базиран върху цялостната понятийно-концептуална картина света в даден момент и място и осъществяван съобразно нейните традиции и възможности.

Много характерно е, че само две-три години след деветоюнския военнофашистки преврат Антон Страшимиров има точна представа за механизма на действие срещу на рода, включващ полицията и армията. Той е осведомен отлично и за размера на бедствието, сполетяло страната, за съучастието на правителството в белия терор, който не се дължи на някакви „безотговорни елементи", а е планиран и организиран чрез скри тите пружини на властта. По романа „Хоро" (1926) можем да проследим как постепенно цялата управляваща върхушка в градчето бива въвлечена да участвува в престъпления та на превратаджиите. Очертава се психозата на фашизма, който на думи се представя за спасител на нацията от комунистите и земеделците. На практика се оказва, че враг е самият трудов народ и в солдафонската си еуфория полковник Димо Гнойнишки е го тов да избие всички - издава заповед да се арестува всеки срещнат, да се стреля по всич ко, да се съборят всички сенници, обори, сайванти и т. н., защото били скривалища на нелегални. И би го направил, защото, когато кметът му възразява: „Добре де. Но как ще се препитават хората?" - той не намира какво да отговори, освен ругатнята: „Да пукат - хората." Пред другото възражение на кмета-двуличник: „А данъци кой ще пла ща?" - озвереният полковник просто онемява. 2.0 Тук Гнойнишки не говори така, защото е пиян. Както е при алкохолиците, под влия ние на винените пари те издават онова, което си мислят. А фашистите наистина са убе дени, че една държава без народ се управлява по-лесно. Ако е населена само с тех ни привърженици. Но и едното, и другото е невъзможно. Това не им пречи с фанатичен бяс да го насаждат на практика, като изтребват всичко, което им се противопостави. Зоркото око на писателя посочва отговорността на приспособленците, които улесня ват погромаджиите и стават съучастници в кървавите им дела. Изключителна, протоколна достоверност съдържат страниците, посветени на тайното заседание на градските първенци, на което се уточнява и приема списъкът със седемнадесетте жертви, които трябва незабавно да бъдат разстреляни публично за назидание на населението. Кариеристи, псевдоинтелигенти и лумпени, продали се на властта, носят същата вина за зловещите вакханалии, независимо от плахите им опити да лавират, да си оставят вратички за измъкване. Така например дори полицейският пристав Миндилев не е по природа садист, а човек, който мечтае да се сдобие с пари, и когато прибира богатст вото на умиращата Карабелица, той накривява фуражката си и си говори: „Ще ме видят те мене вече на проклетата им служба!"

Така Владимир Русалиев назовава поета в книгата си за живота, любовта и смъртта на Димчо Дебелянов, Определението е поетично, романтично-стъжено и преакцен тирано. То е в стила на символистичната преносна образност и се основава както на трудния и нелюбезен кратък Димчов живот, така и на елегичните му, неспокойни песни блуждения, където носталгията по роден дом, майка и мирен заник върви редом с бохемските опуси (в които преобладават самоиронията и горчивото съзнание за „безхлебие", несретност и покруса, нежели епикурейският жест и зов), а благоговейните лю бовни изповеди не изключват съпротивата срещу войната и безчовечието или изобличителните нападки срещу обществени пороци, властници и угодливи безличия. Вероят но определението обхваща и някои други страни от личността и духовния образ на поета: вътрешното му раздвоение и конфликтност („През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша"), особения му романтизъм, който е по-близък до скептицизма и душевния драматизъм, отколкото до програмния символизъм, целенасоче ните културно-ерудитски търсения, сантимента или пълното предаване на влечението и страстта. 