книгата

Тя е толкова млада, че още се спори около името й. Но се стреми да върви в крак с всяка друга наука. Върху бю рата на хората, които се занимават с нея, стоят ръководства и справочници по ди ференциално смятане, висша математика, теория на информацията, психология физиология; картотеките им са пълни със статистически данни от масови тестове, фонотеките им гъмжат от записи, в лабо раториите им магнетофонът се измества от сложните апаратури на широкообхватните Звукови спектограми. Само за няколко го - дини тези хора извършиха огромна рабо та по разчистването на метафористиката в термините и представите, които са господ ствували досега в нашите познания за стиха: днес еустановено експериментал- но, че обективно ударената гласна не носи никакво ударение и обикновено най- Ударено се произнася не звукът, който ние чувствуваме ударен; че звуковият поток обективно е неделим и не се обособява нито в срички, нито в думи, че самият Звук не е еднороден, а представлява цял букет от звуци, в който никой още не може да установи точно как нашето ухо успява да разпознае това, което му трябва. Както виждате 150 - пълен хаос цари даже в нашите представи за физическата природа на стиха. Янакиев смело слага кръст на всичко, което е било досега, и предлага да се за почне от А и Б: пълно скъсване със се гашната метафористика в термините, при лагане на изключително научни методи, разчитане единствено на логиката, точ ните формулировки и боравене само с материални и ясно различими за всекиго съставки на стихосложението - ето прин ципите на Янакиев. Като истински човек на науката, той смята, че първата стъпка трябва да бъде абсолютно точна, макар и Малка и твърде далеч назад от онова, което интуитивните проблясъци на естети и кри тици досега са ни дали по пътя на проникване в дълбините на поетическите Тайни. Първата му крачка е да изучи - ако Може така да се каже - анатомията на стиха; да направи едно чисто структурално разглеждане на строежа на стихотворе нието, проучване на различните форми на ритъма и уточняване на термините, с които ще трябва да се назовават от тук нататък тези форми.

Извънредно интересният труд на Г. Д. Гачев „Ускоренное развитие литературы" ни дава възможност да го погледнем и оценим и в по-широк план, несвързан пряко с проблематиката на българската възрожденска литература. Основната авторова концепция за у с кореното развитие поставя съ временни въпроси, които имат перспектива да стават все по-съвременни. Всяко ново поколение и всеки отделен, появил се на този свят индивид, трябва да премине ускорено развитие, за да може да възприеме в сбита, съкратена форма опита на чове чеството, добит в неговото вековно развитие. Ето защо концепцията на автора е много актуална, плодотворна и от голямо значение и за тези, които работят върху творчеството на отделни писатели. За личната ми работа напр. върху М. ЧайковскиСадък паша книгата на Гачев с поставените и решавани в нея проблеми е извънредно полезна. Защото и аз се сблъсквам с ярък случай на ускорено развитие. Идейното оформяне на полската емиграция във Франция през ХІХ век поставя този въпрос с цялата му острота. Полските емигранти при стигат в Париж - най-издигнатия тогава културен център на Европа, от една феодална страна, някои дори, като Чайковски, от далечна Украйна, където и в бита и в светоусещането на хората има още твърде много от фолклорно-епическия стадий на човешкото развитие. И те трябва да настигнат в ускорени темпове нивото на найнапредналата човешка мисъл в областта на политиката, социологията и литературата, като всеки изхожда при възприемането на новото от своеобразния си личен опит и лични знания и разбирания за света, донесени от родината му.

