хуманизъм

Българската гражданска поезия има сравнително дълга и славна традиция. Тя почва от началото на националното ни възраждане и продължава до наши дни. Най-ярките творби на поезията ни от Христо Ботев до днес носят ярко граждански характер. Разбира се, всяка епоха има свои особености, свои проблеми. Едни са били проблемите от времето на Ботев и Вазов, други са проблемите, които вълнуват нашите съвременници. След Октомврийската революция нашата гражданска поезия отбеляза стре мителен възход. В творчеството на такива колоси на поезията ни като Христо Смирненски, Гео Милев, поетите от 30-те години с най-яркия представител - нашият национален герой Никола Вапцаров, намират ярък израз големите вълне ния, мисли и мечти на народа ни. Нашата революционна поезия от двадесетте и тридесетте години с най-добрите си постижения беше гражданска лирика в най-хубавия, бих казал, в най-благородния смисъл на това понятие. Социалистическият хуманизъм беше душата на тази поезия.

Времето след арестуването на Никола Вапцаров до неговия разстрел поставя с пределна яснота въпросите за смисъла на човешкия живот и непреодолимата потребност от саможертва, за гражданската доблест, за достойната смърт, за другарството и нравствената чистота на една личност, която влиза завинаги в паметта на народа... Към този последен и трагичен период от жизнения творчески живот на поета ще има да се връщат тепърва неговите изследователи. защото този върховен етап доразкрива многостранно и по неповторим начин истинския подвиг на твореца-комунист. Както се знае, Вапцаров бива арестуван на 4 март 1942 г., към три или четири часа рано сутринта, заедно с малкия му брат Борис и братовчеда им Любчо Везев. Предната вечер те са имали среща у дома на поета (ул. Ангел Кънчев 37) с Цвятко Радойнов и са стояли до 11 часа през нощта. Много често Вапцаров е бил принуждаван да спи по чужди квартири, за да загуби полицията следите му. Това отсъствие от дома му започва по-често от началото на м. септември 1941 г., когато Вапцаров поема длъжността ръководител на специалната (минноподривна) дейност при ЦК на БРП(к). Оттогава той става професионален революционер, изпълнявайки B B B решението на партията.

Светлозар Игов е нарекъл втората си кни га „Хуманизъм и творчество". И макар поредицата от статии, които ни предлага в нея, да са споени около проблемите на творчеството, движението на литературния проце с, критиката и нейната поетика, понятието Хуманизъм неслучайно е потърсено като обединително звено. Изповядвайки своето ,, критическо верую", С. Игов отвежда пробле мите на литературата и нейната критика до висотата на общите им хуманитарни задачи, свързани с промените в съзнанието на съвре менния човек, с неговото историческо мислене, психология, нравственост и усет към красотата, внушава, че за изпълнението на тези задачи критиката трябва да води, прогнозира и планомерно да насочва и стимулира разви тието на литературния процес, да върви една крачка пред него, реално да представлява еманация на ръководното творческо самосъзнание на литературата. Тази гледна точ ка говори както за високите изисквания на С. Игов към литературата и критиката, така и за дълбокото му пристрастие към тази област на творчеството, в която той се проя вява не само като аналитик, но и като свое образен мечтател, романтик, идеалист". У нас въобще не е писано много за същ ността и функциите на критиката, за нейната поетика, за професионалните качества, необходими на критика. Но за едно много важно нещо, необходимо на критика, като че ли съвсем не се е говорило. Става дума за критическия идеал, за онази цялостна концепция за живота и литературата, за човека и морала, за историята и изкуството, която според мен е структурообразуващ фактор на критическата личност... Най-съществената съставка на онова, което наричам „критиче ски идеал", едуховната жажда по един социален и морален идеал, превърнала се в критерий за оценка на литературните явле ния и в система, въз основа на която критикът изгражда ценностната йерархия в своето виж здане на националната литература; съзнание а развойните перспективи на литературата, изградено върху обективните развойни за кономерности на традицията... с необхо димо присъствуващата имплицитна представа за историческия - минал и бъдещ - контекст на съвременните художествени явления, които оценява.“

В практическата и теоретическата дейност на другаря Тодор Живков като червена нишка преминава марксистко-ленинската идея за грижата към човека, за многостранното развитие и по-пълната реализация на неговата личност. Найярко тази линия характеризира дейността на Т. Живков и на цялата партия след Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г., чиято двадесет и пета годишнина се чествува с гордост и признателност. Априлската линия на нашата партия е рожба на творческия дух на марксизмаленинизма, на неговата материалистическа диалектика. Хуманизмът на април ската линия на партията не се изчерпва само с възстановяването и по-нататъшното развитие на ленинските норми и принципи на работа и ръководство, с внимателно и грижовно отношение към хората и кадрите. Величието и хуманизмът на тази линия се изразяват преди всичко с марксистко-ленинското осветляване и разрешаване на назрелите потребности на нашето обществено развитие. С това бяха преодолени не само редица несъответствия и диспропорции в обществото, но се създадоха условия за ускорено обществено развитие, за пълната победа на социализма в нашата страна, за построяване на развито социалистическо общество. Историческият път на социалистическа България недвумислено доказва, че партийната политика е пропита с реален хуманизъм. В програмата на партията, утвърдена на Х конгрес на БКП, дебело се подчертава, че грижата за човека, грижата за повишаването на неговото жизнено равнище и духовно развитие е върховна грижа на партията. Тази линия намери най-задълбочена разработка в редица произведения на др. Тодор Живков и особено в неговия двутомник „За априлската линия", излязъл в навечерието на XII конгрес на БКП. От страниците на двутомника човек научава не само постиженията на нашия народ в 25- годишния период на априлската линия на партията, но и евристичната роля на тази линия за настоящето и бъдещето на България. Защото жизнеността на април ската линия на партията не бива да се измерва само със сегашното равнище на осъществяването й, а преди всичко с решенията, които тя предлага за бъдещето и които показват единствения рационален изход на назряващите социални проблеми. Ясно е, че става дума за онова, което марксизмът-ленинизмът счита за главна цел - освобождението на човека, неговото всестранно и хармонично развитие. Тази цел започна да се осъществява, но далеч не е постигната. Окончателното разрешаване на въпроса ще става толкова по-скоро и по-успешно, колкото по-добре овладяваме и умело прилагаме марксистко-ленинското учение. Само изучаването на марксизма, само възторгът от него, от революционното и хуманното му съдържание не са достатъчни.

