книги

Както всяка общност, която предстои да се оценява, така и преводите на книги по изкуствата, естетиката и философията предизвикват противоречиви оценки. От това по-естестве но няма. Различен е рангът и на книгите, и на преводачите, различни са подбудите и целите, различни са последиците им. Аз трябва да направя обзор на област със стеснено количество, но с най-дебели книги. Към мене, изглежда, е оказано най-голямо доверие от страна на СПБ, тъй като по теория на вероятностите в тази област може да попаднат книги от всякъде и аз трябва да знам всички езици. Все пак въпреки доверието, ако имаше книги от японски или китайски, щях да се затрудня много, защото, може би знаете, аз ползувам слабо тези два езика. Очевидно в нашите издателства вече се работи с премислени поредици, за чиито цели се привличат специалисти и се обръщат към майстори на превода. Това е тенденцията и тя не мо же да се помрачи от изключенията. Ако в художествената литература възможностите за случайности са по-големи поради големия книжен обхват, в естетиката те са смалени. Още повече, че за много книги, които се наричат класика на мисълта, ние сме закъснели. Повече от всякога ние се нуждаем от авторитетни поредици, от авторитетни редколегии, от хора знаещи, мислещи и можещи. Такива поредици за щастие имаме. Изд. „Наука и изкуство", което решително преу строи работата си и изгони провинциалната леност и безразличие към културата, вече ни предлага добре организирани поредици, каквито са „Естетика и изкуствознание“, „Литературни светове“ и „Театърът на 20 век“. В ход е подготвителна работа и за други библиотеки. Оценката на една книжна продукция е нещо много широко. Тя предполага надълго да се впуснем в издателската практика като културно явление, на превода като културен жест; да се впуснем в стойностите и потребностите на днешното общество от дадена книга. Но нека да не забравяме, че задачата е по-конкретна. Ако направя това общокултурно въвеждане, вероятно ще се отегчите много. Там, където е нужно, ще правя накратко отклонения. Ако настроението ни от преводната продукция миналата година е приповдигнато, това не значи, че няма контрасти. В единия полюс стоят преводите на Хайне от Страшимир Джамджи ев, на Иполит Тен на Ерма Гечева, на Кенет Кларк от Христина Атанасова и Никола Георгиев, на другия полюс стоят „Тициан" в превод пак на Никола Георгиев или „Същност на културата" в превод на Кузман Савов. В постиженията на преводаческото ни изкуство са творбите на Катерина Киселова, Валентина Топузова, Георги Георгиев, Марко Марков. Преводаческото майсторство ни даде възможност да се насладим на виртуозната лирична и философска проза на Хайне, на парадоксалната мисъл и френско изящество на Дидро, на словесното чародейство на Кларк, на дълбокото изтънчено концептуално загребване на Иполит Тен, на суровия и мускулест език на Алберт Швайцер, на лабораторното и сценично слово на Станиславски, на труд ния философски език на Спиноза.