0 TON RUS OSPATOTOSHOOn Друг един познавач на Димчовата нерада съдба и събрат в поезията Л. Стоянов избира съвършено друг аспект, който силно измества, пренасочва основната характеристика на човека и поета Дебелянов. Той нарича книгата си за него „Димчо Дебелянов - поет на жизнения подвиг". Има предвид не само гибелта му на фронта (доказала, че тихият човек на духа, поетът и мечтателят е бил много повече в бързея на живота, в борбите за човешка съпричастност и съзидание, отколкото словоохотливите политически ратници, войнолюбци и патриотари), а и скрития порядък в привидно обърканата Дебелянова житейска пътека, извеждаща в крайна сметка към светлата вяра, към тревожното недоволство, към стремлението за нравствено пречистване на обществото. Мини Многократно е подчертавана духовната близост между Дебелянов и Пенчо Сла вейков, между Дебелянов и П. К. Яворов, между Дебелянов и Н. Лилиев или Дебелянов и Д. Подвързачов. Връзките, взаимоотношенията са били сложни, съвсем не само дру жески, житейски и дори не само чисто творчески. В онези години на усилен интерес към етичните въпроси, към творчеството като възможност за вътрешно освобождаване и постигане други равнища на общуване и живот, когато се дирят нови пътища, скрижали, ценности, дирят се с увлечения и понякога с резки отрицания, в борби и противоречия, със сляпа праволинейност или с еклектична всепоглъщаемост, мнозина от призваните поети са се намирали, за да вървят сближени, да опитват, грешат или защищават заедно, да горят и се осъществяват в една колкото химерична, толкова и истинска „фактория" на духовното ограждане и възвисеност.

В тази статия процесът в българския литературен модернизъм се разглежда на три равнища, в три последователно обемащи се системи. Едната, най-обхватната и найабстрактната, е модернизмът като явление в националната ни литература; другата е творчеството на един отделен писател (Емануил Попдимитров); третата, най-тясната и най-конкретната, е една статия от автора на „Ирен" за американския писател Едгар Алан По (1809-1849). Тези три системи до голяма степен са взети произволно; те биха могли да бъдат и други. В случая по-важни са не конкретните системи, а фактът, че има различни системи, които могат да бъдат разбирани една чрез друга. Така процесът във всяка една от тях е показателен за процеса и в останалите две. Разсъжденията в статията се градят на положението, че литературният процес предполага вътрешно трансформиране на системи чрез постепенно заменяне или префункционализиране на някои от елементите им, при което в известни граници системите остават самотъждествени. Причина за процеса е относителната автономност на подсистемите в даде на система и следващите от това частична небалансираност и противоречие както между тях, така и между подсистемите и системата като цяло. Всяка от трите системи ще разглеждаме като съставена от - условно казано - философско-естетическа и естетико-поетическа подсистема. Те са взаимнозависими, съществуващи и в някаква степен изразяващи се една друга. Тяхното съотношение определя етапите в литературния процес при модернизма.

