Кирова

Изследването на М. Кирова върху историче ското развитие на българската поема за периода от Освобождението до Първата световна война доказва, че естетическите трансформации на този особен хибриден жанр много точно отразяват бързите промени в художественото ни съзнание през трите десетилетия на най-интензивни естетически търсения за българската литература изоб що. Авторката е проследила целия исторически материал, всички автори и произведения на този жанр през разглеждания период и формулирайки идейно-естетическите и структурни тенденции в развитието и превъплъщенията на поемата, стига и до изводи за цялостното ни национално литературно развитие. В уводната глава „Жанр и естетическо съзнание" М. Кирова очертава жанровите граници на поемата като синтез на двете родови начала - епос и лирика". Тя подчертава, че разделението - епическа и лирическа поема - е условно и притегля към преобладаващия в конкретния случай структуроизграждащ жанров елемент - лирическия или епическия, но тия понятия никога не изключват присъствието на двата родови фактора в съдържанието на понятието поема. Защото пое мата принадлежи на лиро-епиката, която е самостоятелен литературен род, и винаги изразява нейните най-същностни черти“. Отречен е терминът „лиро-епическа поема", защото представлява тавтология, както и делението на сюжетни и безсюжетни поеми като нецелесъобразно, тъй като всяка поема има сюжет в по-широк смисъл - не само като система от действия и герои, но и като целенасочено развитие на авторовите чувства и мисли". Направено е и убедително разграничение на поемата от епопеята, тъй като в нашето литературознание тези две жанрови понятия често се употребяват необмислено и неточно. По-нататък, още в увода, главните изводи на авторката във връзка с характеристиките на жанра са основно свързани и произтичащи от наблюденията и върху конкретния литературно-исторически материал. Преобладаващото лирическо пред епическото начало в българската поема тя обясня ва с липсата на класически епически форми (фол клорни и литературни) в нашето художествено творчество. Но изобщо изводите и за лиризираната поемна структура", за „подчинената роля на повествователния елемент", за „авторовия субективизъм към епическите и сюжетни елементи" ге нерализират вътрешножанровата динамика на структурата, при която не в равновесието, а в постоянната нестабилност на компонентите се реа лизира изобщо спецификата на жанра. Това се отнася и за специфичната лиризирана компози ционна логика", и за „сюжетно организираното повествование“, за „изобразителната фрагментарност“ и „символния синтез" при поемата. Историческото обяснение на преобладаващото лирично в развитието на българската поема с липса на епос (фолклорен и литературен) е неубедително и ненужно като теза в добре организирания теоретичен увод, в който се разграничава и дефинира жанровото понятие. Още повече, че по-нататък в изслед ването тезата се самоопровергава при проследя ването процеса на лиризация чрез преодоляване на обективната и субективна повествователност сюжетност.

Започнатото от известните литературноисторически трудове на Боян Пенев бинарно разглеждане на южнославянския културен фонд като славянски и като балкански продължава да бъде основен проб лем в развитието на литературната славистика и балканистика. Тази двоичност на научното изследване е обяснима със спецификата на самия регион, мост между Запада и Изтока, даваща неограничени възможности за прилагане на вси чки направления на сравнителното литературо знание. Избраната от Лилия Кирова концептуална формула на „литературни сходства" всъщност представлява опит за типологизиране на различни литературни процеси и явления, обединени хроноло гично в преходния отрязък между XIX и ХХ в. - време, преломно и плодотворно за неотдавна осво бодените от национална зависимост южнославянски народи. Авторката проследява подробно трансформирането на общественото напрежение в ду ховна активност, която от своя страна формира историко-функционалните контури на балканския литературен процес. Съдържащите се в книгата студии и статии са насочени към откриването на идейно-естетическия статус на регионално близ ките и исторически свързани в еволюцията си литератури. Началната студия „За някои особености на южнославянския реализъм" продължава изследователската тенденция, започната от Боян Ничев в неговия „Увод в южнославянския реализъм" (1971), предполагащ продължаващи научни усилия и на други учени спрямо такъв важен период от развитието на славянските литератури изобщо. Релефът на южнославянския реализъм е обяснен от Л. Кирова с появата на жанрови предпочитания във формиращото се литературно направление, отнасящо се към действителността с непознат дотогава аналитизъм и критицизъм. Интересът към романа е заменен с предпочитание към творческите възможности на кратките белетристични форми, изравняващо усилията на балканските прозаици с апогея на западноевропейския и руския разказ (Мопасан, Чехов и др.). Това съвпадение е представено от авторката не като ускорено достигане, а като показател за възможностите на самобитния балкански литературен генезис. Може би едно по-задълбочено структурно анализиране на поетиката на южнославянската белетристика би дало още по-убедителни доказателства за култур ната приемственост като литературно-процесуал на (стара и нова литература) и социално-рецеп ционна (патриархално-буржоазно общество) изява, Действително процесът на „огражданяването" на населението определя характера на литературната комуникация, но фиксираното от авторката жанрово темпо за началото на ХХ век (закъсняването на романа, появата на цикли от разкази и пр.) би могло да се дообясни освен с влиянието на масо вата социокултурна среда и с особеностите на книжовната традиция.