края

Проблемата за своеобразието на реализма на ХХ век и неговото съотношение с другите творчески методи привлича зоркото внимание на литературоведите, тъй като тя е органически свързана с актуалните и животрептущи въпроси на нашата съвременност. За разрешаването на тази проблема може да послужи опитът на всяка национална литера тура. Някои обобщения, подкрепящи или допълващи нашите представи за особеностите на световното литературно движение на ХХ век, могат да се направят и върху материал, взет от литературата на България. През 1912 г. А. М. Горки отбеляза характерната особеност в раз витието на българската литература - изключителната интензивност на процесите, ставащи в нея. Все в тази връзка той писа: „След петвеков ния гнет на чуждата народност България се възвърна към живот, ярък с индивидуалност, пълен с творчески сили и бързо зае достойното с място в семейството на културните нации". И действително, в българската литература от края на ХІХ и нача лото на ХХ век възникват и понякога се изявяват с голяма сила такива явления, които, като се вземат под внимание, представляват интерес от принципиален характер - те способствуват с по-голяма широта да се разберат както общите закономерности, така и многообразието на нацио налните форми в световния литературен процес. Характерно е например че литературата на критическия реализъм в България, както и някои други страни на Централна и Югоизточна Европа (за разлика от редица западноевропейски страни) по това време върви не по линията на упадъка, а по линията на подема: през 90-те години на миналото сто летие българският критически реализъм навлиза във фазата на своя раз цвет, утвърждавайки се като най-силното литературно направление Заедно с това, като се развива в условията на изострена класова борба между буржоазията и вече излизащия на историческата арена револю ционен пролетариат, българската литература придобива и други черти до голяма степен сходни на тези процеси, които се извършват въ всички европейски литератури в епохата на империализма.

Сред всички изкуства литературата се отличава с това, че има едновременно и много неограничен, и много ограничен характер. Неограничен, защото мисловното и съдържание тежнее да се разпростре, да излезе от рамките, в които е създадено, или, обратното, дошло от вън - да бъде аси милирано, претворено в границите на една нова среда. Ограничен, защото нейното изразно средство, езикът, не се възприема непосредствено, а пред полага въвеждането на нов израз във връзка безспорно с изобразения обект, но все-пак различен от него и на друга допирна плоскост. „Оковите на идиома, е казал един критик (Ф. Балденспергер) пречат, тъй да се каже, на литературата да прекрачи прага на собствения си дом." Тези два противополжни аспекта, присъщи на литературното произведение, се проявяват особено ярко, когато литературният историк пристъпи към съпоставки. Сравнителното литературознание е всъщност повече метод, отколкото отрасъл. И навярно тъкмо затова ни дава възможност особено добре да доловим естеството на литературните явления. Всяка творба, колкото и всеобемна, колкото и лъчезарна да е, си остава плод на една епоха, една страна, една среда, както и на един автор. Със съдържанието си, отразяващо средата, страната, епохата, тя може да представлява документ, свидетелство, полезно както за съотечествениците, така и за чужденците. Може да бъде и опит на автора да се изгръгне от своята среда и традиция, да стане вестител, призоваващ към новаторско творчество. Литературита на Югоизточна Европа ни дават много примери в това отношение, особено ако се спрем на развитието им от края на XVIII в. до наши дни във връзка с дру гите европейски литератури и на първо място с тези на Запада. Така към историческия аспект в проучването на литературите се добавя и сравни телният - и тук се преплитат проблемите за успоредното развитие с тези за въздействието. Докладите, поместени по-нататък, написани от специа листи по всяка от тези литератури, разкриват предимно специфичните осо бености на произведенията, както и на условията, при които са възникнали, но позволяват също да се установи известна връзка между литературните явления в различните страни.

