History

Това е първата студия върху българската литература на английски език. Тази нова книга е неоценима за читатели, които биха искали да сравнят постиже нията на българската литература с тези на други национални литератури... "1 „Професор Манинг от Колумбийския университет и професор Смолстоцки от Славянския институт на Маркетския университет са автори на няколко книги върху славянската култура, политика и литература и са експерти в тази област", е бележката за двамата автори на този труд. От уводните думи към книгата се Осведомяваме, че и двамата са били в България няколко пъти, че имат много приятели у нас „. . дълбоко съчувствуват на трагичната съдба на този измъчен славянски народ. . . " По-нататък те съоб щават, че американското влияние е било голямо в България преди първата световна война, тъй като много българи следвали вРоберт Коледж в Цариград, а след това - в американския колеж в София" ... Много български професори са посетили САЩ в по-щастливите времена. . . " Прави се констатация, че американските слависти почти нищо не знаят за съвре менната българска литература. Със съжа ление се отбелязва, че с изключение на малкото преведени неща от Ботев и Ва- зов, които отдавна са изчерпани, нищо не се знае за литературата от XIX и ХХв.в., че почти никакви опити не са правени за запознаване на англо-саксонския свят с Литературната култура на България.

След двадесет години тази книга отново можа да види бял свят и в една външно по приемлива форма..." - проф. Минков започва предговора на своя обемист труд и за всеки запознат отблизо с превратната му сдба това начало навява много спомени, мисли, може би чувства. Спомняме си за неугледния грамаден том лоша хартия, изпълнен от край до край с гъсти редове, замазан, нечетлив циклостил, който повече от дваде сет години бе упорито търсен от студентите, заеман и презаеман; шастлив бе онзи, който можеше да загъне във вестник поне част от него, поне стотина раздърпани страници, който по време на сесия можеше да се добере до него в читалнята на Университетската библиотека. Отношението към тази книга е било винаги крайно противоречиво: от една страна, суеверно преклонение, от друга, преди около двадесет години тази история бе отречена и забранена като буржоазно-формалистична, което само усили обаянието й. Сега тази книга е пред нас като официално издание на изд. „Наука иизкуство" и евреме да оставим прашната легенда, родена из полутъмните тавани на стария университет, и спокойно и хладно да претеглим плюсовете и минусите на този труд, защото две неща са безспорни: първо, че достойнствата му са изключителни и на времето е бил отречен с лека ръка и, второ, че не може да го приемем безрезервно, след като е дини. написан преди повече от тридесет гоВ тази рецензия ще се спра накратко на достойнствата, които аз виждам в този труд, и по-обстойно на някои основни слабости, защото, като се има пред вид мястото на проф. Минков и на неговата история в нашата ан- глистика, те са спъвали и продължават да спъват нейното развитие. Първото, което поразява, е не толкова огромният брой литературни произведения и факти, а това, че са поднесени по начин, който убеждава, че авторът познава пряко може би всички произведения, не само тези, които са в центъра на вниманието, но и спо- менатите в някаква връзка с основния мате риал. Всяко произведение авторът използува, когато му потрябва и с каквото му потрябва: основна концепция, характерен образ или само заради интересен обрат на сюжета. Ли тературните факти, видени от две гледни точки - съвременна и тази на съответния период, - са поставени в историческа перспектива, открояват се ярко и се следят с интерес, тъй като осмислят интересни наблю дения и виждания. Но авторът не само владее със завидна лекота своя материал, той есте тически го е преживял. И в това, струва ми се, е най-голямата сила на този труд. През вси чкото време ние сме водени от изключи телно трезвото чувство на автора, което не се повлиява нито от литературните увлечения на съответната епоха, нито от модни за нашето време виждания или от големи авторитети, а като се опира на многообразие от художествени ценности, успява да даде една преценка, която може да се разбере от хора с различни вкусове и гледни точки, да им повлияе, да ги обогати. Всяко произведение ни е поднесено свежо, обърнато към нас с най-голямата си сила или слабост. Всичко е чист литературен материал без обичайните пълнежи: дълги исторически пасажи, раздути биографии или разточително разказани сюжети. Историята е една уникална разходка из красотите на английската литература от началото на средните векове до края на ХVII в. Проф. Минков е литератор в най-приятния смисъл: той е преди всичко сочен и многостранен читател, за него литературата е не само претекст за разсъждения и затова той успява да събуди същото отношение и любов и у читателя. Той му помага да надникне в капризните превратности на изкуството: разкрива как големи таланти поради една или друга недостатъчност на характера са се изявили половинчато, а хлад ната, уравновесена натура на Шекспир му е осигурила безсмъртие, как велики творби са били захвърлени като износена дреха, как хладната психологично тънка подигравка на Франсис Беомонт, която би спечелила много поклонници днес, е останала неразбрана за съвременниците му и той изоставя силата си, за да се посвети на харесваната тогава романтично-героична мелодрама. Читателят оставя труда на проф. Минков пораснал, естетически узрял, по-умен, прозорлив, но в същото време и объркан в някои отношения. Причините за последното според мене са две Св. Литературна мисъл, кн. 1 129 и те следват естествено от най-големите достойнства на този труд. Първо, авторът като че ли потънал в богато многообразие, загубва от поглед общите основни линии, не извлича простия, основен принции от сложността на явленията.