Този проблем в настоящия исторически момент има голямо значение за развитието на нашето литературознание, литературната критика, както и за развитието на цялостната ни съвременна литература. Известно е, че главните атаки срещу социалистическия реализъм, които се отправяха и се отправят от различните буржоазни упадъчни литературни школи, са насочени предимно към партийността. Тя се схваща обикновено като сбор от чужди на художественото творчество директивни постановки, несъвместими със специфичната същност на литературата. От друга страна, на партийността се противопоставя един абстрактен, общ, с неопределени граници хуманизъм. Твърди се, че социалистическият реализъм не се интересува от проблемите на хуманизма, предвид на конкретно-полити ческите партийни задачи, които литературата е принудена да решава. В миналото, преди Априлския пленум у нас, действително за хуманизма в литературата се говореше по-малко или пьк понятието се стесняваше в едни рамки, които не му позволяваха да разгърне своята същност. Заплахата на абстрактния хуманизъм, твърде подвижен, твърде настъпателен, тегнеше върху литературознанието и то пристъпваше предпазливо изобщо към хуманизма и връзките му със социалистическия реализъм. И, обратно: през годините на културната революция на Мао Дзе-дун например, както е известно, бяха отправяни обвинения дори към автори като Шолохов, че творбите им били изпълнени с абстрактен хуманизъм, който беше противопоставен на народността и партийността. И ето защо в настоящия етап на нашето обществено развитие особено важно за литературата ни е да се подирят и разкрият по-цялостно връзките и взаимната обусловеност между народността и партийността с хуманизма, и по-специално - със социалистическия хуманизъм. По този начин ще се очертаят по-ясно истинската същ ност и предназначение на литературата ни, която винаги ебила свързана със съдбата на човека. От друга страна, нашите съвременни писатели ще бъдат подпомогнати при разрешаването на своите творчески задачи с оглед на голямото значение и на ролята на литературата за превъзпитанието на съвременниците ни. И още нещо. Във времето на техническата революция проблемите за хуманизма, за съдбата на човека изникнаха с особена острота: как се отнася буржоазното капита листическо общество към техническата революция и как се отнася нашето общество в епохата на развития социализъм?

Проблемата за човека е съпътствувала всички етапи в духовното развитие на обществото. Решителна промяна в нейното осветление настъпва през епохата на Ренесанса. Събудената и еманципирана от догмите на религията човешка мисъл се насочва не само към изучаване на природата, но и към човека - господствува щият през Средновековието теоцентризъм се заменя с антропоцентризъм. Чрез устата на Хамлет този прелом бляскаво е изразил великият Шекспир: „Човекът! Какво великолепно творение е той! Колко благороден е с разума си! Как е безпределен в способностите, в поривите, в движенията си! Как изумително съвършен е в действията си! Колко прилича на ангел в своята прозорливост! Колко е подобен на бог! Върховна красота на света! Венец на всички твари!" (Превод на Л. Огнянов-Ризор) Но от Ренесанса, когато настъпва този поврат в статута на човека, до истори ческите предпоставки за осъществяването на тези същностни негови качества и възможности, е било твърде далеч. Еманципиран спрямо „извънбитиен Абсолют през Средновековието, с установяването на буржоазното общество човекът е поставен вече в друга - социална, класова зависимост, която принципиално го лишава от възможност за изява и развитие на заложените в него потенции. Историческите условия за промяна и решителна перспектива в положението на човека настъпват на прехода между XIX и ХХ в., когато центърът на световното антибуржоазно революционно движение се пренася от Запад в Русия. Тук именно през 90-те години на миналото столетие ускореното промишлено развитие предиз виква по-нататъшно рязко разпадане на феодалните отношения, с бързи темпове се установява капиталистическата структура на обществото. Заедно с това възник ва и се развива силен пролетариат, ръководен от създадената от В. И. Ленин Социалдемократическа работническа партия. През този период започва процес на епоха лен прелом в цялостния идеологически живот не само в Русия, но и в Западна Европа. В контекста на това епохално движение на мисълта и в българската литерату ра се наблюдава забележима промяна в художествената трактовка на човека. Заедно с идейното израстване и подем на българския пролетариат болшевизацията на Българската комунистическа партия, откритото настъпление на народните маси срещу буржоазията и т. н. самата действителност у нас повелително постави проблемата за мястото и ролята на човека в колектива и в живота.