Известно е, че общодемократическата литература у нас, в това число и поезията, има силни и трайни хуманистични традиции, опиращи се на симпатиите към народа, на критическата насоченост към буржоазното общество, на нравственото кредо и човеколюбието на много поколения нереволюционни писатели. В контакта на литературата с изменящата се действителност, в резултат на влияния и на самостойно вътрешно разгръщане тези традиции се разширяват и обогатя ват - едно развитие, което, както всички обществени и културни процеси, не е праволинейно и равномерно. Ако приемем хуманизма като подвижна система от духовни ценности, можем да кажем, че за известно време от средата на 20-те години нататък, в условията на революционно отстъпление, той се проявява без тази подчертана органическа връзка с историческото и социалното, която винаги е била присъща на големи творци като Вазов, Елин Пелин и др. Появяват се, макар и временно, тенденции човешкото да се отдели, да се откъсне от неговата по-широка основа, да се ограничи само в плана на личния живот. Несъмнено е тук въздействието на една сложна обществена действителност, а така също и на философски и исторически идеи, разпространявани в периода между двете световни войни. Тази относителна и временна ограниченост на хуманистичната линия се изразява и в поднасянето на някои фалшиви, по същество индивидуалистични концепции. Става дума за творби, които представят като условие за усъвършенствуването на личността нейното освобождение“ от колектива, или спорят с револю цията, противопоставяйки и човешкото сърце. Има прояви, макар и не много, на един псевдохуманизъм, при който човечността съзнателно се търси в разрез с традиционния и критерий - борбата за щастието на народа. От друга страна обаче, точно през това време се развиват и разцъфтяват, бихме казали за първи път, някои аспекти на хуманизма, които дотогава не са се изявявали достатъчно в нашата литература и които имат важно значение в понататъшното и развитие. Хуманизмът се демонстрира в порасналия интерес към стичните проблеми, към богатството и своеобразието на вътрешните духовни процеси, в утвърждаването на красотата и пълнотата на човешкия живот. За първи път чрез лириката на Багряна беше ярко утвърдено като етическа и естетическа ценност правото на човека да се бори за своето лично щастие, както и за първи път чрез разказите на Йовков бяха наложени много нови аспекти на етичното и естетичното и нови връзки между тях. Поезията на Ат. Далчев откри пътя на една хуманистична размисъл, съсредоточена върху проблемите на човешкото битие, 3 внесе овладяна, но изострена чувствителност за всичко, което прибавя или отнема от красотата на живота.

Има големи писатели, които получават заслуженото внимание и оценка едва след смъртта си, а приживе творят с години, без да бъдат забелязани или разбрани от съвременниците си. При Йордан Йовков не е така. Произведенията му пораждат жив интерес още с появяването си: изследва се тяхната тематика, проблематика, персонаж, поетика. Но досега няма проучване, което да третира проблема за функционалността на Йовковите творби и по-специално - интерпретацията на Йовковото творчество от съвременната му критика. Проследявайки резонанса, който предизвиква Йовков сред критиката до края на 30-те години, в тази работа се прави опит и да се проследят литературнокритическите оценки на Йовковото творчество през този период. *** Първите творби на Йовков - стихотворенията, поместени в сп. „Селска пробуда“, в. „Съзнание“ и сп. „Художник“ - не обръщат вниманието на критиката. И с основание. Това са в повечето случаи любовни настроения, облъхнати с мистика, навяващи меланхолия и скръб, изпети в твърде миньорен тон, явно влияние на Хайне, Яворов, Теодор Траянов. Стихотворенията на Йовков както за съвременниците му, така и за нас имат цена преди всичко като документ за едно литературно начало и развитие. C Първите рецензии излизат веднага с появата на разказвача Йовков. Преди още писателят да събере творбите си за войната в самостоятелна книга, Михаил Арнаудов пише: „Макар тия разкази, пръснати в разни списания, да са едни от първите печатани произведения на младия автор, те носят много белези на несъмнен талант. "2 Проф. Арнаудов дава висока оценка на всички писани до момента Йовкови разкази. Определя автора им като поет, който схваща живота, разкрива душите и ни „кара да се сродим с образите“. Изтъква уме нието му да разграничи и представи като завършени за себе си цели събития, представляващи ярко свързани помежду си моменти. Авторът, публикувал първата рецензия за Йовков, дава висока оценка на изкуството му да изобразява, сочи наблюдателността (качество, което всички Йовкови критици отсега нататък ще изтъкват), спира се на въображението и на духовитите и находчиви срав 1 Настоящата работа е част от едно по-цялостно изследване на Йовковото творчество от този аспект. 2 М. Арнаудов. Разказите на Йордан Йовков. - Отечество, г. III, 1916, кн. 36-7,3 c. 10. 96 нения. Определя Йовков като художник, „който рисува само импресионистиче ски: с малко черти той ви загатва и пейзаж, и физиономия. Съществена за него е душата: душата на хората, които вижда и постоянно наблюдава, душата на Мъртвите предмети, оживели под неговия поглед и неговата собствена душа най-сетне, с която читателят бързо се слива, за да тръпне и се вълнува като нея. "

