Христов

Неотдавна в архива на Найчо Цанов, част от който се пази в Държавни я архив във Враца, намерих три стихотворения в ръкопис от Кирил Христов. Откъм художествени достойнства тези стихотворения не представляват особен интерес, но те хвърлят светлина върху някои страни от гражданската биография на поета и сочат, че не са му били чужди политическите и социалните борби на народа. По едно писмо на К. Христов до Найчо Цанов, което се пази в същия архив, и по съдържанието и насочеността на стихотворенията личи, че те са писани в 1900 г. период на остри социални борби - селските бунтове срещу десятъка в Тръ стеник, Шабла, Дуранкулак и др. Двете от тях - „Хей, княже, чуеш ли?“ и „Сред ство да ти е мирна главата и в днешните времена" са по Вазов, от когото авторът заимствува цели куплети. Прави впечатление обаче друго: явното съчувствие към народните страдания, силната и смела критика на своеволията на властта, неприкритата голяма омраза към княз Фердинанд, която стига до открито заплашване с революция.

Градският народен съвет в Стара Загора си е поставил благородната задача да изгради дом-музей на писателите-старозагорци, наречен още от сега „Литературна Стара Загора". Началният етап от създаването на този пръв по рода си у нас институт ще бъде събирането и систематизирането на материалите, свързани с живота и творческата дей ност на литературните творци. Първите резултати в тази насока са насърчителни. Преди известно време на разположение на съвета са предадани материали, които разкриват някои моменти от живота, обществената дейност и художественото творчество на Кирил Христов. Между тях по-специален интерес представлява един литературен етюд, написан от Илия Иванов (псевдоним - И. И. Радин). Авторът е съученик и близък приятел на поета, бивш гимназиален учител в Шумен, човек с литературни интереси, ерудиция и култура, починал преди десет години. Сам Радин оценява твърде скромно своя етюд, макар че трудът предизвиква значителен интерес не само от фактологично гледище. В увода Радин отбелязва, че съвсем не е имал намерение да прави сериозно проуч ване иоценка на поетическото творчество на Кирил Христов и само за последователност и системност на изложението е зачекнал тук-там творчески въпроси. Целта на автора, както той сам я определя, е да разгледа някои произведения на поета откъм фактическата им страна; да посочи техния произход и значение за създаването на едни или други отношения на К. Христов с хората на литературата и обществото; както и да изтъкне някои моменти от неговия живот и темперамент, които „бяха създали за него една тежка и задушлива атмосфера, сред която мъчно можеше да се диша, а камо ли да се твори и която атмосфера го принуди на доброволно изгнаничество". B И досега този интересен портрет на човека и поета Кирил Христов не е подна сян на обществено внимание. Той е бил изпратен от Радин до съпругата на поета. едно свое писмо до уредника на музея „Гео Милев" в Стара Загора тя споделя: „И. Иванов дълго време докато беше здрав се занимаваше с мисълта да напише нещо пообширно за творбите на своя приятел Кирил. Той знаеше, че аз ще запазя такова нещо най-грижливо, докато би могло да бъде печатано. Когато довърши двете статии (втората статия е озаглавена „Славянското чувство у Кирил Христов") той ми ги даде с молба да ги пазя като своя собственост и да ги предам един ден, където намеря за добре". Тук публикуваме откъси от етода на Радин.

От годините, когато се появяват първите „песни“, „въздишки“ и „трепети“, които говорят за младежкото опиянение на двадесетгодишния поет (1894-97), до „последните пожари“ от творческия огън на неспокойната му лира (1944) изминават цели пет десетилетия. В този полувековен богат и сложен период от разитието на нашата литература Кирил Христов е твърде деен творец.

С Кирил Христов (1875-1944) се срещнах за пръв път през есента на 1896 г., когато аз бях студент във Висшето училище (Университета), а той беше отпечатал в сп. Мисъл и в отделна книжка своите П е сни и Въздишки. Той току-що беше се завърнал от Италия, гдето прекара около една година като студент в една морска академия, и беше подновил дружбата си с д-р Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Каравелов и Алеко Константинов, в лицето на които имаше ценни покровители и приятели. Напуснал по-рано без време седми клас на гимназията, той идваше сега да издържи пропусналия си зрело стен изпит, за да се запише после във Висшето училище като студент по правото. Предмет на голямо внимание в литературните среди, той бе станал любимец на част от младежта със своята лирика, изявила страстния му личен темперамент и отразила индивидуалистич ните или социалните настроения на едно ново поколение, започнало да се отърсва от есте тическите предубеждения на по-старото. След пътуването си в Италия и в други западни страни Христов се спря за по-дълго в отечеството си, менейки разни чиновнишки служби, една от друга по-тягостни за него, при волята му за независим живот и свободно творчество.