Наричат Блез Сандрар най-автобиографичния писател на ХХ век, а американската му преводачка и основателка на Международната асоциация „Блез Сандрар" - Моник Чевдър - определя творчеството му по-скоро като „парабиография", отколкото като автобиография. Години наред изследователите му търпеливо и съвместно проверяваха истинността на това, което Сандрар е писал за себе си. Днес, след като дъщеря му е публикувала неговите бележки, писма, проекти и всевъзможни документи, когато вече знаем какво точно е вярно и какво не в автобиографичните творби на Блез Сандрар, трябва да се запитаме: промени ли се писателят в очите на публиката, помогнаха ли съвестните и подробни изследвания върху живота му, за да бъде по-добре разбран швейцарецът Фредерик Заузер, приел през 1912 г. псевдонима Блез Сандрар, а през 1916 г. - френско поданство, който, ако беше жив, щеше да бъде най-младият столетник на планетата? Мисля, че не. И после не е ли това, което някои прибързано наричат митомания, плод на съзнателен творчески акт? Сент Бьов пише: „При древните автори ни липсват достатъчно средства за наблюдение. В повечето от случаите да се стигне от творбата до човека е невъзможно при истински древните писатели, чиито статуи сме съхранили само наполовина. Ето защо не ни остава нищо друго, освен да коментираме творбата, да и се възхищаваме и посредством нея замечтано да търсим автора и поета. По този начин можем да сътворим отново образите на поети и философи, да издигнем бюстове на Платон, Сократ или Вергилий с чувство за възвишен идеал; това е всичко, което ни позволяват непълните познания, оскъдните източници и липсата на средства за информация за възвръщане към миналото. Една голяма река, в повечето случаи без брод, ни дели от великите личности на древността. Можем само да им изпратим поздрав от нашия бряг. " Методът на Сент Бьов е известен. Неговата биографична критика става основа на цялата европейска литературна наука на ХІХ век. Въвеждането от него на методите на естествената история - наблюдението и внимателното описване на фактите, характерни за работите на Антоан Жюсийо (1748-1836) и Жорж Кювие (1769 - 1832) в областта на ботаниката, зоологията и палеонтологията, — превръща лите ратурната критика в своеобразен хербарий, където творците се класират в духовни се мейства, а всеки поотделно е внимателно изучен и описан. Произход, семейна среда, образование, отношение към религията, любов, брак, пороци, добродетели и т. н. ето върху какво трябва според сентбьовизма да се градят познаването и оценяването на даден писател и на неговите творби. Деветнадесетият век вярва в науката, в прогреса здравия разум, чрез които буржоата е изградил своя свят; именно този здрав разум му е позволил да натрупа своите пари, чрез него той е отстранил от властта разточителната и бездейна аристокрация, с негова помощ вкарва парите си в оборота, чрез който те се множат.

Испанската гражданска война от 1936—1939 г. е едно от онези събития в човешката история, които получиха особено широк обществено-политически и културен резонанс. Вътрешният конфликт на една нация прерасна в сблъсък с международно значение дълбоко отражение върху историческите съдбини на Европа. Тази братоубийствена война отне около един милион човешки живота и причини на Испания огромни мате риални разрушения. Над половин милион души, сред които цветът на испанската интелигенция, отидоха за няколко десетилетия в емиграция. Кървавият двубой, който доведе до раздеделение на испанската нация и представляваше по същество общонационална трагедия, бе отразен от десетки творци от различни страни: А. Мачадо, Р. Алберти, М. Ернандес, П. Неруда, Н. Гилен, С. Валехо, М. Колцов, И. Еренбург, Ст. К. Нойман, А. Малро, Б. Хемингуей и др. Испанската гражданска война получи широк отклик и в творчеството на редица български поети и писатели: Н. Вапцаров, Мл. Исаев, Л. Стоянов, Ал. Геров, Кр. Пенев, В. Ханчев, Св. Минков, М. Грубешлиева, Кр. Белев. Испания, която до 30-те години на века е стояла извън