Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През 1919 г. по витрините на немските книжарници се появява романът „Демиан. Историята на една младост" от никому неизвестния Емил Синклер. „Незабравимо е електризиращото действие, пише Томас Ман, което предизвика веднага след Първата световна война „Демиан“ на оня мистериозен Синклер - творба, която със страшна точност улучи нерва на времето и увлече в благодарно възхищение цяло поколение младежи, които помислиха, че от тяхната среда е израснал възвестител на най-гльбинния им живот“ (XI, 32). Четиридесет и две годишният Хесе издава романа с псевдоним, за да си осигури доверието на немската младеж, минала през страховитата мелница на войната, защото към нея е адресирана тази книга, която яростно воюва за „ново разбиране на света и действителността" (XI, 33). По това време Херман Хесе отдавна вече е утвърден автор, получил признание като един от първите поети и белетристи на немскоезичните литератури. Сборникът „Романтични песни" (1899) и ранните романи и повести „Херман Лаушер" (1901), „Петер Каменцинд“ (1903, на български 1926), „Под колелото" (1905), „Гертруд“ (1910), „Росхалде“ (1913) и „Кнули" (1914) носят в себе си оча рованието на една душевна мекота и поетично изящество, което се отдръпва пред грубата и агресивна пошлост и се стреми да съхрани себе си далеч от буржоазното всекидневие - в строгата и чиста красота на швейцарската природа, в наивността на вечно недокоснатото детство или в съвършенството на приказното видение. Отказ от буржоазността, което за Херман Хесе означава отказ от динамиката на социалните взаимоотношения, отказ от обществото въобще, и едновременно носталгия и копнеж по пълнотата на човешката общ ност, по наивното, неотчуждено, витално битие.
    Ключови думи: търсене, единството, себе, света, Херман, Хесе, неговите, романи

Из световната естетическа мисъл

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Трябва да се оценява положително, когато петдесетгодишнината на някой човек се изпол зува за това да го покажат пред цялата общественост, измъквайки го едва ли не насилствено от заплетените условности на неговия живот, за да го поставят така, въздигнат, обозрим от всички страни и от всички, като че ли е съвсем сам, осъден на вкаменена и неотменяема самотност, макар че вече дори истинската, потайната самотност на неговия живот, крехка и покорна, каквато е в действителност, положително му причинява достатъчно горест. В случая е така, като че ли с това приветствие щяха да му кажат: Не бой се, ти си се боял достатъчно за нас. Ние всички трябва да умрем; обаче още не е сигурно дали и ти трябва да умреш. Може би тъкмо твоите думи ще трябва да дадат представа за нас на идните поколения. Ти си ни служил вярно и честно. Времето не те пуска на свобода. За да се придаде на тези думи, както на магьосник, пълната им действеност, върху тях се поставя клеймото на 50-те години. Защото в нашето мислене миналото е подразделено на сто летия: покрай столетията няма място за нищо. Доколкото човечеството го засяга голямата връзка на неговите спомени, то набутва в чувала на столетията всичко, което му изглежда важно и характерно. Самата дума, която означава този отрязък време, е получила оттенък на нещо достопочтено. Говори се, както с някой от езиците на духовниците, за вековното. Магическата сила, която по-рано сред първобитните народи бе присъща на по-скромни числа, на тройката, четворката, на петицата, на седмицата, е преминала в столетието. Та дори многото хора, които само бродят насам-натам из миналото, за да намерят там отново своето недоволство от настоя щето, тези изпълнени от горчивината на всички известни столетия хора на драго сърце очертават за по-добри столетия бъдещето, за което бленуват. Няма никакво съмнение, че столетието е предостатъчно необятно тъкмо за копнежа на човека. Защото ако той има повече късмет, ще стигне неговите години, това се случва сегиз тогиз; все пак е невероятно. С удивление и безчет истории заобикалят онези, които наистина стигат до тази преклонна възраст. В старите хроники те се изброяват преднамерено с името и състоянието. С тях се занимават още повече, отколкото с богатите. Страстното желание да се покори тъкмо още толкова години живот след въвеждането на десетичната система е благоволи ло да издигне столетието в неговия висок ранг. Времето обаче, което чувствува своя петдесетгодишен представител, му излиза насреща на половината път. То го предава на по-сетнешните като заслужаващ закрила. Може би въпреки волята си то го прави отчетливо забележим сред оределия отряд на малцината, които повече са живели за него, отколкото за себе си. То се радва на заобиколената височина, на която го е издигнало, и по такъв начин лелее искрица надежда: може би той, който не лъже, може да е видял Обетованата земя и може би тепърва ще говори за нея, на него то би му повярвало. 90 На тази височина днес стои Херман Брох и като че ли при тези обстоятелства, за да се каже без усуквания, осмелявайки се на твърдението, че в неговото лице имаме правото да почетем един от съвсем малкото представителни писатели на нашето време; твърдение, което би придо било цялата си тежест само ако в случая бих могъл да изброя многото, които не са никакви писатели, макар че ги считат за такива. От това занимание, достойно за надменното ведомство на палача, обаче ми се струва, че е по-важно да се открият качествата, които трябва да съжителству ват в ожесточена борба у писателя, за да може по такъв начин да го считат за представителен за неговото време. Ако се пристъпи добросъвестно към подобно изследване, не би се получила лицеприятна и още по-малко хармонична картина.