Кирил Христов прекара един нелек живот, един живот, изпълнен с постоянни терзания, вечна незадоволеност. Той имаше непостижими амбиции. Той се смяташе за призван духовен водач на нацията. Но след първото голямо признание, което получи през 90-те години, той с гражданското си и лично поведение ставаше все по-неприятен на литературната обще ственост. Започнаха да го оценяват пристрастно, върху него започнаха да се сипят хули и подигравки от всички страни, неговата поезия се отричаше най-рязко и безапелационно, самият той се превръщаше в обект на вестникарските антрефилета. Между човека, поведението му и неговата поезия не се правеше разлика и се отричаше безотговорно всичко на куп. Той заживя със съзнанието на охулен пророк. В неговото обществено поведение започнаха да проличават комични жестове. Колкото повече омраза и неприязън срещаше, толкова с по-голяма злост се нахвърляше върху своите съвременници, участвуваше в най-диви и безобразни вестникарски полемики и разправии, размахваше се наляво и надясно и в беса си не подбираше средства, за да докаже колко жалка и умопобъркана“ е българската интелигенция, която не може да оцени и разбере него, гения и пророка. Нищо вече не можеше да успокои израненото му честолюбие, нищо не можеше да удовлетвори студената му гордост. Душата му сякаш се покри с тръне и коприва, от устните му не слизаха думите на ледено презрение и злъч към неговите съвременници.

В книжка 2 на „Литературна мисъл, год. ІХ (1965), стр. 73-99, аз изнесох част от една биографическо-психологическа анкета за Кирил Христов, която засяга някои важни моменти от вътрешната и външната история на неговото поетическо дело. Сега предлагам друга част от тази анкета, с предимно биографически данни и с бележки за срещите ми и разговорите ми с поета. Важно допълнение към този материал би образувала преписката ми с поета, в която се засягат често въпроси от биографически и психологически характер, свързани с потеклото на литературните му произведения. Анкетата ми от 1914- 1915 г., продължена и в 1921 г., се отнася главно до детинството, ученичеството и ранния период на творчеството на Христов. Колкото и кратка, тя идва да допълни свидетелствата и признанията на поета пред други лица, както и публикуваното от него по тази част в разни спомени и статии. Дневникът ми с бележки за срещи и разговори с поета не е държан последователно, но той може да има някаква стойност като непосредствено отражение на мислено и вършено от поета. Колкото бегли и случайни да са тези бележки, те биха допринесли нещо за вникване в характера и в делото на една личност, която заема значително място в литературата ни от периода между 1894 и 1944 г.

В края на м. г. Научният съвет на Института за литература при БАН обсъди и прие за печат труда на акад. Михаил Арнаудов „Кирил Христов. Човекът и поетът". В рецензията си Кръстьо Генов изтъкна заслугата на Михаил Арнаудов да проследи всяка стъпка от живота и творчеството на Кирил Христов: задача трудна и отговорна при разкриване острите противоречия в творческата биография на поета. Авторът подбира действително важното и значителното в творчеството и в нелекия живот на поета, като отминава погрешното, неточ ното и художествено мелоценното. Той набелязва правилно индивидуалните черти на личността и на твореца, домогва се до обективна и убедителна оценка за един живот, изпълнен с противоречия от идейно и морално естество, с терзания и незадоволеност. Монографията е особено ценна с богатия фактически материал, използуван умело от автора. Той е успял да представи широко картината на обществената действителност и на литературните нрави, като е включил лични спомени, наблюдения и извадки от интересната си кореспонденция с писателя.

Боя се, че тия ми спомени няма да се харесат на безкритичните почитатели на Кирил Христов. Аз не ще се старая да уравновесявам светлините и сенките в неговия образ - ще излагам фактите каквито си са, т. е. както аз съм ги възприел, без нарочни подправки. Мемоа рите са специфичен литературен жанр - те не са нито критика, нито историко-литературна оценка - макар че може да съдържат моменти и от едното, и от другото. В тях се смесва отношението ти към поета с впечатленията ти от човека - и дори преди всичко от човека. мислиш както за особеностите на таланта, така и за склонностите на личността, за чертите на характера на автора - така както се проявява той при всекидневните си срещи и връзки със своите колеги и с хората изобщо - и най-вече, както ти си го усетил. Оттук и субективизмът на мемоарите. Поетът си остава пак поет и с човешките си слабости (ще изгуби нещо от нравствената си същина, но не и таланта). Това са знаяли добре древните гърци, които са почитали своите богове, макар да са виждали човешки слабости в тях и да са създавали разкази за тех ните слабости.

