европейски

Зародил се в Италия като естествен резултат от натрупването на социални, традиционни, религиозни и дори географски предпоставки, Италианският ренесанс постепенно завладява все по-широки територии в съзнанието на средновековния европеец. Достига Франция (в същност първоначалното название ринашименто е заменено именно с френското ренесанс), залива Англия и Испания, за да се насочи на север и изток чак до Швеция иславянските народи. И ако навечерието на Средновековието донася на Европа като най-ярко и определящо за нейния облик явление Великото преселение на народите, то Италианският ренесанс, хуманизмът постепенно тръгна по обратния път като едно Велико преселение на идеите. Благоприятната обстановка за лекотата, с която даден културен феномен Намира прием върху нова и дори коренно различна традиционна основа, върху съвършено нов, ексцентричен от европейска гледна точка фолклорно-ритуален комплекс, се създава благодарение на средновековната универсалност на схващането на човека, разделена единствено от границата между православния и католическия канон. Християнската религия представлява мост над локалните различия, херметичността на средновековната психика се разкрепостява и уеднак вява в метафизичните параметри и затова може да се каже определено, че църковният институт, стремейки се към абсолютна и регламентирана духовна дисциплина в новата етнична структура на Европа, създава сам потенциална възможност за сходни реакции срещу нея, за историческия прецедент на такава спонтанна духовно-творческа солидарност, каквато еРенесансът. И все пак в своето движение към все по-нови и все по-отдалечени от месторождението на образеца страни това разнопосочно стремление към естествената природна суверенност на човешката личност се видоизменя в своето външно протичане, в събитийната си окраска в зависимост от конкретната историческа обстановка, в която бива пренесено, без никога да губи същностните си характеристики, запазвайки дълбокото единство на идеологическата си първооснова. Затова сравнителният анализ на културните явления, породени от неговото разпространение, непрекъснато ще се докосва до важни съвпадения с модела и до специфични отклонения или по-точно модификации, в които се оглежда ранната народопсихология на формиращите се европейски нации. Славянските народи достигат до епохата на Ренесанса при едно кръстопътно състояние на духа. Тяхната четиривековна „практика" в държавното устройство на Европа не е била в състояние да изличи вътрешните устои на родово-общинното начало. Подмяната на обичайния правов статут с абстрактната норма на 86 законоположението се еизвършила само в ежедневната административна практика, но не епроникнала органично в съзнанието на славянина от тази епоха.

Убедена съм, че за прозорливото навлизане историята на която и да е литература и за правилното разчитане на нейните процеси обемът на написаното не е гаранция за успех. Както многословието не е белег на осведоменост. Ако тази рецензия по повод най-новата, този път научна, а не белетристична книга на Боян Биолчев трябваше да носи наслов, без колеба ние бих поставила „Пътят на литературата към човека". Защото мярка при подобни литературноисторически изследвания трябва да бъде не услужливото примигване пред второстепенното и всяческото величаене на не дотам ценното, а желанието за правдиво (независимо от дозата неминуем субективизъм) „възстановява не" на отминала вече епоха. В това е и първата сполука на Биолчев, която бързам да подчертая, B „Пътят на едно Възраждане". В цитирания труд авторът успява да изпълни своята задача: реконструиран е полският двор цов, културен и литературен живот от „откри ването на европейската култура" за среднове ковната славянска държава в началото на XV век при управлението на Владислав Ягело до настъпването на просветителския XVII век с неговите нови изисквания към човека и тво реца.

В края на XVI век Григорий Пелагонийски (Прилепски) прави първия превод на сборника "Съкровище" на Дамаскин Студит (0scraupoc; дщ .. u:x.crкt'vou тоu uno8tciк6vou ка( Z:тоu8(тос; юu 0scraЛov(кscoc;), чието първо издание излиза във Венеция в 1557/58 година. Този превод съдържа 36-те слова на оригиналното гръцко съчинение. Това е т. нар. "македонски" превод • Скоро след този превод се появява втори, направен независимо от превода на Григорий- т. нар. "средногорски" превод. В него попадат 29 от словата на Дамаскин Студит • Започват да се включват и други текстове - това са т. нар. "недамаскинови" слова. Под "недамаскинови" слова в тази работа се разбират: 1) Произведения на старата българска преводна и оригинална литература и 2) Компилативни произведения, които са включени в дамаскинските сборници извън оригиналните съчинения на Дамаскин Студит от "Съкровище" и преведените по-късно слова на новогръцки писатели като: Агапий Лангос, Теофан Елеавулк (Ритон Теофан ), Йоаники ос Картанос, Албертас Маринос и др. Това означава, че понятието "дамаскинови" се разширява, като към него се включват освен словата на самия Дамаскин Студит и преводите на други новогръцки книжовници. Тези два първи превода са осъществени на традиционния български книжовен език от този период, получил определението: "късен следевтимиев среднобългарски език, чийто правопис е Евтимиево-ресавскищ. XVII век се ознаменува с появата на новобългарските дамаскини. Те са били винаги обект на по-голямо внимание и сред литературоведите и сред езиковедите. Литературоведите са привлечени от особеностите на дамаскинските сборници, които стават определящи, типични за последния етап от развитието на старата българска литература, а езиковедите обръщат специално внимание на първия (след близо осемвековно прекъсване) опит за създаване на книжовен език на народна основа.