Гечев

В неговия дом на ул. „Ернст Телман“ 38 има един особен ненатрапчив уют. Предметите имат своя тежест и присъстват тихо, но с достойнство. Това чувство за сигурност, което излъчва Стефан Гечев, осанката му, негорделива, но пълна с достойнство, увереността на движенията му и на всичко онова, което казва; липсата или добре прикритата от културата суета веднага грабват събеседника му. От него, както и от всичко в дома му, струи тишина и спокойствие. Това спокойствие е съчетано с царствени жестове, но не театрални, а разкриващи човек, овладял чувствата и инстинктите си и отдаден само на думите. Десетилетия наред той се бори със словото, приютил се в него като в митичен кораб. От този кораб той изпраща своите позивни сигнали към света — стихове, драми, поеми в проза, хумор, преводи, романи. Едва ли е възможно да опишеш целия живот на един човек. Аз се опитвам чрез моите разговори да запазя един отрязък от пътя и за другите. Ето защо позвъних на Стефан Гечев един ден в края на 1984 година и му казах, че бих желал да запиша част от неговите пътувания в света на словото. Разговорите ни с него продължават (с големи паузи помежду им) вече 6 години. Първият е през 1984 година, а последният засега — в началото на 1991 година. Старал съм се да не наруша порядъка на мислите и темите, да предам максимално точно казаното от него, без да добавям или украсявам нещо. Може би записаното да изглежда малко хаотично, но то носи дъха на едно истинско общуване. След обичайното запознанство Стефан Гечев ме въвежда в широкия хол, изпълнен с картини, настаняваме се удобно в широките фотьойли, на малката масичка вече дими кафе за него, а чай за мене. Уискито ще се появи по-късно, някъде към 18 часа — тогава по традиция той си позволява да пийне петдесетина грама с „оздравителна цел“. Още в началото на разговора ни изразяваме учудването си, че досега не е публикувал свои спомени. „Толкова съм затрупан с работа, че все не ми достига време да систематизирам спомените си. Знам, че трябва да го направя. Написал съм едни неща — наричам ги „Моментални снимки“ — картички, 3–4 странички за срещите ми с различни писатели, видни културни дейци, художници, дипломати... Имам в папката за Кнут Хамсун, за цар Фердинанд, за Пеньо Пенев, Веселин Ханчев. За него би трябвало да напиша повече, защото бяхме близки. Написал съм и едни по-особени спомени — „Какво не станах“ — малко в хумористичен стил, с хумор към самия себе си.“