орбитата на системните духовни интереси на българина и до голяма степен е била за него терра инкогнита“, „една загубена страна на рицари и на плата", по точния израз на Вапцаров, една държава ня къде накрая на земята, изведнъж му става близка и скъпа. Българската общественост е следяла с трепет испанските събития през онези тревожни години, вълнувала се е от всеки обрат на испанския фронт, приемала е като собствена участ трагедията на един далечен народ, изживяващ неимоверни страдания. В тази обществена атмосфера появява първата стихосбирка на Веселин Ханчев „Испания на кръст“ (1937), представляваща особено интересен факт в нашата литература от втората половина на 30-те години. НЕТ ETY RERO & 380 ce Изследователите на Ханчев или отминават с мълчание неговия поетически дебют, или говорят само с няколко думи за него, като изтъкват неопределеността на идейните позиции на младия автор, нежеланието му да вземе страна в испанския конфликт и сериозните художествени недостатъци на книгата, бегло споменавайки за актуалността и през онези години. В този смисъл показателна е например оценката, която Б. Делчев дава на „Испания на кръст:

Има нещо неоспоримо скучно в това да се изреждат заради външна цел мисли, които отдавна са известни на по-умните хора. Ала при определени обстоятелства няма нищо, което би могло да изглеж да някому достатъчно познато, че да не трябва публично още често да се повтаря. В Берлин беше забранен Флобер. Че това стана в разрез със закона, защото последният повелява: половата примамливост на едно описание е разрешена, ако с него се преследва художествена цел, в случая Алфред Кер вече доказа неопровержимо с малко думи. Ала и във Франкфурт на Майн беше забранена сказка на Карин Михаелис за критическата възраст на жената и в Мюнхен беше позволено да се държи само пред слушатели от единия пол, така или така. И човек си представя сговора между официални власти и немско мне ние в следните случаи: B Ако търговецът и покровител на изкуствого изложи творби на японски гравьори върху дърво, които няколко двойки се преплитат гроздовидно във възмутителни провирания, части на тела шарят като пипалца над земята или като тирбушони отново се навиват обратно в себе си сред неописуемата пустош на по-сетнешното разочарование, очи висят като трептящи разбити мехури над втренчени гърди. Или ако художник изобрази - по принцип все пак само буржоазния - процес, французинът, например Фелисиен Ропс в неговите писма, във възторг да назовава целувката на свещения хълм, нека допуснем - заради изкривения като на хрътка гръб на мъжа или безбрежното, неопределено търсещо безразличие на жената. Или ако писател опише как някой се вторачва в треперяшите длани на своята майка и лъже, лъже, трупа лъжи върху лъжи, а ръцете и все повече се уморяват и треперят, нещо съвсем не истинско, изсмукано от пръстите, просто причиняващо болка. Или пък, ако опише близка роднина гола върху опе рационната маса, вече докосната от ножа; възприета, както при нещастие се схваща жена, сякаш неоду шевен предмет, а пък тя е толкова разсъблечена; със стеснения хоризонт на съзнанието за бързи решения. Възприета и с немисленето за области, които никога не е пристъпвал. Ала някой говори - делово, с малко думи, медицински - диригентствуващ, господар и нещо лежи изложено неподвижно, рана, наполовината чужда тук, като цвете, наполовината кръвотечаща, отворена на средата в бялоопната кожа на лявата страна, като уста... Анатомическа асоциация... да я целунеш, да притискаш отгоре беззащитната кожа на устните. Защо? Кой знае? Външно сходство, безпричинна меланхолия?... За части от секундата те обзема ужас от това и после отново команди и бързи манипулации. И ненадейно непредвидена равносметка, мълниеносно на собствения живот, неизвестно дълго дебнала този случаен миг на слабостта: команди, манипулации и вътрешно, все още насаме със себе си тази идиотия на линията, на траекторията, душата, профучаваща празна край обемистото, смачкваща най-благонадеждното.

