Кирило

Българският език има многовековна история. Най-рано от всички славянски езици тя е документирана и с писмени паметници. В продължение на векове бъл гарският език се развива и като говорим, и като литературен. Досега усилията на историците на българския език бяха насочени към изследването на историята на говоримия български език и това е напълно естествено. Да се открият основните промени, които изживява той, е нещо изключи телно трудно. Нашето езикознание дължи особено много на изтъкнатите български езиковеди: Беньо Цонев, Стефан Младенов, Юрдан Трифонов, Любомир Милетич, на техния ученик Кирил Мирчев, който създаде и цяла школа от свои ученици - специалисти по история на българския език. Преодолявайки труд ността, която представя липсата на паметници от предписмената епоха, а също и традиционността и консервативността на писмените паметници, нашите учени успяха не само да очертаят необикновено сложната история на говоримия бъл гарски език, но и да я периодизират по напълно задоволителен начин. Те обясниха и механизмите на процесите, които са се извършили със синтетичния бъл гарски език в сложната обстановка на балканската езикова общност, която обстановка, стимулирайки заложени в езика предразположения, го превръща в един напълно аналитичен език, единствен от славянските езици. От южните славянски езици нито сърбохърватският, нито словенският език не са изгубили своята склонитбена система, а само българският език от географските области Мизия, Тракия и Македония, които очертават етническите граници на българската езикова територия през вековете. Периодизацията на говоримия български език обхваща: Предписмения период, т. е. времето от разселването на славяните и идването на източната група на южните славяни - която се превръща в българска група - на Балканския полуостров, като заселва не само посочените по-горе географски области, но навлиза дълбоко в Епир и Тесалия. Там славянските маси се претопяват от завареното гръцко население, но оставят важни следи в топонимията, които бяха така успешно изследвани от Макс Фасмер. Данните за предписмения период естествено са твърде оскъдни. Те ни дават само най-обща характеристика на фонетичната система на тези славянски групи.

Преди повече от 50 години акад. Юрд. Трифо нов пише: Интересът към славянските първоучители, Константин (Кирил) и Методий, в днешно време не само не намалява, но, напротив, посте пенно се засилва. Колкото повече се изучават условията, в които са действували при турянето основите на славянската писменост, толкова повече излиза наяве, че двамата братя са били забе лежителни хора, които в много отношения са изпреварили разбиранията на своето време... - думи, под които с още по-голямо основание можем да се подпишем и днес. И ето, като закономерно следствие от този интерес, като отговор на една необходимост и като резултат от сериозното развитие на медиевистиката в България през последните десетилетия в ръцете на читателите е книга, каквато не беше се появявала в нашата книжнина, пък и никъде по света. Една идея на покойния проф. Кодов, възприета от сътрудниците на секцията „Българска литература до Освобождението" в Института за литература, е вече реалност и е редно да видим какви са „мерките" на тази реалност, нейната насоченост, та дори и полза. Но преди това не може да не се подчертае, че в материализацията на идеята участвуват учени от различни специалности - не само литературни историци, но и езиковеди, палеографи, историци, археолози, изкуст воведи и пр.: една внушителна научна „фаланга", която включва най-изтъкнатите специалисти в съответните области. Веднага трябва да се каже, че „Кирило-Мето диевска енциклопедия", разбира се, има справочен характер. Но с това горе-долу се изчерпват допирните и точки с познатите ни енциклопедични издания. И тук въпросът не е само в обхвата на материала или пък в изчерпателността на неговото излагане. Кирилометодиевистиката е слож на научна дисциплина, твърде енигматична по редица свои показатели и това не емогло да не сложи отпечатък върху разработката на отдел ните статии в книгата. Ето защо основната отлика на енциклопедията, предпоставена от самата същност на разглежданите явления, се състои В нейната научност. Нека поясня: равни щето просто изброяване и систематизиране 1 Две съчинения на Константина Философа (св. Кирила) за мощите на св. Климента Римски. - СПБАН, кн. 48, 1934, с. 159. на факти" е невъзможно (в пълнота) там, където фактите обикновено не са еднозначни, не подле жат на еднолинейни оценки и възприятия. А точно такива са повечето от „фактите“, даденостите, свързани с Кирило-Методиевия комплекс от въпроси и на цялостната старобългарска култура от IX-X в. - следствие и развитие на Кирило-Методиевото дело. Твърде много спорни места и неточности има в тези факти; много от тях, макар и заявени пряко в историческите извори, не се покриват с останалите ни знания за съответните събития; извличат се те и по логически път или пък направо са съвсем хипотетични. Така че в „Кирило-Методиевска енци клопедия" научността не е просто метод на работа, а една от формите на отношение към материала. Към него е пристъпено с широта на мисленето: представени са различните хипотези (ако има такива) по съответните въпроси, взето е отношение към спорните моменти, но без налагане на всяка цена на личен възглед; в редица статии книгата надхвърля рамките и изискванията на един енциклопедичен справочник и се превръща в самостоятелно научно изследване - например статиите „Азбуки старобългарски“, „Глаголица" (П. Илчев) и др. И за да приключа с характера на статиите в „Кирило-Методиевска енциклопедия": те представят не компилация по известните факти и положения - което само по себе си е от значение за широк читателски кръг, - но и с вод на съответната проблемат и ка; научна сис тематизация на проблемите, която оставя отво рени валенции" за по-нататъшни разработки или пък направо подбужда към тях. Акумулираното в енциклопедията знание е сериозен подтик за славянската филология и именно тук по моему е голямото научно значение на книгата.

