Хамлет

Да се каже нещо повече и оригинално за „Хамлет" вече е трудно. Неговият характер, идеен мир, отношение към света, към околните и към себе си, отдавна е намерило едно или друго разглеждане в необхватната литература върху трагедията. Всяка епоха със своите стари и със своите бурни нови идеи е искала да се огледа в прекрасната и загадъчна душа на Хамлет. Тя е искала да го направи свой близьк, познат, борец за това, което е възжелала, или съзерцател на това, което тя е мечтала. Така са изникнали много и различни „теории“ върху Хамлет и неговия вечен и „неразбран" образ. Философско-идеалистическите, психологическите и естетическите концепции, които са отразявали различни светогледни и художествени вкусове, сякаш са казали много и все пак далеч не цялата истина за Хамлет. За мнозина Хамлет е бил източник на мисловна екзалтация или на поетическо изживяване. Хамлет еедин свят. И във всяко ново усилие да се разкрие и изчерпи тоя свят има нещо „донкихотовско". То е израз на благородния стремеж да се приближим до истината за него и за себе си, да се вглъбим във вечното Движение на живота, в човешката душа.

Творбата е традицията на разночетенията И. Традицията става особено осезаема при съпоставително - «Стерео» - четене. В тази статия ще сравнявам някои страни на ренесансовата естетика и въплъщенията И в оригинала на «Хамлет» и на модернистичната естетика и въплъщенията И в стилистиката на превода и критическите интерпретации на трагедията от Гео Милев (1). Целта ми е да набележа някои важни смислови различия между оригинала и превода и, облегнат на тях, да погледна критично на един мит за превода, който, по-общо казано, има връзка с цялостното дело на Гео Милев и с някои особености на българския модернизъм изобщо. Двете естетики съпоставям по един пределно общ признак: отношението на субекта (човека, неговия разум, воля, действие) към обекта (света, природата, историята, Бога). В естетиката на Ренесанса има интимна, равноправна връзка между обект и субект. Съдържанието И е стихийното самоугвърждаване на индивида, а нейната структура - ренесансовият тип на неоплатонизма (2). В центъра на модернистичната естетика е абсолютният субект, който със своя ум, воля, действия създава и владее обекта, който е външен и поради това враждебен нему. «Ренесансовият» прочит на трагедията следва три общи положения: Спецификата на ренесансовия индивидуализъм в естетиката е била в: а) стихийното самоутвърждаване на човека, б) който мисли и действа артистично и в) който разбира заобикалящата го природна и историческа среда не субетанциално (от което би трябвало да се страхува), но самодостатъчно-съзерцателно (на което е могъл само да се наслаждава и майсторски да И подражава). (3) Ренесансовият индивидуализъм обаче не е абсолютен, а ограничен и това го прави трагично противоречив. В изкуството това се проявява чрез сблъсъка на титани, всеки от които иска да владее целия свят и които в своята борба взаимно се унищожават ( 4). Противоречивостта на ренесансовия индивидуализъм му е генетично присъща, но тя става особено остра при историческото изживяване на Ренесанса. Шекспировите трагедии са израз тъкмо на този процес; «Хамлет» е «трагедия на р<:~несансовия индивидуализъм»