В края на 30-те и началото на 40-те години една от най-актуалните теми в българската поезия е тази за Втората световна война. Прогресивните, честно мислещи поети без колебание заемат открита позиция против войната, стават изразители на заветните идеи на българския народ, негова нравствена съвест и духовни водачи. Още в първите месеци на войната Н. Фурнаджиев, Е. Багряна, Бленика, Хр. Радевски, а от младите -А. Геров, Б. Райнов и др.-написват едни от най-силните си антивоенни стихотворения. Поетичните изповеди на жените-поетеси не могат да се отделят от цялостната антивоенна струя в нашата поезия през този период. И все пак стиховете им излъчват нещо специфично, което ги обединява - това есилата на женското светоусещане, на женската природа. Да създава, да отглежда, да трепти за всеки кълн живот е заложено в самата природа на жената. И не само това - заложено е сякаш да бди над всичко, родено от творческия устрем на хората - защото самата тя е съзидателка. Ето защо войната й е органически чужда - животът и творчеството са несъвместими с нея, тъй като тя носи смърт и разруха. Именно затова темата за войната заема особено място в творчеството на жените-поетеси - тя е свързана с жизнено важни, с особено съкровени за жената ценности. Освен това, отделянето в случая на жените-поетеси е продиктувано и от друга подбуда - несправедливо е обръщано по-малко внимание на тяхната антивоенна лирика. А тя внася в темата за войната в българската поезия една особена атмосфера, специфична нюансировка на чув ствата, на вълненията им. Успоредно с изтъкнатите поетеси Е. Багряна, Бленика, М. Грубешлиева, М. Петканова в периода на Втората световна война творят и Весела Василева и Димана Данева. Родени през 1919 г., в началото на войната те са едва двадесетгодишни. По едно зловещо стечение на съдбата и двете умират твърде рано - първата на 24 години при злополука, втората на 27 години след мъчително боледуване. Макар и съвсем млади, поетичните им размисли свидетелствуват за ду ховната им зрелост, за умението им да пресъздадат атмосферата на епохата, да изразят вълне нията на своето поколение - родените между две войни". Някои от стиховете на Весела Василева за войната са едни от най-хубавите в цялата ни антивоенна лирика. Поради изключителна строгост и взискателност към своите творби тя не е публикувала стихотворенията си в годините на войната. Но независимо от това те са постичен документ за вълненията и тревогите на ней ното поколение, за нарастващото напрежение в тези години.

В българската последното десетилетие масово разпространен, популярен еднакво сред творци и читателска публика лиро-епически вид се налага битовата поема. Тя представлява явление с изклю чително широки граници, включва разнообразни произведения от почти всич ки поети на десетилетието. Масовото и разпространение е неотменна част от незаглъхналия интерес към литературата с битова тематика, пуснала здрави корени в поезията и прозата на Възраждането. Бързото развитие на критическия реализъм също подпомага нейното избуяване: то възпитава у творци и читате ли интерес към ежедневния бит на хората, към реалните, приземени конфликти и проблеми, към реалистично изградените характери. Елементите на народничество, появили се в литературата ни към края на века, оказват ясно изразено влияние върху голяма част от битовите фолклорно-подражателни поеми (творби на Ст. Попов, Ц. Церковски, Ст. Киров, Н. Д. Йорданов, Д. Конаревски и пр.). От голямо значение е и порасналото внимание към фолклора - стремежът за неговото естетическо преоткриване и художествено преосмисляне. Ненапразно една голяма част от битовите поеми са фолклорно-подражателни. Друга част развива някои нравствени и социални елементи; трета се връща назад към историята и патриотичния патос на възрожденското минало.

Погледът назад към историята на българския пътепис ще ни отведе до средата на ХІХ в., когато този жанр се свързва с имената на ред изтъкнати книжовници, просветители, писатели, обществени дейци - Ив. Богоров и Л. Каравелов, Г. С. Раковски и П. Р. Славейков, Р. Жинзифов и Н. Геров, И. Бльсков и Т. Икономов, и носи характерни черти на възрожденската литература - национално-патриотичен патос, връзка с националнореволюционни и културно-просветни движения, обществена ангажираност и граждански вълнения. Възрожденският пътепис влага своя дял при решаване на актуални национални, обществено-политически, икономически и културнопросветни задачи на времето. Пътуването като композиционен център става естествена, достъпна и благодатна форма на връзка на твореца с действителността, на нейното многостранно опознаване и изобразяване - като природа, бит, историческо минало, география, население; една тенденция, характерна за просветителските тежнения на епохата и за усилията, насочени към народностно самопознание и самоопределение. Именно около пътуването се обединяват всички факти, наблюдения, епизоди. От друга страна, постоянната промяна в обстановката и регистрираното придвижване във вре мето и пространството максимално разширяват границите на изобразяваната действителност, правят я практически неограничена по обем, отворена за безброй факти, идеи, морални поучения, практически съвети. Многобройните „пътни бележки“, „пътеописания“, „пътни впечатления“, „пъте шествия“, „пътувания" и „разходки", пръснати из доосвобожденските вестници и списания, се налагат днес пред изследователя с ред специфични особености. Тематично възрожденският пътепис обхваща български места - села и градове, „прескача" и B съседни предели (Румъния, Сърбия, Цариград, Одеса), но неизменно видяни от бъл гарска гледна точка. Действителността тук е обхваната чрез богатство от факти; гео графско положение, природа, етнически състав, икономика, състояние на училища читалища са наблюдавани, описани, често и „прокоментирани". Обръщения, апели, призиви засилват публицистичното звучене на творбите, но играта на въображението, емоционалните откровения, изобщо личното отношение на автора се проявяват много рядко. (Изключения са например пътеписните писма" на „чувствителния пътник" Найден Геров, приемани днес като предходници на Вазовите пътеписи от 90-те г.) По правило възрожденският пътеписец знае много, наблюдава, мисли и разсъждава, поучава и съветва също много, винаги от висотата на своята гражданска и общественопросветителска трибуна. Личната му позиция е адекватна на общонародната, подчи нена на общонародни цели; гледната точка - общовалидна за народа, съсловието, идейното течение, към които принадлежи.

