фолклорна

Проучването на хумористичния герой във фолклорната проза (става дума именно за герой, а не за отделни епизодични личности) повдига интересни проблеми. Още повече, като се знае, че всеки народ има свой национален хумористичен и сатиричен герой, както е у нас Хитър Петър, у сърбите Еро или бае Джора, у хърватите - Петрица Керемпух, у маджарите - Карагьоз, у албанците - Мато, у турците - Настрадин Ходжа, у грузинците - Насредин молла, у русите - Балакирев; Абуновас у народите на Северна и Източна Африка, Алдър-косе - в Средна Азия и Казахстан, Ахмед Ахай - в Кримския полуостров; Бирбил е познат на индийските племена, Бао-хун - на китайците, Простачок - на поляците, Петер, Пиер, Пиеро, Педро и пр. са потомци на някои европейски и латиноамерикански народи. Всеки от тях носи ярко изразени национални черти и психология, присъща на народа, чийто потомък е. Дейността му се развива в национална битова обстановка, постъпките и поведе нието, както и нравът му са поведение и нрав на народа-родител. Като проучва и анализира хумористичните битови приказки и анекдоти на определен народ, фолклористът-изследовател може да добие доста пълна представа за бита, културата и тежненията на тоя народ през вековете. Защото самият живот създава потребността да се роди един обединяващ национален герой, който чрез сатира и добродушен смях или невинни шеги да разнообрази трудовото ежедневие на хората. И, от друга страна, този герой се опълчва против пороците и неспра ведливостите, служи в даден момент за отдушник на народното негодувание и с делата и приказките си става повод за размисъл, самонаблюдение, самокритичност и най-много събужда смях сред широките народни слоеве. Това са важни предпоставки, които през различни епохи, при различни политически и обществено-културни формации и обстоятелства без изключение са поддържали будно националното съзнание, готово да реагира с остра сатира или подигра вателен смях против своеволието, потисничеството, властолюбието и експлоатацията или против поведението и постъпките на ония хора, които нарушават установения обществен морал и нравствени норми. Създаден и увековечен от народа, хумористичният герой в продължение на столетия е обогатявал и разширявал биографията и светогледа си, нагаждайки се към съответната епоха и съответен исторически момент. По този начин той кръвно се свързва с историческата съдба на своя народ, участвува в неговите борби за национална политическа и социална свобода и правдини, за щастие и 1 Проделки хитрецов. Изд. на Институт востоковедения Академии наук СССР. М., 1972. благополучие в мирния и съзидателен живот. Претърпявайки различни метаморфози през вековете, хумористичният герой, отначало герой на дълги битови приказки, постепенно се преражда в анекдотичен и едостигнал до нас, до нашето Динамично време като герой на вицове, които жигосват или осмиват отделни личности, изявили се в дадени събития, но не изолирано, а най-тясно свързано с живота на народа.

Въпросът за взаимоотношенията между апокрифната и богомилската литература, от една страна, и фолклора, от друга, има вече стогодишна история. Той е поставен още от М. Драгоманов в първата книжка (а по-късно продължен и в другите) на Сборник за народни умотворения при изследването на българските легенди. По-късно Й. Йовков, изследвайки богомилските книги и легенди, обоснова не само връзката им с апокрифите, но потърси отражението им и във фолклора. Цв. Романска изследва влия нието на един от най-популярните апокрифи - „Ходене на Богородица по мъките" - в народнопесен ното творчество. Преди десетина години Д. Петканова се зае с по-цялостно изследване на връзката на апокрифите със старата българска литература и с фолклора, В книгата си „Апокрифна литература и фолк лора освен особеностите тя изследва и взаимното влияние между фолклора и апокрифната литература, посочва мотиви и образи от апокрифните прозаични творби, намерили място в българската приказна и не приказна проза. Отделни проблеми на отношението между апокрифната литература и фолклора са наме рили място в изследванията и на други учени - старобългаристи и фолклористи. Влиянието на апокрифите върху богомилските идеи, а оттам и върху богомилската литература от давна е доказано и не буди съмнение. От друга страна, един от източниците на апокрифите, възникнали на българска почва, стават богомилските идеи. Ето защо правомерно ще бъде в източнородопската фолк лорна проза да търсим апокрифно-богомилско влияние. При всички случаи тук ще имаме работа с ло кални варианти на широкоизвестни сюжети, образи и мотиви. Задачата на изследването се усложнява не само от разстоянието на времето, но и от това, че по време на турското робство населението в ре гиона е било подложено на асимилация, поради което във фолклора се забелязват наслоявания от исля ма. Във връзка с тези факти нараства и значението на подобно изследване - то би довело до интересни изводи.

Многообразието от проблеми, свързани с появата и действието на тежките епидемични болести, прави впечатление още при първата среща с огромната литерату ра върху тях. Внушително като обем и многостранно е написаното върху едно от найтежките бедствия в историята на човечеството - чумата. Явлението е изследвано от различни страни, но натежават обществено-историческият, демографско-стати стическият и медико-социалният подход към темата. Значително по-слабо е засег ната ролята на болестта-епидемия като социално-психологически или емоционалнопсихологически фактор в духовната сфера. Фолклорът като специфична човешка дейност, като тип художествена култура дава изключително богат и ценен материал за присъствието на смъртоносната болест в духовния свят на българина. Това присъствие е в буквалния смисъл мощно и ярко, като се има предвид, че народното въображение одухотворява болестта и я представя като свърхестествен персонаж - един от обитателите на фолклорния де моничен свят. Българският песенен фолклор предлага многообразие от сюжети, свързани представите на народа за чумата. Внимателното запознаване с материала разкрива, дори само на сюжетно-композиционно равнище, широко поле от идейни внушения, въплътени в жизнена образност. Значително и доминиращо, присъствието на чумата като обобщен образ на смъртоносна болест се налага сред всички болести с епидемичен характер. В нашите народни песни в сравнение с другите области на фол клорната култура най-силно изпъква надмощието на чумата - като средище на ком- H9 плекс от представи и като многозначен художествен образ. Сюжетиката на песенното народно творчество, посветено на чумата, показва преди всичко един твърде земен, осезаем в битовизирания си облик, но и недвусмис лено схващан като свръхестествен персонаж; действуващо лице в света на хората, чиято съдбовна за тях роля извиква едновременно ужас и страхопочитание. Вед нага трябва да се уточни, че това е почти неизменно женски образ, тъй като единич ните отклонения от женския род са изолирана регионална особеност в изследвания. материал. В народните ни песни чумата е жена, най-често „стара баба“, по-рядко невяста или девойка (мома). В някои варианти образът приема и етнически назва C ния - циганка, влахинка, кадъна, гъркиня. Чумата е митическо същество с характерен външен вид, атрибути и действия; с определени предпочитания и наклонности; появата и се свързва с цял комплекс от предписания и забрани. Срещата с този персонаж е фатална за човека. Песента не познава друг болестен демон с толкова ясно определен антропоморфен облик. Шарката (сипаницата) също се одухотворява, но в разпространения песенен сюжет, свързан с нея, персонификацията не е прокарана последователно.