Книжка-10

1987, Книжка 10 - Съдържание

Специфичната динамика на литературния процес у нас през Възраждането и след Освобождението намира израз не само в задъханата и нестройна смяна на литератур ните направления и течения, в преплитането на разнородни методи и стилове, но и в метаморфозите на литературните видове и подвидове. Тъй нареченото още от д-р Кръ стев форсирано", а в наши дни от Гачев - ускорено" развитие се опредметява особено отчетливо чрез трансформационните процеси в историята на отделните жанрове. Едва направила първите си прощьпулки в областта на редица жанрове, току-що създала свои образци, българската литература трябваше да познае и тяхното „снемане", претопяването им в творческата пещ на поредната нова естетика и поетика, на поредния художествен модел. Особено интензивни са тези процеси в поезията - най-отзивчивото към авангардните тенденции словесно изкуство. Да вземем един само лирически вид - пейзажното стихотворение. Неговата биография е наситена с драматични пре вращения, с мутации", застрашаващи на моменти съществуването на тази сравнително мощна и жизнена издънка от дървото на поезията. Само за 30 години - от Вазов до първите прояви на символизма у нас, българската пейзажна лирика преживява съще ствени преображения. Докато при Вазов, К. Христов и дори при П. П. Славейков понятието пейзажно стихотворение" запазва изначалния си смисъл, докато на този етап бихме могли да заменим чуждицата с българското и съответствие, а именно: пей заж - с природоописание, пейзажист - с природописец, то при Яворов, Дебелянов, Лилиев, Траянов тъждеството между българската и чуждата дума е значително разколебано. При поетите символисти пейзажът до голяма степен загубва ролята си на природоописание.

Погледът назад към историята на българския пътепис ще ни отведе до средата на ХІХ в., когато този жанр се свързва с имената на ред изтъкнати книжовници, просветители, писатели, обществени дейци - Ив. Богоров и Л. Каравелов, Г. С. Раковски и П. Р. Славейков, Р. Жинзифов и Н. Геров, И. Бльсков и Т. Икономов, и носи характерни черти на възрожденската литература - национално-патриотичен патос, връзка с националнореволюционни и културно-просветни движения, обществена ангажираност и граждански вълнения. Възрожденският пътепис влага своя дял при решаване на актуални национални, обществено-политически, икономически и културнопросветни задачи на времето. Пътуването като композиционен център става естествена, достъпна и благодатна форма на връзка на твореца с действителността, на нейното многостранно опознаване и изобразяване - като природа, бит, историческо минало, география, население; една тенденция, характерна за просветителските тежнения на епохата и за усилията, насочени към народностно самопознание и самоопределение. Именно около пътуването се обединяват всички факти, наблюдения, епизоди. От друга страна, постоянната промяна в обстановката и регистрираното придвижване във вре мето и пространството максимално разширяват границите на изобразяваната действителност, правят я практически неограничена по обем, отворена за безброй факти, идеи, морални поучения, практически съвети. Многобройните „пътни бележки“, „пътеописания“, „пътни впечатления“, „пъте шествия“, „пътувания" и „разходки", пръснати из доосвобожденските вестници и списания, се налагат днес пред изследователя с ред специфични особености. Тематично възрожденският пътепис обхваща български места - села и градове, „прескача" и B съседни предели (Румъния, Сърбия, Цариград, Одеса), но неизменно видяни от бъл гарска гледна точка. Действителността тук е обхваната чрез богатство от факти; гео графско положение, природа, етнически състав, икономика, състояние на училища читалища са наблюдавани, описани, често и „прокоментирани". Обръщения, апели, призиви засилват публицистичното звучене на творбите, но играта на въображението, емоционалните откровения, изобщо личното отношение на автора се проявяват много рядко. (Изключения са например пътеписните писма" на „чувствителния пътник" Найден Геров, приемани днес като предходници на Вазовите пътеписи от 90-те г.) По правило възрожденският пътеписец знае много, наблюдава, мисли и разсъждава, поучава и съветва също много, винаги от висотата на своята гражданска и общественопросветителска трибуна. Личната му позиция е адекватна на общонародната, подчи нена на общонародни цели; гледната точка - общовалидна за народа, съсловието, идейното течение, към които принадлежи.