„История на английската литература", част 1, от проф. Марко Минков е труд в известен смисъл и стар, и нов - стар, защото за първи път се появи на бял свят през 1947 г. на циклостил, и нов, защото сега е не само на разположение на студентите на висок печат, но също защото значителна част от него е преработена и преосмислена. Тази нова страна на „Историята" е резултат на повече от двадесетгодишна активна научноизследователска работа на автора в областта на английската литература на Ренесанса и следващите го периоди, работа, която му е създала световно име. Ето защо новият вариант притежава качества, които го поставят значително над неговия предшественик. В Увода" на своята „История" проф. М. Минков заявява, че неговата главна цел е да представя фактите на английската литература като постоянно развиващ се процес да покажа, доколкото ми е възможно, тяхната връзка с общото развитие на културата и обществото, да проследя еволюцията на нови техники, на нови идеи, на новите подходи и причините, които ги пораждат, придържайки се главно към по-големите фигури. От друга страна, е отдадено сравнително голямо вни мание на редица второстепенни автори, тъй като те хвърлят мост над празнини или бележат началото на развитие, което по-късно добива значимост" (стр. 5). a Това изявление не е само едно намерение, основен методологически принцип, към който авторът се придържа в проучването на английската литература от нейните наченки (около 650-ата година) до края на седемнадесетото столетие. Всеки принцип обаче може да бъде разбран различно и приложен по различен начин. След като прочетат труда на проф. М. Минков, някои читатели могат да намерят „несъответствие" между намере нията му, цитирани по-горе, и тяхното пре творяване. Това ще се дължи преди всичко на недостатъчно вникване от страна на такива читатели в съшествените елементи на този принцип, а също така и на тяхното очакване той да бъде приложен по начин, който да отговаря на личното им теоретиче ско-литературно виждане. Това неминуемо ще се получи особено при един читател, който има по-опростено разбиране за дей ствията на факторите, които определят лите ратурните явления. Преди всичко трябва да обърнем внимание на обстоятелството, че проф. М. Минков си поставя задачата да разгледа английската литература като постоянно развиващ се процес". В същност това е главната тема на неговия труд. Сред огромен материал от факти, аргументи и аналитични изследвания Историята" излага последователно диалектическото развитие на английската литература, като се започне от староанглийския пе риод, мине се през Средновековието, през Ренесанса и периода, наречен от проф. Минков „Бунта“, и се стигне до появяването на Барока и до неговия късен стадий, когато напълно се утвърждава рационализмът и заедно с установяването на „политическите форми на буржоазната демокрация" започва началото на модерния период. В разкриване движението на този процес проф. Минков последователно прилага втория важен елемент на своя теоретически принцип - да покаже връзките на литературата „с общото развитие на културата и обществото“. Самата формулировка ясно показва, че за него литературата не е пряко и просто отражение на действителността. Едно по-внимателно и системно вникване в неговата методология при обяснението на най-общите явления и развитие показва, че той разглежда литературата като израз на съзнанието на дадена епоха, класа или про слойка. На места, макар и разпръснато, на мираме формулировки, които пряко потвърждават това наблюдение. Така например, като разглежда характерните особености на Барока, проф. Минков отбелязва факта, че „Бароковият дух намира различен израз в отделните страни в явно съответствие с различните социални условия" (стр. 458), но общото светоусещане, което е в основата на течението, той търси не в специфичните условия на отделните страни" (които са много различни), а в общия, както той се изразява, „мисловен климат“, които намира в условия. общи за всички страни в Западна Европа от онова време. Факторите, които определят „духа", който от своя страна поражда общите и специфичните особености на литературата, проф. Минков търси в сложното взаимодействие на многобройните явления на базата и над стройката, литературните влияния от миналото и на другите народи, личните особе ности на творците и т. н. Проф. Минков прави това не като описва, а като анализира и обяснява на основата на своите огромни познания и култура. Този подход е съпътствуван от здраво чувство за историческата относителност на нещата, чувство, което дава възможност на автора да разглежда и оценява явленията от гледна точка на съответния исторически период. Едно такова освобожда ване се дължи на добросъвестното и обективно проучване на всички факти - това помага на проф. Минков да установи кои сред тях са определящи, и да сведе отношения, които от разстоянието на вековете изглеждат запле тени или необясними, до сравнително прости Формулировки. Така се получава картина, която дава представа за сложността на нешата и е едновременно с това ясна и проста. Този подход, - на търсене на сложното и простото, - съчетан с посочените лични качества на автора, му дават възможност да прави убедителни и научно издържани тълку вания и заключения, които често напълно опровергават широко разпространени идеи за дадени периоди и течения, за отделни автори или произведения.