За съвременния читател Кирил Христов беше доскоро почти непознат автор; поет със странна и необикновена съдба, съхра нен в съзнанието на потомците си най-вече чрез своите идейни и художествени прегре шения. Първите му творби, които донесоха на поета слава и признание, бяха допреди няколко години библиографска рядкост. Ето защо малцина можеха да си представят онова спонтанно одобрение, с което критици и писатели посрещнаха неговия поетичен дебют. Защото К. Христов действително започна писателската си кариера бляскаво. Нещо повече, той стана изразител на една обществена и психологическа необходимост, даде първия пример на откровена любовна поезия, създа де великолепни лирични миниатюри, блестящи малки песни за хубостта на природата и за непосредността на човешкото чувство. И литературната общественост му отдаде заслу женото

В бележките към том IV от съчиненията на Кирил Христов, издание на БП, 1967, на стр. 714 е отбелязано: По-съществени беле тристични и публицистични произведения на Кирил Христов, които не включваме в на стоящия том, са следните: (Следват 2 и половина страници, в които се изброяват въпросните произведения на Кирил Христов). След тях, на стр. 716, следва нова бележка, в която се казва: „От статиите, литературните бележки и рецензии на Кирил Христов не поместваме следните: (следват нови десет страници, в които се изброяват непоместените в тоя том статии, литературни бележки и рецензии на Кирил Христов, печатани през разни времена в различни вестници, спи сания и други издания.) Сред многото имена на повече или по-малко известни автори, за които е писал Кирил Христов, се среща името и на Любомир Бобевски. Полюбопитствувах да зная какво може да пише Кирил Христов за тоя шумен някога автор на множество патриотарски стихотворения и маршове, найпопулярен от които беше „О Добруджански край", и потърсих списанието, в което е пе чатана статията за него.

В историята на нашите литературни нрави писмата на д-р Кръстев до Кирил Христов са една светла страница, великолепен акт на доверие и преданост и същевременно свидетелство за етичните и естетически позиции на един от най-големите български критици. С редактора на сп. „Мисъл“ Кирил Христов се сближава още като ученик в 1 мъжка гимназия, където по същото време Кръстев преподава философия. В началото на 1895 г., не посредствено преди заминаването си за Италия, Кирил Христов му поверява част от литературните си трудове. През следващите месеци в „Мисъл" се появяват стихотворенията: „Октава". „До морский бряг“, „Под прозореца", "Зюйлема", Морските сонети (поменатите стихотворения Кирил Христов включва в първата си стихосбирка „Песни и въздишки"). Убеден в поетичното дарование на младия поет, редакторът на „Мисъл“ го привлича за сътрудник на списанието, лансира го в литературните среди, пише възторжени отзиви за „Песни и въздишки“ и „Тре пети". Нещо повече. Този външно сух и съсредоточен критик става покровител, приятел и учител на младия Кирил Христов, стреми се да даде някаква насока на неговия поетичен та лант, да омекоти болезнените му предразположения, да улесни и уясни личния му живот. „Единствената опора в това тежко време - споделя Кирил Христов - имах в силния характер на Кръстева, когато все повече обиквах и към когото все повече се привързвах. Неговото влияние върху мене и тогава, и по-късно беше незаменимо, благодатно... Аз чувствувах, че този човек може да отиде във вода и в огън за оногова, когото цени и обича... Редакцията на сп. „Мисъл", всъщност домът на д-р Кръстев, за мене още от първия ден стана едно благодатно тихо пристанище. Аз можех да посещавам по всяко време своя неотдавнашен учител, превърнал се в сърдечен приятел. Чувствувах го като най-близък роднина, кръвен и духовен. Можех да споделям с него най-големите си грижи. Нямаше душевно, тягостно състояние или външна ненадейна неприятност, която той да не посрещне с най-голямо участие и с разумен практически план за отрезвяване" (Из спомените на Кирил Христов „Затрупана София"). За щото смисъла на своята критична дейност д-р Кръстев не търси единствено в оценъчната ра бота.

