европейският

Проблемът за самобитността на българския символизъм, за мястото му в цялостния развой на родната литература, за необходимостта му в определен период, а така също и контактологичните и типологичните връзки на българските символисти със символизма на Франция, Германия, Русия и т. н. еотново актуален поради нуждата от съвре менната марксическа история на нашата литература. Разбира се, написването на такава история е огромна задача, която стои днес пред науката, но и опитът на Симеон Хаджи косев да навлезе в сложната проблематика на българския символизъм е действителен принос в тази насока. С. Хаджикосев е един от изявените наши критици. Едновременно с участието си в съвременния литературен живот той проявя ва постоянен интерес и към явленията на класическата и съвременната чужда литература, както и към историята на българската проза и поезия. Мисля, че две неща характеризират Хаджикосев като изследо вател: богата ерудиция, която му помага да борави с фактологическия материал и да оперира върху повече и разнообразни примери, и дълбочина на научното проникване. В своя труд Симеон Хаджикосев изследва българския символизъм в сравнителен план, за да изтъкне в детайли оригиналността на едно литературно явление, доскоро считано за привнесено. Авторът прави паралели не само по отношение на единството и различията в тематичните пред почитания, които в общи линии са изучени, но и в стилистиката и постиката на националните превъпл щения на символизма. Още тук изниква първата трудност, основаваща се на липсата на специални лингво стилистични изследвания както по отношение на символизма, така и върху другите литературни течения и направления в нашата ли тература. Що се отнася до разработването на проблемите на сравнителното литературознание, то резултатите са главно в проучването на взаимни контактологични връз ки, макар че напоследък и теоретичната ком паративистика получи развитие в някои трудове на акад. Пантелей Зарев, проф. Емил Георгиев, проф. Георги Димов и др. „Сравнителното литературознание - пише С. Хаджикосев в книгата си „Поезия, проза, критика" - е преди всичко методология, сигурен инструмент, който позволява строго научно реконструиране на особеностите на цял клас литератури (напр. славянски, романски, скандинавски, американски и т. н.) и фиксира мястото на всяка национална литература в системата на даден клас. Появата на сравнително изследване като ме тод в литературната критика и история е проява на зрелост както на съответната наука, така и на литературата, която тя представя и която е неин обект" (с. 17). Още тук, в статията си „Темата за мъртвия воин у Дебелянов и у Рембо", Хаджикосев приложи тези методологически принципи, доразвити в настоящата книга. Впрочем статията за Дебелянов и Рембо бе първата крачка към цялостното научно сравнително анализиране на българския и френския символизъм. Това от своя страна му даде възможност да оцени по достойнство в контекста на цялото лите ратурно направление от европейски мащаб художествените качества на поезията на Димчо Дебелянов. Разбира се, при сравнителното изследване критикът е застрашен от подценяване или необосновано надценяване на българското явление за сметка на чуждото по най-различни съображения и обстоятелства. Подходът на Хаджикосев обаче е чисто научен и не се влияе от стра нични емоционални фактори. Първата глава на книгата еизясняване на някои общи принципи, от които се е ръководил критикът в сравнителното изучаване на българския символизъм и европейския мо дернизъм. Българският символизъм при всичките си оригинални художествени постижения не успя да изгради стройна есте тико-теоретична система. Това е любопитен факт, който може би се обяснява все пак с външното влияние и със закъснялостта на българското явление по отношение на европейския процес. В такъв случай то не е чувствувало нужда от теоретическа обо сновка и защита като цяло, а по-скоро от утвърждаване на отделни негови предста вители.

Днес едва ли някой би се заел сериозно да твърди, че символизмът като литературно течение се породи и разви в европейските литератури без предшественици, в празно пространство. Един съвсем бегъл поглед назад във времето би ни открил предшествениците и философско-естетическите източници на онова литературно течение, което изживя своя разцвет в края на миналото и началото на настоящото столетие. PHTO GDGIHO HS THT Научната концепция на Ренан, продължена от Конт в позитивизма, е доминирала във френската мисъл през третата четвърт на XIX в. Когато след събитията от 1848 г. реторичният обществен романтизъм почва да звучи фалшиво, той предоставя на творческата интелигенция пример за формална издържаност, която е присъща на научния метод. ESH SE SERLOGEOR Поетите на Парнас Флобер и Бодлер - първите знаменосци на естетизма във френската литература — по един или друг начин изпитват неговото вли яние. Благодарение на позитивистичния климат последните се освобождават решително от надутата реторика. С тях се оформя един нов вкус, който е антипод на сантименталните излияния в романтичната поезия. Но те едновременно са и синове на романтичния век, неразделно свързани с рационализма и ирационализма. ОНВЕЖБО В 1836 г. Юго поета". Това поеOHT пише стихотворението „Ролята на е една тична реализация на авторовата теза, според която поетът, без да излиза на поетическата арена, трябва да стане водач на народите, вдъхновен от вечната истина да предизвестява бъдещето, и да не може да се отдаде на чистата поезия, защото неговото призвание според Юго е да служи на хората. Твърдение, което не намира обществен резонанс, още повече след събитията от 1848 г., когато мечтите за освобождение на народите са потъпкани в цяла Европа. Във Франция капиталистическата буржоазия закрепва властта си с военната диктатура на Наполеон III. Жрецът на свободата Виктор Юго е принуден да отиде в изгнание в чужбина, отдето продължава да стреля срещу узурпатора на републиканската власт. Но вече мнозина съзнават, че не вдъхно веният призив на поета предопределя събитията. Те са предопределени от грубата сила на тези, които притежават властта от едрата буржоазия. Обще ствено ангажираният романтизъм, преобладаващ във френската литература след Юлското въстание от 1830 г. и поражението на реставрацията с падането на Карл Х, няма вече предишната сила. 1848 г. бележи разочароващия завършек на илюзиите, подхранени от събитията от 1830 г.

Geo Milev (1895–1925) is one of the most erudite, versatile, controversial, and enigmatic Bulgarian modernists. He is a poet; translator fluent in several European languages; literary, art, theatre and music critic; illustrator; theatre director; and editor of two of the most radical modernist magazines in Bulgaria – Vezni (Scales) and Plamuk (Flame). This study explores how Bulgarian Left criticism, from the mid 1930s to the end of the 1980s, interpreted Milev by means of the narrative of the Biblical prodigal son. Milev (and his Bulgarian modernist peers) are portrayed and interpreted by a story consisting of three stages: from 1913 to 1914 Milev created realistic art; then, from 1914 to 1922, he was interested only in modernism in the form of Symbolism, Expressionism, and avant-garde, and his greatest sin as a writer is that he avoided the burning social issues of his time; and, finally, from 1922 to 1925 Milev again shifted to realism in art that now, due to his newly acquired Marxist-Leninist worldview, made him a socialist realist and a poet whose martyr’s death elevated him to the Pantheon of Bulgarian literature. The essay critically outlines several aspects of the interpretive narrative about Milev: first, the story of Milev as a prodigal son is an ideological and teleological verbal construct; next, the critical fable of Milev as a repenting modernist has two forms–a detailed and short one which are used in different periods of Bulgarian cultural history; then, the narrative of the prodigal son is a form of the aesthetics of realism, whereas philosophically it bears some major resemblances with Cartesian idealism; next, rhetorically, the fable of Milev is rendered by means of metaphors of the path, whereas in terms of poetics the narrative is told always chronologically. The analysis concludes by sketching five corollaries of the narrative about Milev as a prodigal son that, in one form or another, can be perceived in Bulgarian culture down to this day.