Многолик, многозначен и магичен, светът на Йордан Радичков не знае покой - непостоянен, неуловим в своите чувства и форми, той е в непрестанно движение: духовното се материализира, абстрактното се опредметява, човешкото се преоткрива животното, в „мъртвата“ вещ, а вещта и животното - отново в човека, без да има някакъв предел тази метаморфоза. За Радичков светът е пълен със съответствия, тук всичко може да стане и действително става всичко. Този писател дойде в нашата литература, за да възстанови в съзнанието ни пред ставата за пълно единение между човека и равнодушната" природа, съществувало отпреди, отчуждението на зъзнещия и сиротен дух - вън от него и вътре в самия него,- за отдалечаването ни от древни ценности, без които животът губи мирис, вкус и смисъл. Той е убеден: обективната действителност противостои на съвременния човек, но човекът трябва да излезе от своето монологично съществуване и да се научи да води диалог, да си възвърне изгубената душевна щедрост, въображение и любопитство към заобикалящия го свят, да се настани доверчиво в него и да се слее с него в неразрушимо и хармонично цяло. Във възобновяването на старата при-родност със света писателят вижда залога за неговото оцеляване и правствено възвисяване. Ето така започ на Радичковият поход към материята, която той просветли и одухотвори, като я спе чели за магията на живота, в който нищо не загива, а само променя безконечните си форми по великата спирала на Вечността. Той откри нови духовни връзки на личността със света, тайната на укореняването, на завръщането при първостихиите на живота, на умението да се съединяват всички сфери на битието, да се изработи нова мяра за човека и за мястото му в световната подредба. Чрез Радичков нашата литература си възвърна предметността като духовност и духовността - като силово поле, осмислящо предметния свят. За архаичното съзна ние природата не е равнодушна и безлика. За него тя е анимистичен съсъд на човешкото. Ето това полузабравено чувство ни възвърна Радичков - като спасение от сиротните скиталчества на цивилизования дух. Съвременното „крачещо човечество" се разлита в различни посоки, разбягват се народи и култури. Радичковата „боязлива нежност венчава човека за Мирозданието, възвръща му изконното космическо чув ство за родство и всепринадлежност. Неговото изкуство не разединява, а събира, не разрушава, а лекува, не развързва, а завързва - духа за естеството, човека - за корена, настоящето - за миналото, историята - за метаисторията, а разума - за митическата памет на човечеството. В съзнанието му е жива представата за магико-катартическата функция на изкуството.

Орлин Василев е един от ярките и самобитни български писатели, творец със свое излъчване. Белетрист, драматург, публицист, сказчик - с едно обаяние, което не можеш да сбъркаш с никое друго. При него творбите са така цялостно свързани с личността на автора, че като назовем, Тревога", разбираме Орлин Василев, а като на зовем Орлин Василев, разбираме съвсем естествено, че ще става дума за неговите драми „Тревога" или „Любов", с които той прокара първите бразди в нашата социалисти ческа драматургия и се явява неин първосъздател. А ако се върнем малко по-назад, непременно ще свържем с неговото име романа „Хайдутин майка не храни" - едно произведение, влязло толкова дълбоко в съзнанието на народа, че имаше време, когато някои го възприемаха като народен епос - Зъб за зъб“, „Дивата гора" и др. Кои от тези произведения са за деца и юноши и кои за възрастни? Трудно може да се прокара някаква рязка, а още повече учебникарска граница - такава не е нужна и ще става все по-ненужна, когато отваряме дума за съотношението възраст -литература- възраст. Хубавата книга няма възраст, както знаем, тя има постоянен адрес към чита теля и постоянно местонахождение в съкровищницата на трайните стойности. За трайните стойности в творчеството на Орлин Василев става дума, защото те са свързани и с книгите за деца и юноши. Не е възможно да се разглежда творческият път на писателя Орлин Василев, като само между другото се отбелязват произведе нията му за деца и юноши. Би бил доста едностранен и неверен подобен портрет, защото колкото повече времето ни отдалечава от физическия живот и физическата лич ност на писателя, толкова повече тези негови произведения придобиват по-голяма стойност. Юношеските романи на Орлин Василев се преиздават през година, през две имат несъмнен успех сред младото поколение. А и пътят на развитие на самия Орлин Василев подсказва това - през 30-те и 40-те години, когато той налага името си в литературата, излизат и трите най-популярни негови книги за деца и юноши „Дивата гора" (1935), „Хайдутин И майка не храни" (1937) и „Зъб за зъб" (1944). Всестранните интереси на Орлин Василев в писателското поприще не са просто каприз или амбиция да се опита в една или друга област, в един или друг жанр, те са вътрешна реакция на богатия му жизнен опит, на многобройните превъплъщения на житейската му съдба, на разнородната му - по желание или по принуда - трудова дейност. Или, казано с две думи- те са реакция на желанието да се осмисли видяното И преживяното.

