Хесе

През 1919 г. по витрините на немските книжарници се появява романът „Демиан. Историята на една младост" от никому неизвестния Емил Синклер. „Незабравимо е електризиращото действие, пише Томас Ман, което предизвика веднага след Първата световна война „Демиан“ на оня мистериозен Синклер - творба, която със страшна точност улучи нерва на времето и увлече в благодарно възхищение цяло поколение младежи, които помислиха, че от тяхната среда е израснал възвестител на най-гльбинния им живот“ (XI, 32). Четиридесет и две годишният Хесе издава романа с псевдоним, за да си осигури доверието на немската младеж, минала през страховитата мелница на войната, защото към нея е адресирана тази книга, която яростно воюва за „ново разбиране на света и действителността" (XI, 33). По това време Херман Хесе отдавна вече е утвърден автор, получил признание като един от първите поети и белетристи на немскоезичните литератури. Сборникът „Романтични песни" (1899) и ранните романи и повести „Херман Лаушер" (1901), „Петер Каменцинд“ (1903, на български 1926), „Под колелото" (1905), „Гертруд“ (1910), „Росхалде“ (1913) и „Кнули" (1914) носят в себе си оча рованието на една душевна мекота и поетично изящество, което се отдръпва пред грубата и агресивна пошлост и се стреми да съхрани себе си далеч от буржоазното всекидневие - в строгата и чиста красота на швейцарската природа, в наивността на вечно недокоснатото детство или в съвършенството на приказното видение. Отказ от буржоазността, което за Херман Хесе означава отказ от динамиката на социалните взаимоотношения, отказ от обществото въобще, и едновременно носталгия и копнеж по пълнотата на човешката общ ност, по наивното, неотчуждено, витално битие.

Ако искаме да говорим за наставничеството и педагогизма като за основен проблем в творчеството на Хесе - а тъкмо така искаме да го поставим, - то неизбежно размислите ни трябва да започнат от глобалния педагогизъм на европейския тип кул турно самосъзнание. Възпитанието е основно понятие на европейското мислене. Педагогизмът пронизва всичко европейско - всичко тук се култивира, подлага се на образоване и се формира чрез възпитанието. Възпитанието е основното звено, където става възпроизводството на личността - чрез разумно обмислените и правилно дозирани педагогически въз действия, които насочват индивида по правилен път. Чрез възпитанието се препреда ват гарантиращи общия напредък на човечеството установки и ценности. Какво въз питание трябва да се дава на идващото поколение - това е централен за всички фи лософски и социални доктрини въпрос, отправен или краен пункт на всички културоло гически и естетически спорове в Европа. Възпитанието има две основни задачи. От една страна, то трябва да възпроизвежда светоотношението и ценностите на предходното поколение, или както казва известният английски философ Джон Лок, починал през 1704 г.: „Ние трябва да гле даме, щото децата ни, когато пораснат, да бъдат като нас, т.е. със същите страсти и същите желания. От друга страна, то трябва да осигурява идеалната перспектива на бъдещото развитие, предопределено от идеите за назначението, целите и стремежите на човешкия род, или, както казва починалият точно век след Лок, през 1804 г., още поизвестен Имануел Кант: „Принципът на изкуството на възпитанието гласи: децата трябва да се възпитават не за настоящето, а за бъдещето, за възможно най-доброто състояние на човешкия род, т. е. за идеята за човечеството и съобразно с неговото общо назначение. " Възпитанието се оказва мостът, по който настоящето, поело в себе си миналото, прекрачва към бъдещето, то побира в себе си всички ценностни измере ния на цивилизацията и предава специфичния си оттенък на динамиката им. Така възпитанието е един от основните структурни компоненти на европейското културно самосъзнание. Практически няма мислител от европейски мащаб, вън от полезрението на когото да остават проблемите на възпитанието, всички пряко или косвено вземат отноше ние към тях. С още по-голяма сила това се отнася за творчеството на нобелиста Хер ман Хесе, за когото проблемите на педагогизма на европейската култура са осново- полагащи. Начинът, по който Хесе прави от педагогизма проблем, отразява, общо взето, спора на две основни направления в интерпретацията на въпросите на възпитанието, оформили се като конфликтуващи в рамките на европейската култура. Това са схва- щанията за възпитанието от просвещенчески и от романтически тип.