Статията на Любомир Милчев е своеобразно семиотично изследване. Преди всичко тя представлява интерес с някои нови насоки, които искат да развият у нас по-младите литературоведи. Те несъмнено са подготвени за този род работа и се стремят да кажат своя дума. Не е без значение, че някои от тях се насоч ват към автори, които изобщо са отпаднали от полезрението на нашата литературна мисъл и критика, Струва ми се, че за резултатите е още рано да се говори, трябва да се създадат условия тези търсения да се реализират и да видим какво ново и наистина плодотворно могат да ни дадат. Няма да е никак трудно отсега да се изтъкнат слабостите на този подход към литературата. Някога един поет казваше, че има критици, които не могат да различат захарта от нишадъра, защото са еднакво бели. Има опасност от полезрението да изпаднат качествените измерения на литературната творба. Но засега на добър път

Сложните взаимовръзки между история и литература са обект на изследвания търсения още в епохата на първите литературно-теоретични опити. Още Аристотел известната си „Поетика" поставя въпроса за трудноизмеримите взаимоотношения между двете страни на тази културна корелация: „Поезията е по-философска и по-сериозна от историята." Съизмервайки ги на везната на гносеологическата стойност, мислителят отдава приоритет на поезията. Обяснението на този факт би могло да бъде прецизно от историко-литературна гледна точка. Аристотел противопоставя литературата и историята най-напред по предмет - противопоставя единичното на общото. Поезията притежава възможността да обобщава, да концентрира и универсализира поредицата единични факти и именно по този начин по-успешно достига до откриването на диалектическите механизми в света и човека. И още едно противопоставяне - според творящия субект: „Първият (т. е. историкът - б. м.) говори за действително станали неща, а вторият за неща, които биха могли да станат. "1 Липсата на тематична регламентираност и ограничаваща фактологичност, която отбелязва авторът, всъщност крие в себе си една наддействителна правдивост, т. е. литературна фикция. Нека към тези две особености на опозицията прибавим и съображенията на Р. Ингарден: „Техническите средства, които служат да се представят на възприемателя ня кои особени по своята форма творчески актове на поетическата фантазия, а чрез това и сами по себе си стойностни обекти с оглед на действителността (но само sub specie) - именно това е т. нар. изкуство. 2 Фантазията на твореца екстрахира от реалността значимото, общото. Чрез своята система от „технически средства" тя го възпроизвеж да, за да достигне до нас като ново, обогатено и метаморфозирано копие на първоначално фиксирания факт. Това миметическо по същността си схващане също откроя ва обобщаващата същност на изкуството, както и особеното място на творящата лич ност в процеса. Различията в създавания модел на света са само един от пластовете на сложната релация литература - история. Очевидно е, че тя е двустранна. Обект на настоящите разсъждения е само едната посока на въздействието, а именно - доколко и как историята (в частност античната) е „помощна дисциплина" за литературата. Тук отново можем да диференцираме няколко гносеологически йерархизирани нива. В епохата на гръко-римската древност в нейната архиформа - митологията - е тематична и ценностноопределяща база за литературата, основен, неоспорим модел и всъщност слабо подлежащ на преоценка източник. Защото митът е всъщност светоусещането и понятийната ориентация на античния човек.

В пространното си изследване за Йовков Иван Сарандев задава „законния" въпрос: „Какви познан ства и връзки поддържа (Йовков) с румънски журналисти, писатели и колеги от дипломатическото тяло през периода 1920-1927 г. като легационен чиновник в Букурещ. Авторът изразява мнение, че тези седем години не е могло да минат „без лични връзки и познанства", дори се позовава на един при мер в писмо до Владимир Василев от 24 септември 1923 г., в който Йовков споменава за главен инспектор на Министерството на науката и вероизповеданията, без обаче да съобщава името му. И Сарандев до бавя, че от известните документи и мемоарни свидетелства никъде не е споменато име на румънски жур налист, писател или общественик, с които да е в близки контакти и приятелски отношения" НЕМ Това заключение е непълно и спорно. Йордан Йовков е имал малко приятели дори в България, макар че още приживе е високо ценен и уважаван писател от мнозина, а през последното, най-плодоносно десетилетие в София приятелите му намаляват още и той - усамотеният, вглъбеният в себе си творец, отбягва посещения, приеми, тържества, кина, теагри, дори и някои епизодични срещи, за да не се от късва от размислите си върху съдбата на своите герои. Такива са установените факти в досегашните докумен тални свидетелства. CPJ Но ако прочетем внимателно спомените на Христо Капитанов за Йордан Йовков в Букурещ, извадки от които цитира и Иван Сарандев, ще установим, че срещи и познанства е имало и не е могло да мине без тях: „Често ме питат къде живея, не могат ли в дома ми да изпратят някои книги, списания или специални вестници." Това подсказва, че са създадени взаимоотношения, че е имало срещи с румънски журналисти и писатели, дори„чести", водени са разговори, макар че Йовков скрива от неудобство домаш ния си адрес, за да не накърни националното ни достойнство, тъй като живее в мизерни условия", дори и слугинските стаи в Букурещ са по-уредени от неговата. В този спомен на Христо Капитанов има и дру ги важни аспекти: ... аз работя в легацията, сътрудник съм по печата, влизам във връзка с румънското външно министерство, запознавам се с разни журналисти и редактори, някои от тях идват в легацията, канят ме на срещи... Някои искат да дружим, да се сближим. Това е напълно в реда на нещата..." Дали Йовков отказва на всички? И възможно ли е това? Изчерпателен отговор на този въпрос в историяга на българската литература още няма. Там е установена „версията" по Йовкови писма и споменни свидетелства на негови съвременници, че животът му в Букурещ протича в „стереотипа от легацията у дома и от дома в легацията, и че знае само едно - чиновническата си работа. Йордан Стратиев също подчертава, че в Букурещ Йовков живее усамотено и няма подходяща среда.