Категорията „читател" във всичките си разновидности - интелектуални, социални, национални, - изследвана в зависимост от времето, от различните обще ствени и културни институции, е обединена от един компонент - четенето. С появата на книгата се появява и читателят, т. е. този, който трябва да я прочете. Неслучайно Симеоновият сборник от 1076 г. започва със статията „Слово на някой си калугер за четенето на книгите" (к. м.). Информация, свързана с процеса на четенето, откри ваме в много приписки, в съчинения от периода на Прехода. Какво представлява че тенето в зависимост от текст и читател; каква е неговата психология; до каква степен читателят е зависим от текста и текстът от читателя; каква роля оказват различните типове мислене при интерпретацията на творбата - тези и много други въпроси занимават през последните десетилетия представителите на различни школи от рецептив ната естетика. Изказани са перспективни становища, противоположни мнения, текстът И читателят са поставени в различни проекции. Но и рецептивната естетика, като клон от научното познание, има своя история. Много от въпросите, върху които днес се дискутира, са разглеждани в миналото. На чинът на тяхното изясняване, теоретическите и практическите им решения в определени случаи са незадоволителни. Но „рационалното зърно" в тях трябва винаги да се има предвид. А то прави опит да покълне" още в публикации през Възраждането. Появата на периодичния печат съдействува за количествени и качествени изме нения в категорията „читател". Проблемът, какво и как да се чете, за читателския интерес и реализацията му чрез текста излиза на преден план. Още в първото бъл гарско периодично издание- сп. „Любословие" - се появява статията „Наставле ние полезнаго прочтения от Любомудрий Кума". Тя има, както личи и от заглавието, компилативен характер. Обнародването и на страниците на „Любословие" документира общовалидността на много от принципите при четенето в различни времена, при различни народи. Публикацията прави впечатление преди всичко с подхода на автора при поставяне на проблема за триединството „писател - творбачитател". Насочването на читателя към „списатели по-предпочтенни и полезни се оказва от първостепенно значение за попадането на „первоопитните и прости хора" на такъв текст, чрез който ще придо бият навици за четене. А подходящият текст е решаващо условие за създаване на контакт между автор и читател. Затова той се разглежда в зависимост от читателя в процеса на четенето, което след десетилетия ще бъде определено като „съществена предпоставка за всички процеси на литературната интерпретация".