За пръв път Кирил Христов влиза в досег с чешката културна общественост през 1912 г. На една звезда от пет улици, малко крачки от прочутия старинен локал „У флеку" - едно от гнездата на пражките интелектуалци, - в хубав дом с готическа фасада, в един кокетен апартамент на третия кат аз се настаних в две стаи... Още първите дни, чрез професора по литература Йелинек, зет на стария чешки романист Ирасек, и чрез секретаря на Славянското дружество в Прага, Форман, аз се запознах с редица чешки знаменистости и приет бях в тях ната среда и в клубовете им като равен. Вестниците дадоха сведения за пребиванието ми в Прага, няколко списания поднесоха портрета ми, преводи на мои стихотворения и биографически бележки. ... Запознавайки се с красотата на антична и съвременна Прага и завързвайки връзки с редица културни деятели и представители на чехския дух, аз се заех и с бързото изу чаване на езика. Замислил бях една антология на чехската поезия от Връхлицки насам, от който поет още тогава направих някои преводи.

Навършването на 250 години от рожде нието на Паисий Хилендарски бе повод за появата на нови проучвания върху живота, личността и епохата на първия български възрожденец. Между тях книгата на проф. Христо Христов привлича вниманието като опит за цялостно осветляване на истори ческите аспекти на сложната и многостранна Паисиева проблематика. В няколко кратки уводни думи авторът еобосновал необходи мостта от ново монографично изследване, като изтъква, че въпреки наличието на голяма по обем научна литература върху Паи сий далеч не всички въпроси могат да бъдат считани за задоволително решени. По тази при чина предлаганият труд си поставя за за дача да разкрие върху широка изворова Основа икономическото, социалното и културното положение на българския народ през осемнадесети век“ и върху нея да очер тае личността и подвига на Паисий". Напълно вярна е констатацията на автора, че в литературата за Пансий Хилендарски Някои схващания са остарели, други се нуж даят от допълнителна аргументация, а трети направо са отречени от научната критика", което налага да се подложи на критичен разбор всичко писано за Паисий, както и да се даде преценка за това, което енапра вено и което предстои да бъде направено". Въпреки че трудът не преследва толкова широки задачи, тези мисли разкриват добре отправната точка и целите на изследователя. В композицията на своята книга проф. Хри сто Христов еизбрал една нова и интересна постройка. Встъпителната глава е посветена на „Света гора и светогорските манастири", т. е. има за цел да покаже онази интелекту ална атмосфера, в която израства и се оформя личността на Пасиний. Чрез привличането на нов или неизползуван досега цялостно изворов материал (сведенията на френския учен от XVI в. Пиер Белон, данните на английския консул от XVII в. Пол Рико описанията на известния украински пъте шественик Василиий Григорович-Барски) авторът е успял да нарисува вярна и убеди телна картина на обстановката в голямата Монашеска република, показана като един от най-важните духовни центрове на Балканите през епохата на робството. Особено внимание еотделено на манастирите Хилендар и Зограф, като еподчертана, от една страна, ролята им в съхраняването на бъл гарската книжовна традиция, а, от друга - убедително е разкрита връзката им с българските земи през XVII-XVIII в.. когато те се свързвали все повече и повече с реално съществуващия свят и ставали организатори чрез многобройните си метоси на народната просвета, култура и духовен живот". С редица фактически данни е показана голямата материална и морална помощ, която тези манастири са получавали ст българското население. Авторът акцен тува върху ролята на светогорските манастири като крепост на източното православие, но наред с това обръща внимание и на новите повеи в интелектуално-просветния живот на Атон, преди всичко на краткотрайно просъществувалата Атонска академия на Евгений Вулгарис (закрита през 1758 г.), едно доказателство, че през XVIII в. „наред с традиционнното мислене в Света гора си пробивали път и нови идеи". Втората глава на книгата „Османската държава и българският народ през XVII век“ принадлежи към най-ценната част от труда, особено като се има пред вид колко все още фрагментарни и непълни са науч ните познания за обществено-политическата и икономическата обстановка на Балканите през осемнадесетото столетие. Чрез прив личане на нови убедителни факти авторът се обявява против традиционните схематични схващания, които представят обикновено развитието на Османската държава през XVIII в. „като процес на непрекъснат упа дък и разложение на военно-феодалната система". Той приема тази постановка за вярна само в общи линии и основателно отбелязва, че упадъкът и разложението не се развивали равномерно в хронологичен и териториален аспект. Освен това те били съпътствувани от зараждането на нови социално-икономически явления и процеси, които внасяли промени в структурата на феодалното общество". Ето защо, след като се спира твърде обстойно на разрухата и кризата в Османската империя, свързани с военните неуспехи в края на XVII и началото на ХVIII в., авторът обръща внимание на един много важен факт - 30-годишния мирен период, започнал с подписването на Белградския мирен договор с Австрия в 1739 г. и продължил чак до 1768 г., който създава условия за стабилизация и развитие на стопанския живот. На фона на засиления упадък на военно-феодалната система е показано израстването на нова социална сила - аяните.

