историческите

Повод за написване на настоящето осветление ми дадоха неизвестните досега писма на Антон Страшимиров до Найчо Цанов, публикувани от дру гаря Трифон Вълов, и поспециално някои от историческите пояснения, които е дал той към тях. Тази публикация е полезна, защото действително допринася за изясняване на някои моменти от живота и дейността на писателя, а Именно, когато неговият неспокоен дух, макар и временно, се ебил подслонил под крилото на формиращата се тогава у нас радикал-демократическа партия. Между другото от публикуваните писма се вижда колко много Антон Страшимиров се интересувал от вървежа на Македонското освободително движение и колко много това движение е било свързано с политическия живот в София.

Закономерното развитие на унгарското общество и влиянието на между народните събития довежда до буржоазнодемократичната революция през 1918 г. и пролетарската диктатура през 1919 г. в Унгария. Това се дължи не на слабостта на буржоазните партии, които предадоха властта в ръцете на работническата партия, както смятаха буржоазните историци, а преди всичко на изострилата се класова борба и на създалата се историческа ситуация. Така унгарският народ първи последва примера на руската пролетарска революция. Развитието на литературата отразява вярно промените в общественото развитие на Унгария през този период. Някои от литераторите с консервативнофеодални разбирания тесногръдо поглеждат на прогресивната унгарска литература като част от общата борба на революционните сили за мир и общественосоциален напредък. По-голямата част обаче от творците застава чистосърдечно в подкрепа на ръководните сили на революцията, в това число и ония, които имат изявени буржоазни разбирания. Известните социалистически преобразования по време на пролетарската диктатура създават добри условия за обеди няване на прогресивните писатели върху обща идейно-естетическа платформа, а това диалектически определи развитието на унгарската литература в социалистически дух. Прекомерно голямата сила на реакционната интервенция, както и допуснатите тактически грешки на пролетарското правителство довеждат до свалянето на работническата власт през август 1919 г. и с това за един период от четвърт век се отнемат възможностите за свободно процъфтяване на новата, социалистическата култура.

„Легенда за Сибин“ е съвременен философски роман на историческа тема. Условно действието се развива в началото на XIII в. Борил е историческа личност, историческа реалност е съборът през 1211 г., богомилското движение, но авторът нито акцентува, нито дава простор на събития и исторически личности. Те са му необходими като фон, мотивировка и стимул на жизнено поведение, на философия и развитие на героите. Романът е философски, защото в основата му са поставени вечни философски проблеми - за смисъла на човешкото съществование, за доброто и злото, за силата на разрушението и силата на сътворението. Затова акцентът не е върху фактите, не е върху сюжетното развитие, което е пределно опростено. „Композиционен възел е драмата на мисълта - т. е. обстоятелствата оживяват не чрез описание, а чрез вложените в тях дилеми... Ем. Станев поставя събитията под надзора на проблемите. " Княз Сибин не е историческа личност. Той е първостепенен герой не поради мястото, което заема в дворцовите политически борби през царуването на Борил, а поради драмата на мисълта“, която у него достига трагичната си кулминация. Другите герои обаче не можем да наречем второстепенни, защото имат свое незаменимо място в сюжетното развитие и защото носят част от философската субстанция на произведението, която е неделима. В този смисъл различните герои представляват различни моменти от концепцията на творбата. Те са обединени от Сатанаил - „извън фабулен герой“, „композиционна повеля“, както го нарича Е. Мутафов, и всеки от тях по свой начин интерпретира Сатанаиловата тема. Героите са интересни, защото не носят „обикновена каузалност“, а се осъще ствяват в самодвижение, в саморазвитие". 2 Единството на противоположностите е принцип в структурирането на персонажите в сюжета и фабулата. То е и в основата на изграждането на отделния образ. Сибин и Силвестър напълно въплъщават принципа: единият - в развитието си през перипетиите на сюжетните обстоятелства, другият - в завършеността си, в изводите, които прави за себе си и света. Принципът при Каломела обуславя нейното кастово противопоставяне на действителността, което приема нравствена и религиозна форма.