    Ключови думи: Херман, Брох

Free access
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Ако искаме да говорим за наставничеството и педагогизма като за основен проблем в творчеството на Хесе - а тъкмо така искаме да го поставим, - то неизбежно размислите ни трябва да започнат от глобалния педагогизъм на европейския тип кул турно самосъзнание. Възпитанието е основно понятие на европейското мислене. Педагогизмът пронизва всичко европейско - всичко тук се култивира, подлага се на образоване и се формира чрез възпитанието. Възпитанието е основното звено, където става възпроизводството на личността - чрез разумно обмислените и правилно дозирани педагогически въз действия, които насочват индивида по правилен път. Чрез възпитанието се препреда ват гарантиращи общия напредък на човечеството установки и ценности. Какво въз питание трябва да се дава на идващото поколение - това е централен за всички фи лософски и социални доктрини въпрос, отправен или краен пункт на всички културоло гически и естетически спорове в Европа. Възпитанието има две основни задачи. От една страна, то трябва да възпроизвежда светоотношението и ценностите на предходното поколение, или както казва известният английски философ Джон Лок, починал през 1704 г.: „Ние трябва да гле даме, щото децата ни, когато пораснат, да бъдат като нас, т.е. със същите страсти и същите желания. От друга страна, то трябва да осигурява идеалната перспектива на бъдещото развитие, предопределено от идеите за назначението, целите и стремежите на човешкия род, или, както казва починалият точно век след Лок, през 1804 г., още поизвестен Имануел Кант: „Принципът на изкуството на възпитанието гласи: децата трябва да се възпитават не за настоящето, а за бъдещето, за възможно най-доброто състояние на човешкия род, т. е. за идеята за човечеството и съобразно с неговото общо назначение. " Възпитанието се оказва мостът, по който настоящето, поело в себе си миналото, прекрачва към бъдещето, то побира в себе си всички ценностни измере ния на цивилизацията и предава специфичния си оттенък на динамиката им. Така възпитанието е един от основните структурни компоненти на европейското културно самосъзнание. Практически няма мислител от европейски мащаб, вън от полезрението на когото да остават проблемите на възпитанието, всички пряко или косвено вземат отноше ние към тях. С още по-голяма сила това се отнася за творчеството на нобелиста Хер ман Хесе, за когото проблемите на педагогизма на европейската култура са осново- полагащи. Начинът, по който Хесе прави от педагогизма проблем, отразява, общо взето, спора на две основни направления в интерпретацията на въпросите на възпитанието, оформили се като конфликтуващи в рамките на европейската култура. Това са схва- щанията за възпитанието от просвещенчески и от романтически тип.
    Ключови думи: Херман, Хесе, диалектика, наставничеството