През 1938 г. в кн. IV на сп., Българска мисъл" започва печатането на новата драма на Кирил Христов „Откривател", 1 В следващите V и VI книжки списанието представя на своите читатели второто и третото действие на драмата, която вече завърналият се в България поет предлага на Народния театър. Одобрена, творбата му е подложена на сценична обработка от режисьора Хрисан Цанков, което предизвиква бурна реакция у чувствителния до болезнена мни телност Кирил Христов. Жадната за скандали преса охотно подема поредната разпра и около „Откривател" се завърта лудешкото хоро на обидите, сплетните и обвиненията, което нещастният поет забърква неза пръв път в живота си. Той отново намира повод за яростни квалификации и, меко казано, обвинения към българската интелигентска сган". Озлобеният поет издава своите протести срещу своеволията на режисьора и в отделна брошура, но като че ли увлечен в поле миката, забравя най-важното- публикуването на „Откривател" като книга. Нещо повече, уморен в края на своя твърде бурен и почти ежедневно свързан с недоразумения и горчивини живот, писателят твърде рядко споменава името на произведението си, макар че не пропуска да пише за него на Николай Лилиев, да пролее сълзи по повод незачитането на драматическия му талант в „Затрупана София". Така или иначе драмата нито е играна (както погрешно се твърди в Кирил Христов. Съчинения. Т. 2, изд. 1966, с. 411), нито е печатана другаде освен в сп. „Българска мисъл. Дори и в най-представителните изследвания за писателя „Откривател" или не се споменава изобщо, както е в Книгата на Кръстьо Куюмджиев „Певец на своя живот", или пък е подложена на пре силена критика, както е направил това Жельо Авджиев в „Българската литература след Осво бождението". Изключение от правилото е монографията на Михаил Арнаудов, на която ще се спрем по-надолу.

Странно за е, че досега в нашето литературознание почти не е разисквана темата взаимоотношенията между П. К. Яворов и К. Христов. Нямам предвид житейските отношения, каквито те почти не са имали поради редица причини, а евентуалните творчески взаимодействия и влияния. Яворов и К. Христов са най-значителните дебютанти в българската поезия през последното десетилетие на XIX в., заели по-късно предно място в новата ни литература. Фактът е знаменателен не с това, че дебютът им съвпа да с прословутия fin du siècle, ознаменуван от апогея на символизма, а с обстоятелст вото, че и у нас краят на столетието е свързан със сложни трансформационни процеси в областта на литературата. Това е началото на българския модернизъм, свързано новата естетическа линия на сп. „Мисъл“, начело на което стои д-р Кр. Кръстев. Интере сът към тази значителна, ала сложна и противоречива фигура в нашия културен живот от недалечното минало е продиктуван от стремежа тя да получи по-точна марксическа оценка след няколко десетилетия едностранчива и преднамерена интерпретация. Но в случая д-р Кръстев ни интересува не сам за себе си, а във връзка с дебютиралите към края на столетието К. Христов и Яворов. C Доброжелателното отношение на главния редактор на сп. „Мисъла към двамата неизвестни млади поети в никакъв случай не е случайност. То не е и литературно меценатство в традиционния смисъл на думата, макар че тази дума е съвсем намясто, когато трябва да се характеризира личното участие на д-р Кръстев в живота на двамата поети през този период. Независимо от това как се развиват впоследствие отношенията на критика с всеки един от тях, по времето, когато дебютират, той е техният найвлиятелен покровител и поддръжник. Малко известен факт е, че петмесечният престой на К. Христов в Неапол в началото на 1897 г. е станал възможен благодарение на активното застъпничество на д-р Кръстев. Този престой в Италия, на който дължим появата на втората стихосбирка на К. Христов „Трепети" (а според предварителното условие младият поет е трябвало да преведе и Байроновата мистерия „Каин"), изиграва много съществена роля в творческото укрепване на неговия талант. Неоценима е заслугата на д-р Кр. Кръстев за професионално-творческото съзря ване и на Яворов. След като никому неизвестният телеграфист от провинцията сътруд ничи на сп. „Мисъл“ в продължение на две години (1897-1899), с активното съдей ствие на д-р Кръстев и П. П. Славейков в началото на столетието той бива преместен в София и не след дълго получава статут на професионален литератор. Покровителствувайки талантливи млади поети, главният редактор на сп. „Мисъл не е задоволявал някаква лична суета. Той е провеждал - според разбиранията и възможностите си - една целенасочена литературна политика, чиято основна задача е била дискредитирането на смятаната от критика за остаряла Вазова поетика и извеж дането на българската литература към общоевропейски хоризонти.