аучното дело на съветския академик Николай Йосифович Конрад, създа вано в продължение на шест десетилетия, е твърде обемисто и трудно обозримо. В своята цялост то включва история, литературознание, лингвистика, изкуствознание, педагогика, текстология. Географските граници на неговите научни дире ния се простират също така извънредно широко, макар че като изтоковед той се базира главно върху литературите и езиците на народите от Азия и Северна Африка, за да изгради съпоставителни хипотези предимно с литературите и езиците на народите от Западна Европа. Нас ще ни интересуват преди всичко идеите на акад. Конрад за историческото и литературното развитие, по-особено за епохата на Ренесанса, и то във връзка с някои специфични методологически трудности при проучването на българското национално и литературно Възраж дане. В това отношение нашата работа е значително облекчена от самия Конрад, който към края на своя живот, през средата на 60-те години (1966), събра основните си трудове по философия на историята и сравнителното литературознание в книгата „Запад и Изток“, която сега българските читатели имат в ръ цете си. Тази книга имаше извънредно широк отзвук в научните среди на Съветския съюз, на редица западни и източни страни. С основание съветският учен Д. И. Голдберг нарече „Запад и Изток" „сборник на заветните идеи на учения". В „Запад и Изток" акад. Конрад е изложил по-общите проблеми, своите главни изводи от проучването на културната еволюция на човечеството. Тези проблеми и изводи са извлечени от твърде скрупульозното, достойно за високите традиции на руското изтоковедение вглеждане в особеностите, смисъла и значението на културните паметници преди всичко на азиатските, а оттам и на европейските народи. Изучаването на културните явления във възможно най-широк, открит съпоставителен план с оглед контактните и най-далечните типологични връзки е, така да се каже, научната стихия на акад. Конрад. Привлича, понякога приковава вниманието неговият зорък поглед, взрян в най-големите и необозрими далечини на човешката история, в главозамайващите й дълбини, търсещ общото между обособени и затворени с хилядолетия култури, откриващ неповторимото в своеобразието или общото там, където никой не е подозирал, че съществува.

Функциите на езика в човешката дейност са различни. Първо, езикът е средство за връзка между хората, средство за общуване - комуникация; второ, езикът е форма на мислене, орган за образуване на мисълта, както твърди В. Хумболт. За тази, втората роля на езика писа А. Потебня: „Езикът е необходимо условие на мисълта на индивида, дори когато той се намира в пълно уединение, защото понятието се образува единствено чрез думата, а без понятие не може да съще ствува истинско мислене. " В човешкото като понятието. съзнание думата заменя предмета, изразява По такъв начин думата, един вид, измества предмета, застава между същността на предмета и нашето съзнание. От тази гледна точка науката е рожба на думата, тя е едно от явленията на човешкото съзнание, изразено чрез езикова система. И. П. Павлов се занимаваше специално с въпроса за отношението на втората сигнална - словесната - система към първата система, с помощта на която организмът влиза във връзка с околния свят единствено чрез онези впечатления, които той получава от всяко отделно дразнене. На 4 декември 1935 година, по време на една от „средите", Павлов каза: „Трябва да се изтъкне още и следното за необикновената сложност на втората сигнална система, словесната система. Тя е донесла на човека необикновена полза. И е нещо като господар над първата сигнална система. Благодарение на отвлечеността - това особено качество на думата, което достигна голяма генерализация - ние затворихме нашето отношение към действителността в общите форми на времето, на пространството, на причинността. И ги използуваме пряко, като готови за ориентировка в окръжаващия свят, често без да се вглеждаме във фактите, на които почива тази обща форма, общото понятие. Тъкмо поради това качество на думите, обобщаващи фактите от действителността, ние бързо се съобразяваме с изискванията на действителността и пряко използуваме тези общи форми в жи вота. 2 Но нормалният човек използува втората сигнална система така, че тя постоянно и правилно се съчетава с първата сигнална система. Механизмът на словесното мислене проверява себе си чрез външните сигнали. Ако изключим външните впечатления и потопим съзнанието в състояние на сън, взаимоотношението с първата система се прекъсва. Онова, което бе наречено на Запад „поток на съзнанието" и се печаташе без препинателни знаци, представлява втората система, несъчетана с първата, нещо като фиксация на невротично състояние.