В имението си в Ноан седемдесетгодишната Жорж Санд едва ли е могла да научи за първия превод на своя творба на български език. През 1874 година Марко Балаба нов печата в редактирания от него вестник „Век" повестта „Дяволското блато". Две години по-късно във вестник „Напредък" се появява част от новелата „ЛОрко". Преводачът Стефан Савов Бобчев и е дал ново заглавие „Самодивата или австрийците във Венеция "2. Публикуването е прекратено, тъй като в навечерието на Априлското въста ние Бобчев е принуден да напусне Цариград. Случаен ли е изборът на тъкмо тези две произведения? Как се вписват те във въз рожденската преводна литература и какво е реалното им присъствие в нея, Марко Балабанов завършва през 60-те години на XIX век право в Париж. Той познава добре класическата и съвременната френска литература, на страниците на българския печат пропагандира френската философия и социология. Едва ли мо жем да се съмняваме - Бобчев е знаел, че славата на Жорж Санд е свързана преди всичко с феминистичните и романи - Индиана“, „Лелия“, „Валентина" и др. Но тези творби, в които писателката въстава срещу безправието на жената, срещу унизи телното и положение в семейството (но не селското или работническото, а аристокра тическото или едробуржоазното) са твърде далеч от проблемите на българската жена през последната четвърт на XIX век. Що се отнася до социално-утопическите романи на Жорж Санд - „Греха на господин Антоан“, „Калфата на обиколка из Франция", „Мелничарят от Анжибо" и др., сред сложните политически проблеми, вълнували френ ското общество от 40-те до 70-те години на XIX век, са се ориентирали навярно само малцина българи. Но трите романа (наричани и поради съдържанието и поради обема им у нас много често и повести): „Дяволското блато" (1864 г.), „Малката Фадета" (1848 г.) „Незаконнороденият Франсоа" (1849 г.) са проза от по-различен тип и тъкмо те ще пред ставляват у нас десетилетия наред най-трайно името на френската писателка.

Добре известно е, че съчиненията, които, тълкувайки Аристотеловия възглед функциите на трагедията, използуват текста на „Реториката“, са внушително множе ство. И все пак този трактат не може да се смята за изчерпан, що се отнася до све денията му за понятията, които, характерни за ораторското изкуство, са не малко характерни за драмата. Трябва да се съжалява, че някои автори неоснователно раз глеждат дори основните чувства състрадание (286) и страх (фовос), посочени в„Пос тиката“, като същностно несходни със състраданието и страха, за които говори „Рето риката"1. Но понеже вече имах случай да се изкажа по този въпрос, и то с необхо Димите доводи, тук ще го смятам за приключен. В предлаганата статия ще използу вам текста на „Реториката“, за да изясня чрез него известните понятия от „Пости ката", които, бегло засегнати там, добиват по-голяма отчетливост при съответни тексто ви съпоставки. Яснотата по въпросните понятия е онова необходимо предусловие, което ще обоснове критиката над отрицателите на явната тъждественост на средишни понятия, общи за двата трактата. При съпоставките на „Поетиката“ и „Реториката смятам за естествено да си позволя и един по-широк поглед върху Аристотеловата понятийна система, привеждайки под линия там, където е нужно, и на места из други съчинения на философа. Понятията от „Реториката“, които можем да оползотворим с оглед на драмати ческата теория, тъй оскъдно загатната в „Поетиката", са: 1. Eleos, 2. póßos, 3. Entern 4. ὅμοιος, 5.βουλευτικός, 6. προαίρεσις, 7. δικαιοσύνη, 8. ἁμαρτία, 9. δόξα. Повеνστο от тях многократно са били предмет на тълкуване, но никой тълкувател не ги е изслед вал като логически скрепена цялост, с цел да установи органическата смислова връзка между тях. И още: пак като логическа цялост, а не като механичен сбор, те не са били съпоставяни със съответните понятия от „Поетиката".