Наред с излязлата от печат учебна литература през Възраждането особен интерес представлява, така нареченият ръкописен учебник, който в определени случаи е имал по-голяма стойност и въздействие от издадения". По ръкописни учебници са се преподавали общообразователни и специални предмети - гра матика, история, математика, геория на словесността, риторика и др. Често явление е било ученици сами да преписват някой учебник, което те вършели с особена радост. „За щастлив се броеше оня ученик - пише в спомените си Никола Еничеров, -който имаше преписан цял някой учебник. Не бе рядкост да дохождат околните учители да се молят на учениците с пари да им препишат някой учебник. .."2 По такива учебници преподават Добри Чинтулов, Найден Геров, Йоаким Груев, Петър Златев Груев, Пенчо Радов, Христо Драганов, Димитър Матевски, Кесарий Попвасилев и други възрожденски педагози. Както се вижда от посочените имена, по ръкописни учебници са преподавали и по-слабо познати днес педагози, и по-известни, утвърдени възрожденски учители, които са разполагали и с печатна помощна литература. През последните години бяха открити, проучени и издадени ръкописните учебници на Д. Чинтулов, които се смятаха за безвъзвратно изгубени. С това бе хвърлена нова светлина върху многостранната личност на изтъкнатия възрожденски книжовник и поет Чинтулов, доскоро неизвестен като автор и пре водач на учебна литература по риторика, руски и френски език, алгебра и музика, която той е използу вал пряко в преподавателската си дейност. Йоаким Груев не е сред най-изследваните възрожденски автори. Досегашните проучвания разглеж дат различни страни от неговата книжовна и педагогическа дейност преди и след Освобождението от 1878 г. В тях обаче не е обърнато достатъчно внимание върху архивното наследство на възрожденеца, което е източник на ценни сведения за литературоведските и методическите му възгледи.

В рубриката „История на литературата" с уточ неното подзаглавие „Съвременен прочит на кла сиката" е поместена статията на В. Кантор „Продължителният навик към сън (Размисли за романа на И. А. Гончаров „Обломов")", в която се разглеждат от нов зрителен ъгъл романът и неговият главен герой. „Обломов" е от онези руски романи, към които постоянно се насочва мисълта: не само за литературоведски изследвания, но преди всичко за да се разберат принципите и особеностите в разви тието на отечествената култура - пише още в първите редове на статията си В. Кантор. Трагически недооценен на своето време, разбран само като битов писател, генетически свързан с „натуралната школа", Гончаров днес се чете като актуа лен класик на световната литература.жно В редуващите се исторически, политически и културни ситуации романът на Гончаров всеки път се тълкува поновому, като се променя не характеристиката на образа - има единодушие, че в Обломов е изобразен сънен ленивец, — променя се оценката, променя се отношението към героя. Примерно през годините, които в днешната публи цистика се наричат „застойни", образът на Обло мов неведнъж е тълкуван като положителен, изразил чрез своята съдба кредото на бездействието в условията на тя гостната действителност (тук и нав сякъде разр. на авт., В. К.). Сантиментална трактовка на главния образ в романа на Гончаров е показана във филма на Никита Михалков през 70-те години „Няколко дни от живота на И. И. Обломов"; истинска апология на Обломов откриваме в книгата на Ю. Лошчиц (1977), която съ държа наред с това и много интересни наблюдения върху поетиката на Гончаров.HAR Този психологически напълно понятен преход от безусловното преди о съждане на Обломов като символ на родното бездействие (добролю бовската традиция) към пълното му оправда ние (възпроизвеждащо тълкуването на Дружи нин) е твърде просто, еднозначно преобръщане на противоположната теза. По-рано Обломов се въз приема като лош, сега твърдят - да, Обломов е патологично ленив, но в това именно се крие неговата заслуга и величие.