Книгата На предела (Face а l'extreme), публикувана на френски език в началото на 1991 г., свидетелства за трайния интерес на Цветан Тодоров към проблема за междуличностните отношения. За разлика от Завладяването на Америка (Париж, 1982) и Ние и другите (Париж, 1989) тук обект на изследване е явление, породено от близкото минало и пряко свързано със съвременността- лагерите на тоталитаризма. Явлението е добре описано от мемоарната и историческата литература за фашистките концлагери. В годините, когато Тодоров пише своя труд (1988-1990), съществуват вече и немалко свидетелства за сталинските лагери. Тогава излизат на бял свят и първите разкази и документи за лагерите в комунистическа България. Но Тодоров не е разполагал с тях. Пък и не историческата изчерпателност е цел на изследването, макар че то се позовава на около 140 заглавия на спомени и трудове върху лагерите. В лагерите Тодоров съзира пространство, където човек по-ярко разкрива нравствената си природа, а тоталитаризмът - идеологическата си същност. Оттук и двойната емблематичност на лагерите като увеличително огледало на нравствеността (или на липсата на такава) и на тоталитарния апарат за потискане. Тодоров (род. 1939 г. в София) не е жертва на лагерите, а и първите 24 години от живота му, прекарани в България, са преминали по-скоро безметежно. Но в анализите си на лагерни разкази той вплита и личната си история, търси съзвучие между себе си и лагерниците, защото осмислянето на една нравствена проблематика получава своята завършеност, когато бива обвързано с личния опит. Предисторията на книгата започва с две «туристически» впечатления от Варшава през ноември 1987, когато в един неделен ден Тодоров посещава гробището на евреите, загинали през Втората световна война, и църквата, в която убитият от полските тайни служби Попиелушко е отслужвал литургия и е държал пламенните си проповеди. Препълнената от посетители черква на героя-светец рязко контрастира с обезлюденото еврейско гробище където и паметните камъни за безбройните жертви на свой ред потъват в забрава и разруха. В този предизвикателен контраст Тодоров долавя интуитивно опасността човечеството бързо да забрави един от най-мрачните епизоди от близката история. А, както знаем, който забравя историята, рискува да я повтори. Поляризираното впечатление от Вартавската неделя очертава една от линиите на изследването: от една страна - извисена и малолюдна - се открояват ярко героите, светците, изключителните личности; на другата страна - висока колкото човешки ръст - се тълпи множеството на обикновените хора. Тодоров проправя дълбока граница между едните и другите.

This text examines the specific life of Karavelov’s “Russian” belletristic works in Bulgarian and within a Bulgarian readership. It traces the implications of the premise that even outside the book Stranitsy iz Knigi Stradanii Bolgarskogo Plemeni (Pages from the Book of the Sufferings of the Bulgarian People”), substantially edited as they are in their Bulgarian translation, the individual works which are published on the pages of the Svoboda newspaper exhibit the author’s desire for completeness, accomplished in potentia in the shadow of the book. It is the present writer’s endeavours to describe the fresh justification for a search for over-textual completeness not only in a metamorphosis in the optics which serve to regard Bulgarian life but also through the structuring of the texts within the framework of the newspaper. The text discusses a special case of Karavelov’s book-desire.

This paper provides a brief history of the diffusion and spreading of the Book of Sindbad, a medieval Persian collection of tales, in the Slavonic-Balkan area, in particular, in Bulgaria. The Bulgarian, Serbian and Rumanian versions are derived from the Greek printed version, dating from the late 17 th or early 18 th century; therefore, they represent a very late stage in the history of the Book. The book was translated in Bulgarian for the first time by Bishop Sofronij of Vratsa, and included in his Second Vidin Collection, a manuscript dating back to 1802. The collection was transcribed and slightly altered by priest Atanas (Krast'o), in 1850. The second Bulgarian translation, made by Hristaki Pavlovich, was edited in 1844 and in 1854. Such a translation is the basis of numerous adaptations between the late 19th and the first quarter of the 20 th century; the editorial tradition of the Book of Sindbad in Bulgaria is quite impressive. Particular attention is paid to the different ways of translation and interpretation in the Bulgarian manuscript and printed versions.