Кирил Христов

В цялото поетическо творчество на Н. Лилиев конкретното място на любовта като естествено, но и решаващо общуване между двама души, като вдъхновено докосване и проникване в съкровеното безпокойство на две сплитащи се съдби не е така ясно и категорично очертано, както у К. Христов, Яворов или Дебелянов. Корените на нейното преливно и омекотено присъствие трябва да търсим не само в идейно-естетическите позиции на европейския символизъм и в спецификата на българския (странящи от конкретното и материалното, от директното и плътното); не само в широките полета на християнската любов към отсрещния и себеподобните, на любовта към родината и природата; нито в „упорития“ индивидуализъм на поета, а и в особеностите на духовния и психологически проблем пред Лилиевия герой, на многообразното, но неизменно томление, съпътстващо го почти навсякъде и не проявило своето безутешно постоянство у никого от поетите от първите десетилетия на века. Ако героите им по свой начин, чрез особеностите на своята природа, се изразяват и реализират в една система от проекции на съкровено-личното и в любовните преживявания, характеризиращи страните и етапите на развитието и духовния им живот, на участието им в социалните движения на епохата, на по-отворена навън и осезаема същност, то Лилиевият герой тръгва от и извървява дълъг път на мъчително търсене и самотни просветления към тази реализация. Ако „чрез любовта Яворов изразява себе си“, то в нея той реализира само едно от пространствата на многопосочното си копнение, и то до „сферата на докосване до безкрая“, както прави неспокойният му дух в друго пространство - на социално-борческите настроения - за да се устреми, не намерил пристан, в търсене глобалните решения на „всевечните въпроси, които никой век не разреши“. Ако К. Христов идва в самия край на миналия век като далечен пратеник на Дионис, за да разчупи сковаващата традиционност в духа на един улегнал и консервативен патриархален морал, то с любовта той възгласява тържеството на плътта и чувствата, а реализацията на копнежа по нея представлява вдъхновеният извор на неговата лирика. Ако в любовта Дебелянов търси опора за своята „светла вяра“, ако се стреми да се съхрани от „мръсния лик на суетност вседневна“ и да „разкъса веригите“ на действителността, за да освободи крилете си, то именно любовта е онази реалия в поезията му, която отваря простор за развоя на вътрешния му драматизъм и на конфликтите му със света, пронизвайки ги със задушевността си. Без да присъства с остротата на Яворовия драматизъм или с реализма на Дебеляновата интимност, у Лилиев любовта излиза извън сферата на чисто любовната проблематика, превръща се във философски камък при изграждане взаимоотношенията му със света и живота, търси успокоение и равновесие сред природата. Отсъствието на жената като конкретен обект на любовта, където горестта и надеждата, зовът и взирането да намерят свой отразител и свой отговор, да осъществят осезаема среща-път.

В надпреварата на събития, на душевни падове и хребетни извисявания, в мигове на върховно щастие или дълбоко униние понякога човек, а най-вече писателят или поетът, не намира време наред с творческата си дейност или всекидневните задължения да води дневник. Всеки може да си представи колко много е загубила българската литература от това, че почти никой от нашите големи или малки писатели не е отделил време от творческите си занимания, за да разкрие нещо от най-скритите трепети, от внезапните прозрения на мисълта и навеи на въображението, дори от всекидневието на своя живот, от впечатленията си от хора или от събитията на деня. Стихията на дълбокия душевен трус втиква за кратко време писалката в ръката на П. К. Яворов и така изниква след смъртта на Мина Тодорова лирично-философският дневник, една разтърсваща изповед и летопис на този период от неговия живот, но този порив скоро потъва във въртопа на насъщната борба за съществование и служебните ежби, в тираничния напор на творческите замисли. В многожанровото си творчество и Яворов, както Иван Вазов, има възможност да се разтоварва вътрешно чрез поетическата изповед и така да ликвидира по най-непосредствения начин душевните стълкновения и кризи. В този смисъл творбите му се превръщат отчасти и в биографична документация, отреагиране на неизбежния сблъсък с предизвикателствата на една конфликтна действителност. Пенчо Славейков се разтоварва вътрешно не само с творбите си, но и с пламенните критически статии и така пропуска да разкрие скрижалите на най-съкровените преживявания. Единствено Кирил Христов, и то може би поради конфликтната си личност и доброволното изгнание в чужбина, прибягва към помощта на този душевен катализатор — дневника, — но при него действа силно и друг фактор: конфликтната ситуация в битието му, която го поставя непрекъснато в положение на самоотбрана и предизвиква драматичен диалог не само със семейството му, но и с всеки един, който го е засегнал по един или друг начин с най-малък намек, с цялата наша действителност, а тези стълкновения той може да разреши най-безболезнено чрез дневника! Той е неговата защита, неговото документално наследство за поколенията, неговото воюване за правда и лично достойнство, за една правда, която в много случаи, разбира се, е субективна правда, малко изкривено огледало за хора и събития, но все пак дневникът му е документ на едно жизнено поведение и на човека и писателя в борбата му за истината. В името на нея в края на живота си той трябваше да направи доста отстъпки от някои свои становища и твърдения и заблудни схващания, да възстанови съборените мостове не само с родината, но и с хората, набедени погрешно от него. Йордан Йовков, този майстор на художественото слово, разкрил в творчеството си цяла галерия от човешки съдби, засекретява своето лично всекидневие, дори творческата биография в непристъпния алков на сърцето си