През 1986 г. целият български народ тържествено отбеляза 1100-годишнината от идването на Кирило-Методиевите ученици в България. Този юбилей бе пред шествуван от друга важна дата - 1100 години от смъртта на славянския първоучител Методий. Двете забележителни годишнини продължават да ни вълнуват и сега. Ето защо ще спра вниманието на читателя върху книжовното наследство на КирилоМетодиевите ученици, което заема важен дял в културната съкровищница на Бълга рия и на славянството. След разгрома на славянската просвета във Велика Моравия и Панония мнозина Кирило-Методиеви ученици се устремяват към България. Ние не знаем техния точен брой и имена. От историческите извори са ни известни имената на Климент, Наум и Ангеларий. За тяхното пристигане в българската столица Плиска и за радушното им посрещане от страна на българския владетел княз Борис се разказва в Простран ното Климентово житие, съставено от Охридския архиепископ Теофилакт. В житието между другото се съобщава, че наскоро след пристигането на учениците Ангеларий починал. Известно ни е също името на Методиевия ученик епископ Константин, който по времето на Борис и Симеон живее и работи в Преславската област. Кратки сведения за него ни е оставил в една приписка преславският книжовник Тудор черноризец Доксов. OT на на H В Теофилактовото житие се дават важни сведения за книжовната дейност Климент Охридски. Тяхната достоверност се потвърждава по най-категоричен начин съдържанието на достигналите до нас славянски ръкописни книги. Още в средата миналия век биват открити редица слова и поучения, носещи наслов с името Климент: Климента епископа словеньскаго, сватаго Канмента, Климента епископа Величьскаго и т. н. За първите откриватели и изследователи на тези слова поучения няма съмнение, че това са произведения на Климент Охридски. Неговата книжовно-проповедническа дейност е описана подробно в Теофилактовото житие, където се казва следното: „Той съставил прости и ясни слова за всички празници, които не съдържат нищо дълбоко и много мъдро, но които са понятни за най-простия българин."1 Тук няма да изреждам всички слова и поучения, които днес с по-голяма или по-малка сигурност се приписват на Климент Охридски, нито ще се спирам литературните особености на такива образци на средновековното ораторско изкуство, каквито са Похвално слово за Кирил Философ, Похвално слово за архистратезите Михаил и Гавриил, словото за Лазар, наставленията за празниците и т. н.

През 1722 г. в Петербург е публикувана „Книга істориографія", съкратен руски превод на „Царството на славяните" (1601 г.) на рагузинеца Мавро Орбини. Посредством този руски превод трудът на Орбини оказва значително въздействие върху българската и сръбската историография от XVIII в. и единодушно е смятан за един от главните извори на „История славянобългарска" на Паисий Хилендарски. Една стара традиция приписва инициативата за този превод, старанието за съставянето и редак цията му, както и послеслова с полемичен кирилометодиевски характер за дело на Теофан Прокопович. В 1802 г. Франческо Мария Апендини пише: „С написването на тези бележки чувствам, че Историята на Орбини е била преведена на илирийски и впоследствие отпечатана от Теофан Прокопович, архиепископ на Новгород". Любопитен и траен отзвук се предава в една мисъл на Артуро Крониа (1939 г.): „Мълвата за Орбини стига до далечна Русия. Там през 1677 г. Теофан Прокопович превежда неговото „Царство на славяните“. Това дело Теофан е трябвало да извърши четири години преди да се роди! В действителност преводачът е бил сръбски търговец, бивш руски агент в Цариград, преминал впослед ствие в Русия, чиновник и дипломат от екипа на Петър I и на Сава Лукич Владиславич (1669-1738), известен също като Рагузински. В ръкописа му, съхраняван в Ленинградската публична библиотека „Салтиков- Шчедрин"; се съдържа повече от половината от отпечатания впоследствие текст. От него се информираме, че преводът е бил направен в С.-Петербург през 1714 г. Едно писмо на Петър Велики до Синода, написано в Астрахан на 18 октомври 1722 г., напомня за изпращането на книгата, которую переводил Сава Рагузинский, о славянском народе с италианского языка", както и за изричното тогавашно доказателство на Татишчев, че руският текст на Орбини се приписва на Сава Владиславич. Инициативата за такъв род преводи влиза изцяло в издателската програма за културно европей ско" осъвременяване, вдъхновено, ръководено лично и подпомагано от Петър, с цел да се покаже под чертан идеологически и духовен плурализъм: от католически насочените „Анали" на Бароний (1719 г.), преведени по полската адаптация на Скарга, до предговора към „История на Европа" (1718, 1723 г.) от Самуел Пуфендорф (много обичан от Прокопович) и до „Theatrum historicum" на протестанта Вил хелм Стратеман.