Бернар Ноел е известен френски поет и литературен критик, роден през 1930 г. в Авейрон. Автор ена редица поетически книги и сборници със статии и есега върху проблемите на изкуството и творче- ската личност. Кой съм аз, когато говоря, и кой съм аз, когато пиша?" Този въпрос остава в центъра на неговите изследвания върху думите като възможности да се изразяваме. Защото на каквито и изпитания да е подложен езикът в съвременната цивилизация, той продължава да бъде извечното средство за общуване. Светът продължава да съществува, многообразният свят, който се крепи не само върху тежката мъка, но и върху леката радост. На каквото и да се основаваме, неговите устои трябва бъдат устои и на човека. Като разсъждава върху съдбите на отделни поети и писатели, Бернар Ноел извлича своите настоявания за едно по-реално отношение на твореца към живота. По-важни заглавия на негови книги: „Лицето на мълчанието“, „Първичните думи", "Книга на Колин“, „Кожата и думите", Място на знаците“, „Речник на Комуната“ и „Тринадесет случая на Аза", откъдето са взети настоя щите есета.

Драмата на Петко Тодоров Змейова сватба", както и всяка от предишните му пиеси предизвиква оживена полемика сред интелектуалните среди в началото на века. Специално върху тази пиеса д-р Кръ стьо Кръстев пише няколко статии. Студията му „Драмата „Змейова сватба" и безсилието на нашата критика", която предлагаме на вниманието на читателите, не е публикувана в сп. „Демократически преглед", каквото намерение е имал критикът, и се съхранява в Научния архив на БАН. Както се раз бира от началото й, тя е написана вероятно немного след публикуваната статия на д-р Кръстев във в. „Напред" - през 1911 г. В известен смисъл студията е продължение на темата „Змейова сватба" и българската критика. При влякъл Петко Тодоров в кръга „Мисъл и съдействувал за естетическото му развитие, д-р Кръстев разбира, цени творчеството му и не е безразличен и към неговите критици. В „Драмата „Змейова сватба" и безсилието на нашата критика" той обосновава задълбочено и аргументирано основните идейно-есте тически насоки на пиесата, търси връзката й с цялостното творчество на писателя. И в тази студия д-р Кръстев отново ще обърне внимание върху специфичното предназначение и позициите на художествената критика, подчинявайки размишленията си на амбицията за интелектуализирането на духовния живот у нас, за създаване на условия за изява на различни, непознати дотогава Идеи и художествени насоки. Отправна точка за д-р Кръстев е схващането, че като цяло съвременната критика не само не е в състояние да оцени творчеството на П. Тодоров, но и изобщо такъв тип литература. За д-р Кръстев „Змейова сватба" е израз на ново, самобитно схващане за живота и отноше нията между хората. Той е един от първите и от малкото критици, вещи тълкуватели и интерпретатори на драмите на Петко Тодоров, способни да направят професионален критически анализ. Редица от оцен ките му са точни и не могат да бъдат оспорвани и днес. В борбата си за Петко Тодоров д-р Кръстев всъщност води борба за нови естетически ценности, за идеи, които кореспондират с духа на новото столетие, изпреварват интелектуалното развитие на на цията в онези години. Неговите разсъждения съдържат обобщения и изводи с непреходна стойност обогатяват критическото мислене и на следващите поколения изследователи. Както още Спиридон Казанджиев отбелязва, духът на неговата критика е духът на философско-естетическо и естетическо съзнание". Позициите на д-р Кръстев по отношение драмите на Петко Тодоров откриват перспектива на критическото съзнание в усвояване на новите насоки в развитието на българската литература.