Романът „Хоро" има щастлива съдба в съв ременната литературна историография. Поради факта, че заклейми потушителите на Септемврийското въстание, този роман създаде на своя автор „алиби" в годините на догматизма, когато една така сложна и противоречива творческа личност като Антон Страшимиров би имала далеч по-незавидна съдба - „Хоро" стана локомотивът, който изтегли композицията на Страшимировото творчество пред прожектора на литературните историци, заради „Хоро" българското литературознание стана по-снизходително и към останалото творчество на Страшимиров, още повече, че самият писател вече бе мъртъв и не можеше със своя неспокоен нрав да дразни никого. Самият роман, написан в един неособено обичан (казано съвсем меко) от догматичната критика стил, даде възможност да се погледне с по-широк поглед към онези стилови регистри на българското словесно наслед ство, които излизаха извън рамките на стеснено разбирания в онези години реализъм". Макар и да бодеше като бяла врана със своя невротичен изказ вкусовете на догматичната критика, романът „Хоро" все пак - заради темата! - влезе в полезрението й, не бе изхвърлен зад борда на българската литература, както стана с много други класически ценности, дори и когато те нямаха предизвикателен характер като поетика. Но именно защото бе тъй необичаен като жанрова структура, композиция, стил, поетика, романът „Хоро“, иначе приет от българското литературознание, не можа да бъде осмислен докрай като художествено явление и като иманентна художествена структура, и като етап в развитието на българската проза. Дори един разчупил рамките на догматизма талантлив критик като Минко Николов в своята блестяща монография за Антон Страшимиров (която в най-голяма степен отбелязва разкрепостяването на литературноисторическата му мисълл за българската традиция) не можа да отиде много напред в анализа си на поетика на творбата, въпреки че подгот ви почвата за това. Книгата на Симеон Правчанов за „Хоро" пък не акцентира в такава степен върху поетиката на творбата.