Сложният духовен живот през второто десетилетие след Освобождението дава тласък и на по-нататъшното ни интензивно развитие. Времето носи дълбока смес от литература, политика и философия. При това свободен и богат е контактът със Запада, с Русия. Естествено става дума не за цялостното състояние на философското, естетическото и методологическото мислене в Европа, а за онова, което се е отразявало у нас и което е влияело и на първите видни, следосвобожденски представители на естетическата мисъл и на литературната критика. Да се обхване изобщо философско-естетическото мислене през XIX и началото на XX век в Европа, е твърде обширна и трудна задача. Имало е още и още школи освен тези, за които ще стане дума. Но за нас са важни главните влияния през 90-те години, продължавали и по-късно. Чрез тях не само се приближаваме към света, но създаваме и свой национален принос в европейското духовно развитие, в естетиката и в литературната критика. Касае се за принципиални въздействия, имали значение за оформяне и на български школи. На универсалната проблематика, разглеждана от национално гледище, естествено са поставяни рамки и граници, но същевременно тя е оставяла следи в личното възприемане на света, в духовната сфера, в културата като философско-естетическа концептуалност и като метод за изследване. Нека наченем с позитивизма, защото неговите основни принципи са повлияли най-вече на културно-историческата школа, създадена у нас, с такъв виден представител като Иван Д. Шишманов. Този автор започва своето научно и литературнокритично дело през 90-те години. Първите му публикации са в областта на литературната критика: оценката за драма на Константин Величков. Постепенно науката подчинява изцяло будната мисъл на Шишманов. Френски и италиански възпитаник, излязъл от родолюбив български корен, вътрешно дълбоко свързан с идеите и със заветите на Възраждането ни, сближен духовно с национален творец като Вазов, изследовател по-късно на европейското и на италианското възраждане, Шишманов някак естествено усвои и въведе в нашата национална методология свой вариант на позитивизма като принципиален изследователски подход на културно-историческата школа. Какъв бе именно чуждият и какъв бе българският вариант на този подход? Позитивизмът има като свой генерален принцип: „позитивното“, фактичното, реалното. То е мярка за научното познание, след като са се развивали положителните, естествените науки. Той става принцип, приложим и в духовната, в културната, в литературнонаучната сфера. Позитивизмът претендира, че се отказва от празното философстване, от химерите на субективните построения, че той е „антиметафизичен“. Фактите и положителното знание не търпят метафизичната съзерцателност и философската спекулация. В такъв вид си представя методологията на позитивизма неговият основател Огюст Конт. Позитивното се свързва с „реалното“, с „полезното“, с „положителното“, с „практическото“. То не изпуска от погледа си и социалната реалност. В естетиката последовател на Конт е добре познатият у нас френски учен Иполит Тен, превеждан вече в България през 80-те години и известен и по чужди източници. В своята позитивистична естетика Иполит Тен взема под внимание геофизическата среда, климата, после расата с нейната темпераментност, после историческия (социалния) момент.

The text examines the issue of "situating“ the Greeks’ national self-identification between the historical past’s understanding belonging to the East, and the historical present/future corresponding with the West. The sources, on which the paper is based, are original texts by philosophers, historians and intellectuals from the end of the 19th century and the first half of the 20th century, as well as studies and commentaries by contemporary culturologists, historians and philologists. The second kind of sources is new, unknown and often radically re-evaluates and re-arranges the schemes and constructions of the late 19th century. The spatial and temporal "stretching“ of the topic allows the pinpointing of characteristic moments in its development, an outline of the common points, as well as a new interpretation of the set of problems related to Occidentalism.