Като критик Венко Христов е доказал, че умее да пише увлекателно и в същото време задълбочено, че има усет за неочакваните аспекти на творчеството, но предпочита трайното, закономерното както в индивидуалното постижение, така и в цялостния развой на културните процеси. Автор на много статии в литературнокритическите издания и печат. Фак тически той се явява пред нас за пръв път сега със самостоятелна книга - очерк за Георги Джагаров. Документално-фактологическият материал, с който е разполагал Венко Христов, критическият му опит и познания в областта на българската и чуждите литератури са добра предноставка за създа ване на цялостно монографично изслед ване за поета, публициста, драматурга и общественика Георги Джагаров. Венко Христов е предпочел принципа на психологическото портретуване, опитал се с чрез конкретните художествени феномени да изгради цялостния облик на писателя, А това говори, че критикът желае в избора си да се опира на най-трайните „показатели", каквито са художествените творби, тоест живото слово на всеки значим писател. Защото е безспорно, че в развитието на българската литература написаното от Георги Джагаров заема и ще заема особено място по няколко причини. Най-важната от тях според мен с съдбовният интерес, който Джагаров изпитва към българската култура и ис тория, към тяхното единство и дълголетие. Оттук и високата художествена змачимост на неговите поетически открове ния, наситени с важни исторически, обществено-граждански проблеми. Неслу чайно поезията, драматургията и нубли цистиката му съществуват в неделимо единство, Но при такава многопосочност на творческите интереси и постиження всеки изследовател би изпитал трудност и обяснима респектираща самовзискател ност. Струва ми се, че и Венко Христов се е сблъскал с тази трудност и по тази причина някои места от книгата му зву чат доста общо, сякаш за да оправдаят неномерната за критика голяма фигура на поета и общественика Георги Джагаров. От друга страна, в книгата ярко се открояват любовта и преклонението, кон то изследователят носи в себе си към творчеството на този голям български писател, удостоен с международни отли чия и награди, една от които е и наградата на Френската академия. Този пиетет, който всеки литературо вед би изпитал от досег с истинската поезия, издържан с чувство за мярка и такт, прави книгата на Венко Христов привлекателна и професионално ценна, без обаче да се заблуждаваме, че с нея е изчерпано творчеството на Джагаров. Според мен тъкмо след тази първа по рода си самостоятелна книга за видния български поет предстои появата на нови студии и проучвания върху поезията, драматургията и публицистиката на Георги Джагаров.

Живеем в динамично време, когато съзнанието на съвременния човек все повече се усложнява, а бързият темп на живота изпреварва ритъма на изследване и обобщаване на сегашното естетическо богатство. Изследването на типологията на проблемите, характерни за българската поезия от 70-те и началото на 80-те години, е актуална задача. Тази студия си поставя скромната цел чрез творчеството на трима ярки поети на 70-те години - Любомир Левчев, Иван Цанев и Борис Христов, да изведе някои от насоките за развитие на съвременното поетическо творчество. Възниква въпросът: Защо тези, а не други поети? Изборът стана главно поради личните предпочитания на автора към поезията на Любомир Левчев, Иван Цанев и Борис Христов. Съобразили сме се и с факта, че и тримата са от различни поколения (употребявам термина условно, като включвам общоприетия смисъл на понятието литературно поколение: „относително единство от хора, обединени от една възраст, свързани с общи историко-политически явления, с близки възгледи за света и сходна артистична чувствителност"). Те са наши съвременници и лириката им не е замръзнал литературен факт, а променлива величина. Същевременно Любомир Левчев е от априлското поколение поети, които днес са в „златната" си възраст, а Иван Цанев и Борис Христов са определени от критиката ни като млади поети. Оттук следва и възможността при анализа на творчеството им да използуваме метода на сравнението. Очевидно трудно ще се направят някои окончателни изводи и за творчеството на избраните автори, и за поетичния процес като цяло, затова се насочваме към изследване на литературния контекст във връзка с ди намиката на епохата ни.