Както казват русите, нечего греха таить - Димитрий Феодорович Марков доскоро, а и все още ни е познат предимно като голям познавач и приятел нашата литература, като неин историк, като виден славист, енергичен организатор на съветската наука и нашите съвместни проучвания. Той и В. И. Злиднев след смъртта на патриарха на съветската българистика акад. Державин поеха нейното кормило, вложиха много сили за внедряването на огромния опит, идеи, понятия, теории, изработени от съветската литературоведческа школа в интерпре тацията на някогашните и днешните явления в българската литература, в разглеждането на нейната еволюция и историческа съдба. Така или иначе, независимо че е възможно да бъдат оспорени едни или други положения в техните работи, днес ние не можем да си представим не само облика на чуждестранната българистика и славистика без техните трудове и приноси. Ние не можем да представим съвременното българознание, нашето литературознание без онази негова част, която съставиха трудовете на Димитрий Марков и Виталий злиднев върху историята на българската литература, по българо-руските литературни културни връзки, по тенденциите в българската поезия в началото на века, проблемите на ранната социалистическа литература у нас и въпросите на зараждането, еволюцията на социалистическия реализъм в българската литература, традициите на нашата революционна лирика и проза в техните исторически контакти със съветската литература, за общите и специфичните закономерности на литературното развитие, открити в съпоставително изучаване. си И за по Някак незабелязано за нас Д. Ф. Марков включи в своите творчески научни интереси много широк исторически материал от южнославянските и западнославянските литератури, от съветската и руската литература; неговите проучвания придобиха нови мащаби, от което нашата литература печели. Защото в тези изследвания българският литературен опит естествено, органично се включва в мащабни съпоставки, често дори става основа на обобщения, валидни не само за него, но и за общославянския и общоевропейския литературен процес, подсказва идеи, които резюмират наднационален, общосоциалистически или общочовешки литературен опит.

Не ме учудва, че в дома на акад. Дмитрий Лихачов в Ленинград виждам много и много български книги. Учудва ме, че в която от тях и да надникна, виждам колко внимателно е била прощудирана. Дори заглавия, които нямат пряко отношение към заниманията на съветския учен, са прочетени с педантична добросъвестност. Дълго трябваше да се добирам до този дом, отдалечен от центъра, но пъ туването през Ленинград винаги доставя удоволствие, особено сега, когато всич ко - и Зимният дворец, и Адмиралтейската игла - е в предпразнични скели. Акад. Лихачов живее в новите квартали, отвъд Нева, минава се Витебск, на просторния булевард „Жданов", непосредствено до къщата, в която се е крил Ленин (сега превърната в музей). Любезният домакин ми разказва, че това някога е било извън града, затънтено и глухо място, скрито от царските агенти и полицията. Пред входа на единствената запазена дървена къща е поставен паметник на Ленин. Връщаме се в хола, за да видя още една историческа реликва. В духа на изоставената стара традиция на стената виси голям портрет на родителите на Лихачов. Снимката е правена преди 100 години, както личи от вестника, с който е облепена отзад - точно по време на освободителната Руско-турска война. Дмитрий Сергеевич е в течение на всичко, което се прави у тях и у нас за увековечаване на тази славна годишнина. Когато сядаме в кабинета му, го помолвам да ми разкаже с няколко думи как и кога е възникнал у него интерес към древната руска литература? Как е започнал неговият път на учен и изследовател? - Интерес към древноруската литература възникна в мен още в университета, когато постъпих студент, но по английска филология. Отначало се занимавах с Шекспир, а после някак изведнъж ме привлякоха родните брегове, руските теми и особено древноруската литература. И завърших университета по древноруска специалност. Занимавах се с повестите на Патриарх Никон и със XVII в. След това работих като редактор в издателство и там подготвих за печат книгата „Обозрение на руските летописни сводове" от акад. Шахматов. Тогава реших да се заема и сам с древноруското летописание. Най-напред в него ме увлече неговата сложност. Сложната тема е интересна за учения, простата тема не може да увлече. А пред мен бе една текстологическа тема с огромно количество ръкописи. И така от редактиране книгата на Шахматов аз преминах към собствени разработки. Обърнах се към Адрианова-Перец и с нейна помощ започнах да се занимавам с летописанието. Още преди войната, през 1937—1938 г., постъпих в 25 Института за руска литература при акад. Орлов, в сектора за древноруска литература, където работя и досега.