Името и срещнах за първи път в невръстните години на детството си. И то не под детско раз казче или приказка, а на корицата на една книга, която носеше заглавието „Неповторимото". Не подвързана, сивичка, в средата с рисунка петънце - мостче изкорубено, край него храсти. Беше я купил баща ми, и то не от амбулантен книжар, а направо от книжарницата, защото още не беше разря зана. (За днешния читател това е нещо загадъчно, но тогава печатните коли се подвързваха необря зани и за тази операция се продаваха в книжарниците или сувенирните магазини специално инкрусти рани дървени ножове“, някои от които бяха от скъп материал, че дори и от слонова кост.) И понеже налитах на всичко книжно, внесено вкъщи, беше ми строго забранено, не знам защо, да се докосвам до тази книга. Не мога да се похваля с детско послушание, но тази строга родителска заповед изпълних и книгата прочетох чак когато станах двадесетгодишен, но за нея ще стане дума по-нататък. Но името на авторката запомних. Гласната „а", повторена в малкото и фамилно име, ми звучеше някак особено и респектираше. Хич и не съм допускал тогава, че понякога то се прави нарочно и че в стиха или белетристичната фраза подчертава със звучността си мисълта, а най-малко, че след години на изпита си при професор Андрейчин заради тази пуста „алитерация" ще се извивам пред него и за малко не бях скъсан", защото в напрегнатия ми мозък не идваше и не идваше подходящ пример. След това различни литературни вестници и списания срещах това име, все с похвали, заради книгата и „Хари Откъс от книгата „Началото на пътя" - втора част. B B 127 тининият грях", а и заради другата, която стоеше в нашето шкафче. Но разказ или статия от тази а торка почти не помня. След години разбрах, че когато един автор не се налага често на вниманието на читателите, понякога печели с това. Има нещо респектиращо и достойно за уважение значи авто рът дълго живее с творбата си, дълго е прецизирал всичко и ние предварително сме готови това да бъде основата, когато я приемаме. Някъде печатаха и снимки на авторката - строго лице, винаги в профид, скромна прическа. Върви и разгадавай чрез нея какво се таи в същността на човека.

В края на май 1986 г. се навършиха 120 години от рождението на д-р Кр. Кръстев - критикыт и редакторът на сп. Мисъл", диктуващо литературните вкусове в продължение на 17 години. Дейността и възгледите на възпитаника на немската естетическа мисъл на българска почва още приживе са обект на ожесточени спорове. Макар и напоена с идеите на немския естетизъм, личността на д-р Кръстев, близо седем десетилетия след смъртта му, продължава да предизвиква интерес сред научните литературни среди. Неотдавна в архивите на наследниците му бяха намерени неизвестни спомени и писма. Надявам се, че те ще са от полза за изследователите на тази тъй противоречива натура, както и на писателите край нея. Това са спомените на съпругата му Радка Кръстева, писани между 1934 и 1935 г., и на д щеря му Офелия д-р Кръстева-Шивачева, писани в края на 1970 г. Майката и дъщерята са ги писали в напреднала възраст (Р. Кръстева на 62 г., около година преди кончината й; О. Шивачева - на 78 г., тя почива през 1977 год. 85-годишна), но дълго са ги носели в себе си. Предавали са ги от уста на уста B рода, затова в написаното се долавя известна близост. Освен тях, в архивите на наследниците им има две илюстровани карти от Боян Пенев, писани в Мюнхен до д-р Кръстев на 18. IV. и на 12. V. 1912 г.; една пощенска карта от критика до Христо Спасовски в учителския институт в Ески Джумая (днес Търговище), писана на 30. ХІІ. 1914 г. Предлагам на вниманието на читателя изброените спомени и писма.

Есеистиката еедин от най-живите и бързо развиващите се жанрове на съвременната словесност - така започва статията си „Законите на свободния жанр. (Есеистиката и есеизмът в културата на новото време)" съветският литературовед Михаил Епщейн и веднага задава въпроса - на коя сло весност - художествената, литературнокритиче ската, публицистическата, научнопопулярната? Бе лези на есе се откриват лесно и в съчинения на писатели, посветени на въпроси на съвременната наука, и в съчинения на естествоизпитатели, посветени например на нравствеността. Въпреки че в съветската литература се появяват все повече произведения от този жанр, в съветското литературознание няма нито строго определе ние на есенстичния жанр, нито трудове върху него. Трябва, разбира се, да се добави, че същото е поло жението и в чуждестранната наука - и там липсват солидни и общопризнати определения на есеистиката и тази задача се обявява понякога просто за неосъществима. „Какво представлява есето, ни кога досега не е било точно определено" - твърди един литературен речник, а друг добавя още покатегорично: Есето не може да бъде приведено към каквато и да било дефиниция. "* Неопределеността“, „неуловимостта" на есе то - както пише М. Епщейн, - не е пропуск на теоретическата мисъл, а основно качество на самия жанр, което го подтиква да нарушава непре къснато собствените си жанрови граници. За щастие, в литературата съществува произве дение, по отношение на което споровете: есе ли е то, или не е - са невъзможни, защото това, което е станало литературоведски термин, нарицателно име, в заглавието на това произведение е поставено като собствено име - Essais" от М. Монтен (в традиционния превод на руски Опити"). В тази книга съвсем ясно е показан генетическият код на есеистическия жанр, претърпял впоследствие много творчески трансформации.

