феминистки

По повод на Втората световна война на Европа Пол де Ман в 1971 и Жак Дерида в 1989 година произвеждат щокиращо сходни изказвания. Според първия Европа била на прага на самоунищожението поради неоснователните си претенции да бъде ценгьр. Според втория Европа се разрушава в името на онази представа за Европа, според която тя е континентален хегемон. Европа като пагубна хегемония на денгъра или като ценгьр на хегемонията. И за двамата Европа се нуждае от промяна на саморазбирането и самоартикулиирането си. Тук ще ме занимава един напълно и нарочно игнориран европейски сюжет, който ще прокарам през четири варианта, склонни да го интерпретират. Всичко това в напразна надежда за такава представа за Европа, която да ни направи някак все пак възможни в нея. Явно е, че се намирам встрани от храбрата убеденост, че никога не сме излизали от нея. Искам да си представя продукт от романса на иначе конкуриращите се у нас мито-конструкти: «пътят към Европа», който напомня културно геройство от фалически тип и «отваряне към Европа», чиито женски белези са добре оформени. Защо Дебеляновият герой или говорител в края на краищата не издържа и завършва с думите, с клишето, с трафаретната двойка «майка и родина». Нали уж цялата елегия влагаше деликатни енергии по избягването на точно тази лесна, предвидима и бащински императивна сдвоеност? Нали уж майката беше така внимателно преместена от одъра на родното, за да може да се разчита най-сетне да замълчи или поне гласът И да се чува глухо - сякаш идва от лоното на самодостатъчно женското, еротичното, приласкаващото, разпознато като праг на святото, отвъдното - като двоен праг на смъртта преди и след живота. Нали уж модерността на майката трябваше да се изпише във фигурите на приетата и възжелана смърт, до която никаква родина, никакво завръщане към родната идеологическа предначертаност не можеше да възникне. Нали завръщането трябваше да бъде разпознато като иронично отклонение именно от РОДИНАТА като очевидна фигура на ФАЛИЧЕСКАТА МАЙКА. Дали защото this time he's gone too far, както се пее май в хита на Peter Gabriel, хубаво наречен «Digging in the dirt?» Дали Дебелянов или някой, или нещо-то в него са се уплашили? Така че са забързали за дома, ако и под формата на «скрити вопли на печален странник, напразно», видите ли, «СПОМНИЛ».