Мара Белчева и Кирил Христов се срещат и опознават в зряла възраст, когато пет житейски десетилетия са натрупали спомени и опит у всеки от тях. Затова срещата им неизбежно носи отпечатька на сравнението, на съпоставката с миналото, на страха от разочарование, който под държа известна междуличностна дистанция, но и на надеждата от взаимност. Кореспонденцията между двамата пази атмосферата на едно усилие да се превъзмогне времето, неосъзнатото желание да се преситуира хронологически преживяването назад - в годините, когато то би имало поголяма непосредственост, динамика и сила. Между редовете се ражда скритата нотка на меланхолия, която пулсира в емоционалния фон на взаимното опознаване. Тя безспорно се чувствува по-явно в писмата на петдесет и четири годишната Мара Белчева, у която самотата и чувството за изоставеност през 20-те години засилват склонността към задълбоченост на преживяването, пораждат усещането за съдбовност на протичащите събития. Меланхоличен трепет ще доловим дори в размишленията, които К. Христов оставя в своя дневник с дата 22 юли 1922 г. „През тия дни на безизходно варварство разведрявам се само от честите си срещи с Мара Белчева. Не мога да си простя, че толкова години съм бягал да се запозная с тая поетка. Каква прелестна душа има тя! Господи, иде ми да викам от радост, че има макар един човек в тоя народ с такава душа! Припомням си стотиците страници на „Време и съвременници" - този дневник-гигант в единадесет тома, - и ми се струва, че трудно бихме намерили друг случай, в койго нервният, капризен и мнителен К. Христов да запази за по-дълго време непокътнато светло възторжено чувство към жив свой съвременник. И не само това - в редовете, които пресъздават спомена за общите им разходки, срещаме един непознат К. Христов - успокоен, разведрен, пречистен. Че тох внимателно кореспонденцията между поета и близката му приятелка от тези години Весела Па найотова, запазена в личния архив на твореца (без да ме напуска чувството на непозволено и на вярно малко осъдително любопитство), за да оформя един ясен и категоричен извод: Мара Бел чева принадлежи към типа жени, с които К. Христов няма сериозни познанства в своя житейски път, и към които навярно не е изпитвал дълбок емоционален афинитет. Именно затова срещата с Мара Белчева - поне в първите месеци - го поразява наистина с изненадата на едно откритие, с пеизпитаността на едно преживяване, с възможността за духовно пречистване. Изненадата все пак не е в състояние да редуцира неизменното самочувствие на поета, дори когато то е забулено с воала на спомена: „Ако не бях бягал да се запозная с тази жена, може би между мене и Пенча би била възможна оная велика дружба, която удесеторява за народа значението на един Гьоте и Шилер..." Това размишление не ни поразява. Поразява обаче адекватната нему реакция в пис мото на М. Белчева от 28. 11. 1923 г. — там тя изказва желание да „поправи" текста в една от найизвестните статии на Пенчо Славейков, за да заличи тъмния облак на враждата между двамата стари противници. Разбира се, антологията излиза през 1923 г. с непроменен текст. В „Българската поезия. Преди и сега Пенчо Славейков все така категорично отхвърля творческите усилия на К. Христов, разпасал пояса на народната песен".