Издателите от ГДР имат вкус към еднотомни истории, речници и справочници, посветени на отделни жанрове, направления или национални литератури. Преди няколко години бе публику ван интересен том, посветен на тривиалната литература, а сега до нас достига сходна илю стрована история на литературата за престъпле ния и разследване, подготвена от Валтрауд Вьолер, преподавател по фолклор от Хумболтовия университет в Берлин, и Брус Касиди, автор и издател на криминални романи от САЩ. Трудът се появява едновременно на английски, френски и немски език. Двамата автори подобно на мнозина други търсят корените на изследвания от тях обект още в елинската древност. Но какъв всъщност е техният обект. Макар и малко тромаво, като че ли най-убедително звучи английският му ва риант - литература за престъпления и раз- следване", докато немското Kriminalliteratur и особено френското определение policier зна чително стесняват границите му. Струва ми се, че широкият термин литература за престъпле ния и разследване е най-подходящ за истори чески изследвания с по-широк хронологически обхват. Тази формулировка обаче поставя нови въпроси - необходимо ли е да се търси наличието на двата елемента (престъпление и разслед ване) едновременно в едно произведение, за да бъде отнесено то към жанра. Съществуват множество творби за престъпления, които не се разследват, както и за разследване, което не открива престъпление. (Към втория модел се стреми ранният криминален роман в социали стическите страни, у нас той бе реализиран първо от П. Вежинов в „Произшествие на тихата улица"). Напоследък съветската литература предлага малко неочакван вариант - престъпно по своята същност разследване при очевидно отсъствие на разследваното престъпление. Съще ствуват естествено и множество други възмож ности и като че ли не е трудно да се приеме, че жанрът не предполага задължително обединяване на двата елемента, че той има две основни разновидности, в които доминира изображението на престъплението или на разследването. Същевременно подобно широко тълкуване чув ствително увеличава обхвата на жанра, а от там - и различните уговорки, които се налагат при преходните явления. От своя страна юридически ясният термин престъпление в литературата има размити граници. Съществуват стопански, политически, военни и други престъпления, но не е напълно ясно дали литературните им изображения при надлежат към жанра, условно наричан крими нален. Никой не се колебае да определи като престъпления деянията, описани от маркиз дьо Сад, но те често не са привличани при разглеждането на криминалния жанр, както постъпват и Вьолер, и Касиди.

Втората половина на ХХ в. все повече засилва съществуващата несигурност по отношение на научната компетентност. По света се издават многобройни научни списания, реферативни и справочни издания, бюлетини и сборници с материали от научни симпозиуми и семинари. Занимаващият се специално с литературна теория и критика е подложен на опасността от повторно откриване на велосипеда, тъй като определени художествени идеи и повествователни прийоми нерядко възникват приблизително в едно и също време в произведения на автори от различни страни. Една от областите на художествената литература, в която съществува голяма опасност от та кова дублиране, е научната фантастика. Лайп цигското издателство предлага интересно подне сена „Илюстрована история на научната фантастика", която е дело на авторския тандем Дитер Вюкел от ГДР и Брус Касиди от САЩ. Може да се гадае дали поредицата от подобни издания на немски, английски и френски език ще бъде продължена, тъй като освен това издание през послед ните години са отпечатани други два тома: за тривиалната литература, и през 1988 г. - върху Литературата за разследване и престъпления, с автори Валтрауд Вьолер и Брус Касиди (предста вено в сп. „Литературна мисъл", кн. 3, 1988 г.). Изследването е подредено в няколко големи дяла: „Начала“, „Индустриалната революция и отражението и във фантастиката“, „Развитието на научната фантастика след Първата световна вой на“, „Научната фантастика във втората половина на двадесетия век“ и „Теми, обекти и мотиви в Модерната научна фантастика". Най-напред се разглежда понятието научна фантастика. Посочени са различни дефиниции, които се опитват да определят границите и спе цификата на този дял от литературата. Трябва непременно да се подчертае, че възприетото на Запад название science fiction, буквално преведено, означава научна измислица. Цитира се становище, според което под фентъзи трябва да се разбира описанието на свят, който няма отношение към нашия. Урсула К. Ле Гуин определя научната фантастика като „екстраполативна литература". Съ ществува становище, че три различни епохи опре делят научната фантастика като новоразкрита форма на нов и отделен жанр. Първият иденти фицира научната фантастика с фантастичната литература на всички народи и поради това вижда 150 началото и в митовете, приказките и ранните паметници на човешката история. От друга страна, съществува научна школа, която определя раждане то на научната фантастика в 1929 г., когато Х. Гърнебак въвежда този термин. Тази позиция се натъква на трудности по отношение на автори като Ж. Верн и Х. Г. Уелс. Третото становище поставя еволюцията на жанра като съвременна на инду стриалната революция през XIX в. Мнозина, които застават зад този възглед, влизат в противоречие (като Бр. Олдис, който изказва становище, че тя е родена в 1818 г., когато М. Шели написва „Франкенщайн"). Според авторите на разглежданата история тя се появява през епохата на Ренесанса, когато проблемите, достиженията и откритията, засягащи възможностите на естествените науки - и над всич ко това и социалните науки, - започват да стиму лират техния път към традиционните фантастични произведения.