Включените в сборника доклади и съобщения бяха изнесени на IV българо-италианска конфе ренция, състояла се през май 1984 г. в София. В уводните думи към изданието проф. Георги Димов, ръководител на конференцията, изтъкна, че през последното десетилетие сътрудничеството меж ду италианските и българските учени в областта на обществознанието се оказа много ползотворно. Като цяло представените материали поставят редица въпроси от културно-естетически характер, дават широка картина на взаимоотношенията меж ду България и Италия, предимно за периода XVХХ в. Някои от тях се базират на архивни извори от италиански хранилища и се въвеждат за пръв път в научно обръщение. Изследванията могат да бъдат полезни за по-нататъшни проучвания от културно-исторически характер. В заключение проф. Димов изрази надеждата си, че традицията на научно общуване между български и италиански учени ще се задълбочава и разширява с цел подоброто взаимно опознаване на двата народа на фона на общоевропейския духовен процес. Докладите и съобщенията в сборника (41 на брой) разглеждат две основни теми: итало-бъл гарските релации от периода на Ренесанса и италобългарските политически и културни връзки през втората половина на XIX-XX в. В началото на изданието са поместени няколко изследвания, които обхващат античността и сред новековието и са един вид въвеждащи в сферата на българо-италианските взаимоотношения през ве ковете. Ив. Дуйчев прави преглед на римското присъствие в сегашните български земи, наблягайки на градоустройството и пътищата, на търговските връзки през средновековието на италианските градове-републики, както и на мястото на България между Рим и Цариград. Отделено е място и на католицизма в българските земи, а в един покъсен период - и на гарибалдийското движение и участието на българи в него. В доклада на Д. Ангелов на тема „Българското богомилство и ита лианският катаризъм" се набляга на известията за богомилството и катаризма в Италия. Авторът разглежда типологичната връзка между двете уче ния, пътищата на проникване на богомилството в Ломбардия и Сицилия, както и някои специфики на катаризма, които се схващат като продължение на дуализма на италианска почва. Във връзка с богомилството е и темата на Б. Пейчев. Той раз164 глежда творчеството на италианския абат Йоаким от Фиоре и историко-географските му описания, съчетани със съвременното му гледище за богомилството, което по негово време е разпространено на Апенинския полуостров. В плана „традицияноваторство" В. Тъпкова-Заимова и Ан. Милтенова анализират данни от паметници от официалната и главно от низовата литература, в които е отразено културното общуване между България и Рим, както и мястото на българската държава сред световните царства". Потърсена е трайността на българската държавна и книжовна традиция между двата Рима" - Древния Рим и Ца риград.

Отдавна у нас се говори за необходимостта от една пълна научна Вазова библиография. Още през 1921 г. бележитият литературен историк Иван Д. Шишманов предлага да се отпусне специална премия „на тогова, който ни даде една пълна библиография на всичко, писано на български от Вазова и върху Вазова (критика, рецензии, полемики, оценки и отзиви)". Пак тогава той подчертава: „Желателно би било естествено да имаме и една пълна библиография на преводите от Вазова и на всичко писано върху Вазова на чужди езици, но това не е работа за една-две години, затова не я вписвам в реда на желаните от мене премии. " През изминалите десетилетия бяха издадени редица библиографски указатели за Вазов. Преди десетина години те бяха разгледани изчерпателно и компетентно в една специална статия на Татяна Янакиева2. При все, че даде твърде висока оценка на някои от тях в заключение авторката подчерта: „Въпреки големия брой помагала и обзори все още за Вазов не е изработена персонална биб- лиография според съвременните изисквания на библиографската теория, която успешно да служи и да облекчава научния труд на литературоведите. Съставянето на научна библиография за Вазов е задача, внушителна по своите размери. Тя може да бъде решена успешно само в тясно сътрудни чество между литературни работници и библиографи." И малко по-нататък: „Мисля, че е настъпил моментът всички заинтересувани институти сериозно да помислят по този въпрос и да предприе мат конкретни стъпки за решаването му. Иска ми се да вярвам, че следващия 140-годишен юби лей от рождението на Иван Вазов библиографите ще посрещнат с изпълнен морален дълг към неговото забележително дело. "З Пет години преди 140-годишния Вазов юбилей Народната библиотека „Кирил и Методий" издаде първия том от дългоочакваната и толкова отдавна подготвяна в литературния музей „Иван Вазов" в София библиография. В обяснителните си бележки „За характера на Вазовата библио- графия" дългогодишният директор на музея В. Вълчев разказва, че в годините непосредствено след Девети септември 1944 г. изготвянето на пълна анотирана библиография за живота и дейността на Иван Вазов било една от главните задачи и че на този етап от работата оказали съдействие проф. Роже Бернар (Франция), проф. В. И. Злиднев (СССР), научни сътрудници на националните библиотеки на Чехословакия, Румъния и на други страни; по-късно обаче настъпили някои трудности, които се отразили отрицателно върху работата над библиографията.