Из историята на българския пътепис от Освобождението до края на века

Погледът назад към историята на българския пътепис ще ни отведе до средата на ХІХ в., когато този жанр се свързва с имената на ред изтъкнати книжовници, просветители, писатели, обществени дейци - Ив. Богоров и Л. Каравелов, Г. С. Раковски и П. Р. Славейков, Р. Жинзифов и Н. Геров, И. Бльсков и Т. Икономов, и носи характерни черти на възрожденската литература - национално-патриотичен патос, връзка с националнореволюционни и културно-просветни движения, обществена ангажираност и граждански вълнения. Възрожденският пътепис влага своя дял при решаване на актуални национални, обществено-политически, икономически и културнопросветни задачи на времето. Пътуването като композиционен център става естествена, достъпна и благодатна форма на връзка на твореца с действителността, на нейното многостранно опознаване и изобразяване - като природа, бит, историческо минало, география, население; една тенденция, характерна за просветителските тежнения на епохата и за усилията, насочени към народностно самопознание и самоопределение. Именно около пътуването се обединяват всички факти, наблюдения, епизоди. От друга страна, постоянната промяна в обстановката и регистрираното придвижване във вре мето и пространството максимално разширяват границите на изобразяваната действителност, правят я практически неограничена по обем, отворена за безброй факти, идеи, морални поучения, практически съвети. Многобройните „пътни бележки“, „пътеописания“, „пътни впечатления“, „пъте шествия“, „пътувания" и „разходки", пръснати из доосвобожденските вестници и списания, се налагат днес пред изследователя с ред специфични особености. Тематично възрожденският пътепис обхваща български места - села и градове, „прескача" и B съседни предели (Румъния, Сърбия, Цариград, Одеса), но неизменно видяни от бъл гарска гледна точка. Действителността тук е обхваната чрез богатство от факти; гео графско положение, природа, етнически състав, икономика, състояние на училища читалища са наблюдавани, описани, често и „прокоментирани". Обръщения, апели, призиви засилват публицистичното звучене на творбите, но играта на въображението, емоционалните откровения, изобщо личното отношение на автора се проявяват много рядко. (Изключения са например пътеписните писма" на „чувствителния пътник" Найден Геров, приемани днес като предходници на Вазовите пътеписи от 90-те г.) По правило възрожденският пътеписец знае много, наблюдава, мисли и разсъждава, поучава и съветва също много, винаги от висотата на своята гражданска и общественопросветителска трибуна. Личната му позиция е адекватна на общонародната, подчи нена на общонародни цели; гледната точка - общовалидна за народа, съсловието, идейното течение, към които принадлежи.