ПРЕЗ 1967 ГОДИНА В ПЕТ ТОМА (петият том има две части) излизат подбрани произведения от литературното наследство на един от нашите най-ярки творци - поетът Кирил Христов. В т. V, ч. 1- (Кирил Христов, съчинения в пет тома, БП, С., 1967 г., подбор и редакция Светла Гюрова, Тихомир Тихов) - са включени „Откъси от дневник в единадесет тома „Време и съвременници". Обръщам специално внимание върху определението „Откъси". То подсказва, че не всичко от мемоарните дневници на поета е намерило място в цитираното издание. Това е предизвикателството, което е повод да се върна към архивните оригинали в литературния фонд от наследството на Кирил Христов, за да потърся отговор на въпросите, какво е останало извън „Откъсите“, които са били обнародвани преди повече от две десетилетия и защо е останало извън тях? A Да се отговори на тези два въпроса, които макар и не единствени е доста трудно, защото изисква безпристрастност. В същото време отговорът, който се налага сам, носи в себе си дискусионна искра. тя от своя страна крие опасността от остри литературно-изследователски спорове, главното в които ще бъде според мен разкритието на истинския морален облик за литературните нрави през първите десетилетия на нашия век. Подобни чисто интелектуални съображения настояват да бъде поет рискът да се предизвикат литературните историци и изследователи именно с въпросите "Допълнения", които и до днес, близо седемдесет години, след като са написани и четиридесет и пет години след смъртта на техния автор, спокойно пролежават в архивните хранилища. В бележките към т. V, ч. І е написано: „В историята на нашата литература дневникът на Кирил Христов е един изключителен документ." Тази оценка, която подкрепям, изразява съвсем точно значе нието на Кирилхристовите мемоари независимо от филипиките, които се сипят по-нататък в същия предговор, а и винаги са се сипели - както върху този документ за литературните нрави, така и върху самия поет. Далеч съм от мисълта, че се налага да подлагам на подробен анализ както обнародваната част от дневника, така и отношението на отделни литературни специалисти - от разни години и поколения. Не бива да се забравя, че както литературните разбирания, така и личните вкусове, качества и изисквания са били от решаващо значение за подбирането на „ОТКЪСИ" от дневника на поета при въпросното издание. Това е така, защото в нашата литературна критика дълги години вече съществуват напълно авторитарни оценки за поети и белетристи от първите години и десетилетия на века. И тези оценки са станали меродавни изобщо за литературното ни възпитание и мнение. Дневникът, или по-скоро онези свои впечатления, факти и събития, които Кирил Христов е ограничил в рамките на отделните томове - единадесет на брой - наистина влизат в остро противоречие с подобни авторитарни, явно цензурирани и подложени на диференциален подбор. Този факт предизвиква настоятелно към преосмисляне оценъчните литературни позиции на литературните историци и изследо ватели, както и изисква нов подход към творческото наследство на редица известни имена в българската литература. Нека не се заблуждаваме, в редица пунктове възраженията на Кирил Христов срещу литературните нрави, обичаи и морала на неговите съвременници в основата си са справедливи, колкото и да е нелицеприятно това за литературната ни история като цяло.

Увлечен от полемичната си страст, Иван П. Цанов поставя на страниците на сп. „Литературна мисъл“ („Допълнения" към „Откъси от Дневник" на Кирил Христов" - Литературна мисъл, кн. 10, 1989 г.) един твърде болен и твърде актуален проблем на българското книгоиздаване -въпроса за изборността в представянето на нашите класици. Проблемът е стар като самото книгоиздаване. Още в първите десетилетия на свободна България нашите книгоиздатели започват да публикуват откъси от творбите на своите предходници. В полувековния свободен живот на нова България обаче не се появява нито едно пълно, академично издание на съчиненията на български класик. Още по-приглушен е интересът към миналото през следващите десетиле тия. Водени от желанието да преоценят литературното минало от марксически позиции, издателите и критиците на 40-те и 50-те години се опитват да представят част от идейно съвместимите с оформящата се идеология и естетика творби. На читате лите се поднасят съчинения на Йовков или Елин Пелин в един том, с два или три тома се представя Вазов. Отчасти този възпитателно-назидателен синдром е преодо лян в следващите три десетилетия. Сравнително пълно у нас се представят творбите на Иван Вазов (двадесет и два тома), Христо Ботев (три тома), Г. С. Раковски (че тири тома), Л. Каравелов (дванадесет тома), Йордан Йовков (шест тома), Елин Пе лин (шест тома), П. П. Славейков (осем тома), П. К. Яворов (четири тома), К. Христов (пет тома), А. Страшимиров (осем тома), А. Разцветников (четири тома) и др. При това, държа да отбележа, всички тези издания са реализирани с усилията на малобройния колектив на отдел „Литературно наследство" при издателство „Български писател". Въпреки драматичните усилия на малкия издателски колектив обаче и до днес и неговите служители, и редакторите във всички български книгоиздателства робуват на фрагментарността. В края на ХХ век в България все още няма нито едно академично издание на български класик. Няма специализирано издателство за литературна класика. Издателството на БАН нене публикува творби на художест вената ни култура и в момента преустановява единственото издание на български класик. От заплануваните първоначално десет, а по-късно двадесет тома на П. Р. Сла вейков, за около двадесет и пет години са излезли шест, с които изданието приключва. Искам и да напомня на Иван Цанов, че неиздадени са не само дневниците на Кирил Христов. Неиздадени са много от стиховете на Стоян Михайловски (на български и френски), неиздадена е публицистиката на Захари Стоянов, поместена във вестници, които времето все по-упорито руши. Неиздадени са великолепните мемоари на Д. Маринов, неиздадени са спомените на Симеон Радев (Архив на БАН). Фрагментарно ще бъдат представени творенията на Софроний Врачански, непълно е представено творчеството на Г. С. Раковски.