Към историческите романи на Емилиян Станев „Легенда за Сибин, преславският княз“ и „Антихрист" са се обръщали и очевидно още ще се обръщат много критици и литературоведи. Неведнъж е отбелязвано високото художествено майсторство на писателя, оригиналната му мисъл, ярко изразеното фило софско направление на романите, което им придава съвременно звучене. Поня кога като упрек или като похвала към Емилиян Станев наричат неговите романи "условно" - или даже псевдо"-исторически, приемайки, че историята за него е само повод или илюстрация на философските му разсъждения. Ние няма да оспорваме утвърденото и достатъчно аргументирано мнение за актуалността на неговите философски търсения и тяхната връзка с много проблеми на нашето време. Бихме искали само да подчертаем, че в никакъв случай не бива да се иг норира историческият аспект на романите на Емилиян Станев, защото именно с него е свързан националният патос на произведенията му. В редица интервюта писателят неведнъж е казвал, че неговата цел е била да покаже цялото богатство и философска значимост на българската история и култура, които през Средновековието са изиграли твърде значителна роля на Балканите и в Европа. Той е искал да разкаже на съвременния читател за миналото на неговия народ, за съкровищата, които то крие, да внуши на бълга рите гордост от българската история. След проявленията на националното най-голям интерес проявява Емилиян Станев към българския характер, към светоусещането и психологията на бъл гарина. Неговото внимание привличат по собствения му израз, българските гени", т. е. „невидимото, което се предава от поколение на поколение". Именно това желание да се изследва кръвната" връзка на съзнанието на нашия съвре менник със съзнанието на неговия далечен прадед е породило оригиналната сплав на историческия материал със съвременната философска проблематика.

За Иво Андрич съществува толкова голяма книжнина, че да пишеш за него е наистина трудно. Същевременно са налице невероятно много възможности за интерпретация, чиито разнообразни аспекти все още предполагат усилия за пълното им изясняване. Андрич е измежду творците, съумели да покажат парадоксите и загадките по наши те земи - в резултат на смешението на явления и компоненти от различен порядък, на съжителството и сблъсъка на Изтока и Запада. Той успява с присъщия си талант да разкрие историческото битие в един кът от планетата, където липсва континуитет и приемственост и времето като че ли не протича по свои собствени закони. Несъмнено Андрич е един от най-добрите балкански художници, изобразили неспокойния живот на полуострова - със силните му контрасти и остри противоречия, с нестихващия драматизъм и трагични колизии. Той е от авторите, които дават възможност да разберем сложните взаимоотношения между Изтока и Запада на балканския кръстопът. Оригинален талант и мислител, с особения си пластичен език Иво Андрич създава у читателя нови сетива, отнема безпочвените илюзии, научава ни да опоз наем по-дълбоко законите на собственото си битие. „Всеки разказва своя разказ по своя вътрешна необходимост, според мярката на своите наследени или придобити склонности и разбирания и по силата на своите изразни възможности. Всеки носи морална отговорност за това, което казва, и всеки трябва да може да говори свободно. А разказът, който съвременният повествовател разказва на хората от своето време, без оглед на неговата форма и тема, трябва да не бъде отровен от омраза, нито заглушаван от звън на оръжие, колкото е възможно повече той трябва да бъде вдъхновен от любовта и воден от широтата ведрината на свободния човешки дух. Защото писателят и неговото дело не служат никому, ако по един или друг начин не служат на човека и на човечеството. Това важното." Тези думи на Иво Андрич от речта, произнесена в Стокхолм през 1961 г. по случай награждаването му с Нобелова награда за литература, ни насочват към хуманистичната същност на неговите произведения, в които напрегнатата интелек туалност е съчетана с естетическо своеобразие на изображението. И C Получил образованието си в Загреб, Краков, Виена и Грац, член на организацията „Млада Босна“, приятел на младите атентатори, чиито изстрели през 1914 г. взри вяват Европа, оказал се в навечерието на Първата световна война в австрийски затвор, Иво Андрич дълго време е на дипломатическа служба в Рим, Мадрид, Букурещ, Женева и Берлин. Посочваме всички тези факти, тъй като биографично- историческият материал за един автор несъмнено разширява възможността да вживяваме в неговите произведения.