The Historical, Folkloric and Literary Life of Indzhe Voivoda According to documents Indzhe voivoda (died 1821) was the leader of a band of kurdjali (robbers) and a freelance in the Greek uprising. Cultural memory, however, makes him a hero and "people's protector", praised in many songs, stories and works of art. The text analyzes two story lines of Indzhe"s folk biography: the "transformation" of the robber into a protector and his death, localized in various places, but always - in Bulgarian lands, not where it actually happened. Along with the folk and artistic interpretations of the hero, family memory is also traced: the author has interviewed (with a gap of 32 years) two generations of the descendants of the "killer" of Indzhe - Yanko from the village of Urum kyoy (now, of course - Indzhe voivoda in South-eastern Bulgaria). Completely different stories and different positioning of the hero along the scale good/evil gives reasons to outline the great influence of cultural memory thought of - however - as family one. If in the 1980s of the 20th century the cultural and family memory existed in parallel, now the cultural memory is been increasingly forming, manipulating, and substituting the family one. It seems possible to reinvent not only the collective memory - a procedure that is hardly been questioned now, but also the family memory which does not seem so significant for the formation of mentality, and therefore - conceived as constant.

The focus in this study is laid upon the problems of the individual in the catastrophic 20th century which are actually the recurrent issues in Swift’s novels. As the author says, his major theme is to depict “a small man at big history”. Next to the experiences mainly during WW ІІ the author is further interested in family relations and conflicts, usually characterized by acts of subordination or passive submission. Usually Swift’s typical protagonists are vulnerable human beings in a state of crisis who are pressed by the urgent need to relate their own stories. Therefore, the author usually employs a first-person narration. Next to the social and ethical dimensions in Swift’s fiction his impressive artistic achievements are further studied. The author usually employs first-person narrations as the protagonists are pressed by the urge to tell their personal drama.

The article is written on the occasion of the state of emergency and the need for social isolation imposed in Bulgaria in relation to the pandemic caused by the COVID-19 virus. The author asks the question: which were the places for meetings in the Italian towns during the 14th century? The actual situation and our newly acquired contemporary experience are a stimulus to approach the everyday life of certain communities before the age of Modernity. The author interprets Decameron as evidence for social values, existing or in a process of formation in the middle of the 14th century in an Italian town-republic. He tries to establish relations between the text of Decameron and other evidence from that time in order to learn more about the worldview of the Florence inhabitants in their social diversity. He studies the contrast between the depictions of the plague pandemic and the earthly paradise, offering a detailed analysis of the background and the behaviour of the ten narrators in the earthly paradise. He investigates the propinquity between book IV of Filocolo and the framework of Decameron. Boccaccio depicts the plague in Florence as social anarchy and a moral decline. The earthly paradise in Decameron is a carefree state of youth, a harmony with nature – with the environment rationally organised by people. The earthly paradise supposes establishing good reason in the relations between people; equality between the community members who through discussion can reach a decision satisfying all of them; the shared communication also characterizes the earthly paradise. But the earthly paradise likewise reproduces the hierarchy of real sociality.

This paper presents almost all of the most important travestied histories of Bulgaria written in 20 century. They present the past of the nation in different ways, some of them prefer to make fun with the great figures and events (Rayko Alexiev, Hristo Brazitsov, Nikolay Genchev) and to amuse the public with ethno-physiological reasoning, other (Georgi Konstantinov, Rumen Daskalov) put a strong criticism on the previous historiography, other present their narratives as fictional literature (Asen Hristoforov). The paper discusses to what extent and which of them are part of the popular literature, and what was the intention of the authors; it compares Hristoforov’s text with other texts on the same topic; and also offers some observations on the illustrations drawn by R. Alexiev and H. Brazitsov for their books, and by Alexander Bozhinov for Brazitsov’s book, and Todor Tsonev for Konstantinov’s book.