„Емилиян Станев ще си остава загадка за нас, критиците, с колкото по-голяма уве реност и категоричност изказваме съждения та си за неговото творчество" - пише Чав дар Добрев в началото на своето изследване за писателя. Личността и делото на големия творец винаги продължават да крият в себе си една тайна, която колкото по-дълбоко навлизаме в спецификата й, толкова повече ни убеждава в своята неизчерпаема глъбина. На всеки читател и изследовател, на всяко време и епоха тя ще разкрие частици от себе си и ревностно ще съхрани други кътчета за следващите читатели и изследователи. Личността и произведенията на действително големия творец са една многоизмерима истина за живота и хората, за времето и света. Ние непрекъснато се доближаваме до тази истина, без да успяваме да я достигнем изцяло, защото тя остава винаги необгледна като самия живот. При твърде богатата и разностранна критико-изследователска литература за Емилиян Станев през 1982 г. за него се появиха три нови книги почти едновременно. Излишно е да ги съпоставяме ед на с друга и да ги сравняваме - те разглеждат богатото литературно дело на Емилиян Станев от твърде различни страни, от твърде различен зрителен ъгъл, с различен изследователски маниер, но ръководени от ед на и съща цел - да разкрият колкото се може повече страни от толкова пъти изслед ваното и останало недоизследвано дело на твореца. Всяка една от тези три книги с ценен и плодотворен анализ, но нито един от тримата автори не смята, че е сложил точка в научноизследователските размисли и търсения относно спецификата и гльбината в произведенията на Емилиян Станев - един от най-значимите ни писатели, едновременно класик и съвременник. В началото сме учудени, че „Забранените плодове на познанието" на Чавдар Добрев се открива с откъс от Йоан Екзарх - За човека, из Богословие (Небеса), но навлизай ки в същността на труда, в размислите на критика, в съзнанието ни те се свързват със своеобразното въведение - мото на цялата книга, мото, което ни отвежда от миналите векове в съществуването ни като нация през прозренията на самия Емилиян Станев до нашето днес. Защото цялото творчество на Емилиян Станев, внушава критикът, е един непрекъсващ и неуморен размисъл за човека през времето и във времето, в единството и различието на времето като лична, национална и всечовешка категория, размисъл за познанието и самопознанието. Прави впечатление жанровата оригиналност на „Забранените плодове на познанието". В петнайсетте глави на книгата, плюс посоченото въведение от Йоан Екзарх и един епилог, три пъти се повтаря заглавието „Реплика встрани" и три пъти „Размисли по те ма". И ако „Размисли по тема" са разгърнати върху конкретни произведения на Емилиян Станев, то „Репликите" са напълно самостоятелни авторски спомени. Откриваме тясно преплитане между задълбочения анализ на основни проблеми в творчеството на Емилиян Станев и своеоб разно мемоарни моменти, в които на едно от първите места се открояват авторовите впе чатления от срещи и разговори с твореца. Бих желала да отбележа спецификата на тези споменни щрихи в книгата. Ч. Добрев никъде не се увлича от своите преживявания, никъде не се оставя да бъде понесен от потока на спомените, както наблюдаваме в известни случаи, когато някои критици изместват чрез личните преживелици предварително фиксирания обект на изследването. При Чавдар Добрев чувството за мярка респектира; нито за миг не се надхвърля онази граница на мемоарната линия, която би затъм нила и най-бегло основната насока на кни гата. Дори на места като че ли бихме искали да прочетем нещо повече, особено когато тези спомени засягат по-пряко или по-косвено самия Ем. Станев. Споменните щрихи изцяло са подчинени на основните търсения на автора, те са спомагателен момент, доизясняващ, дообясняващ, и то не само в гла вите, Реплика встрани", но и в цялата книга. 160 Ако тези мемоарни моменти засягат ситуационно-житейски биографични факти, то в Забранените плодове на познанието" при съствува още една, и то много по-силно изявена строго лична струя, като авторско присъствие, оценка, отношение, съпреживяване и отреагирване на факти, явления и преди всич ко на онези идеи, размисли, съждения и умо заключения в творчеството на Емилиян Ста нев, които най-трайно са привлекли вниманието на изследователя, заангажирали са мис лите му, провокирали са го към размисъл. Точно в тази есеистично-размислова линия най-ярко се откроява личността на самия Чавдар Добрев.

В архаичните общества словото е категория на сакралното. То не само е митическият първоизточник за назоваване на света. В представите на древните словото е инструмент за разграничаване на сакралното от профанното и в този смисъл най-ранната му "стилистична" функция е да представя посланията на различните светове (налични и отвъдни). Ето защо с подчертана старинност се отличава един белег, чрез който се осъществява противопоставянето на ежедневното и свещеното слово. Това е ритмическата структура, търсената подреденост и организираност на текста над естественото синтагматично равнище на езика, характерно за всяко послание, което е насочено към реален адресат. Ако се вгледаме в имената на повечето от стъпките в античната поезия, ще видим, че (отвъд митовете за техния произход) етимологията на названията им насочва към ритуалното действа: така например crnov8si"oc;, д (спондей) е ясна връзката с жертвеното възлияние1. Прекрачващо границата на наличното, словото на предсказанието е насочено към друг тип реалност- профетическа та, отвъдната, а в този смисъл и носещата ореола на свещен ост. Посланието на този тип текстове е маркирано стилистично с ритмизация, и дори с мерена реч. Истинността на предреченото, сакралният акт, който се извършва чрез гадаенето, се закрепява смислово и стилистично чрез поетическата структура. Още в ранната античност голяма група от питийските текстове са в мерена реч. Това не означава непременно, че гадателните книги са задължително поетически текстове, а че в словесната си организация те имат други допълнителни опори, чрез които също се внушава идеята, че това е не обикновен текст, а свещен, тайнствен, богооткровен. Тъкмо поетически текстове са Сън огаданията на Астрампсихос и Никефор