Литературните направления са една от формите, в които съще ствува литературният живот. Те идват в историята на литературата на смяна: като обновление на идеи, на естетически схващания за човека и за обществото. Те носят обновление на стиловете и на начините на изображение поради ново виждане и на света, и на личността на човека. Явяват се в началото като художествено откритие, като нови естетически схващания, които се противопоставят на предишното творчество, налагат се постепенно и овладяват често цялата насока на литературния живот. По-късно настъпват други явления: посте пенното „застаряване" на литературното мислене, постепенното „изхабяване" на средствата, служили като инструментариум за създаване на възприятия, на чувства и на художествени истини. Начева се така нареченото „декомпозиране" в организацията на литературата - на стиха, на разказа, на драматическото изображение, и „типът на предишните жанрове започва да завехва. Предишното „ комплектуване" на художествените произведения начева да губи устойчивост. Това става, разбира се, с борба, и има и дълбоки социални причини. Често пъти става рязко сблъскване на новото литературно направление с другото, предишното. В такъв случай възникват нови програми, имаме и излизане от текста", промяна на текста в границите на цялостния литературен процес. Няма постепенен упадък. Възниква борба между стари и нови художествени похвати и художествени структури. Както и да протичат процесите, остава характерното: спечелване на почва от новото и изтласкване по-бързо или по-постепенно на старото, чийто апотеоз езавършил и чиято драма е започнала. Резултатът е неизменно същият - изместване на старото и новото, или преобразуване на старото, включването му органично в една нова есте тическа система, която и когато възприема нещо от предишното, го отрича, създава свой фонд от средства и начини за художествено самоизразяване на литературата и за художествено изобразяване на човека и на „картината на света".

Под това заглавие издателство „Петер Ланг" публикува резултатите от работата на международен научен симпозиум, организиран от проф. Янош Гия със съдействието на Дойче Форшунгстемайншафт през октомври 1983 г. в Райнхаузен край Гьотинген. Автори на статиите са слависти, унгаристи и германисти от различни страни, в това число от България. Техните научни търсения са обединени от несъмнено важна тема - европейското Просвещение и историята на неговото въздействие. Учените се стремяг да обогатят познанието за формите на духовно общуване между народите от Средна и Югоизточна Европа, да обхванат многообразната и универсална рецеп ция на Просвещението и неговото значение за националните култури. Върху обхватен материал от историята на няколко култури са засегнати аспекти на националното езиково и литературно развитие, контакти и въздействия в областта на литературната теория, методологически въпроси на междунационалните културни отношения. Конкретните приноси пред ставляват интерес и за нашата наука, доколкото в сборника са разработени принципни въпроси на духовния обмен в една от значимите епохи на европейското развитие. Голяма част от статиите са посветени на рецепцията на Немското просвещение като специ фичен и същевременно универсален модел на идеи, които съседните славянски и неславянски културни общности усвояват и пречупват по своему. Така например Лайош Черти проследява дейността на едни от първите реформатори на унгарската литература (Бешенеи, Вершеги, Сабо), както и тази на Ференц Казинци като водач на унгарското дви жение за обновяване на езика и стила. В нея ученият открива продуктивните следи на някои немски литературни и езикови образци, възприети и преработени творчески съобразно националната специфика. Принос към проблематиката пред ставлява също опитът на Хорст Турк да открои най-съществените теми в наследството на Йохан Готфрид Хердер, които са позволили то да се превърне в мощен посредник на просветителски идеи. Като източници на въздействие се сочат три тематични комплекса, свързани с Хердеровото виждане за историята, за човека и за литературата и езика. Авторът изяснява по какъв начин Хердеровото мислене става пулсатор на просветителската идеология не само чрез онова, с което се явява нейно продължение, но и чрез онова, което го отличава и отдалечава от нея. Косвено потвърждение на този извод е статията на Иван Цвъркал, който прави интересен съпоставителен анализ на Хердеровото въздействие върху словашката и върху унгарската литература. Той обръща внимание на факта, че рецепцията на немския мислител от славяните е проучена сравнително пълно, докато по-малко се знае за важната роля, която неговите трудове са играли за унгарската нация, и по-специално за разгръщането на нейното самосъзнание, литература и философия. Независимо от противоречивата оценка на Хердер за унгарците те са съумели да извлекат за себе си редица аспекти на неговата теория: еволюционизма и историзма, схващанията му за нацията и дър жавата, разбирането му за фолклора. Проследя вайки обобщено етапите и конкретните форми на рецепцията в двете литератури, авторът открива редица аналогични моменти в характера и насоките на въздействие независимо от различните мотивации на възприятието. Ева Ружицки се спира на разпространението на Хердер и Виланд в Унга рия. Тя разглежда постиженията на изгъкнатия унгарски просвещенец Ференц Казинци, открил в творчеството на двамата опора и източник на импулси в борбата му за обновяване и усъвършенствуване на националния литературно-книжовен език.