Близо десет години преди да излезе книгата на Колмачевски, се появява статията на А. Н. Весе ловски „Сравнительная мифология и ее метод". Съвременните изследователи са единодушни от носно методолого-евристичната стойност на тази статия. Два са главните методологически ориентира тук, които и до днес будят интерес и са обект на интерпретация от много научни школи: - няма митология въобще" и изобщо", ми тологията е рожба на определена историческа среда и самата тя еподложена на историческо развитие и промяна. - при обясняване произхода и формирането на литературата е необходимо да се привличат фолк лорни и етнографски материали, т. е. необходимо е сближаване на литературознанието и етнологията. На фона на господствуващите в края на XIX век митологическа и историческа школа (първата, от стояваща позицията за единния първоизточник на митологията и фолклора, а втората, търсеща в основата на всяко произведение на архаичната култура реален исторически факт), в чието русло, Между другото, е и цитираната по-горе книга на Колмачевски, прокараните от Веселовски идеи звучат наистина новаторски. Впрочем най-добър атестат за тяхната ползотворност ефактът, че те бяха въвлечени в оборот от много научни школи на ХХ века.

Добър познавач на западноевропейските лите ратури, с изострен усет за художествените цен ности, С. Хаджикосев ни предлага една съвременна трактовка на най-великия драматург на новото време Уилям Шекспир, сродява ни с вечно жизне ното в неговото творчество. Мисълта на изслед вача, че всяка епоха задължително преоткрива „своя Шекспир пронизва цялата книга. Тук отново се потвърждава казаното от Гьоте в известната му статия „Шекспир - и все така безкрай относно все по-разширяващите се перспективи, които новите времена ни предлагат за творчеството на бележития писател. И трябва да се признае, че Хаджикосев наистина е успял да ни предложи един съвременен" Шекспир, Шекспир на 80-те години на ХХ век. Макар и в един твърде синтетичен план, авторът съумява да очертае живота и делото на найблестящия представител на ренесансовата култура в Англия. Систематизирайки и анализирайки голям литературно-исторически материал, просле дява постиженията на българската шекспирология (да не забравяме, че наскоро починалият, ползуващ се с международна известност, проф. Марко Мин ков отдаде дълги години от живота си на изучаването на творчеството на големия драматург), за да възсъздаде ярката личност на загадъчния стратфордец" и разкрие връзката между неговото изкуство и времето, през което е живял.

В заглавието на своята последна книга Е. Ка ранфилов поставя двата въпроса, от които тръгва всяко литературнокритическо изследване: „Защо?" и „Как?". Тъй проблемът за смъртта е изведен още тук, без да е назована пряко най-често споме наваната в цялата творба (както и в насловите на отделните глави) дума - „смърт". Тълкуваме мотива за смъртта, а говорим за живота - дали причината е главно и единствено в оптимистичното твърдение, че народът ни се е научил да умира „заради живота" и смъртта не обезсмисля, а разкрива дълбокия смисъл на човешкия живот"? Анализите, наблюденията и обобщенията в кни гата неизменно са свързани с това „противоречие" Между живота и смъртта и с неговото отражение в литературата. Е. Каранфилов пише всъщност за формите, под които смъртта присъствува в живота - онези форми, под които смъртта живее. Свикнали сме с израза „преживях си смъртта", но едва ли си даваме сметка, че го чуваме все от живи хора и никой мъртвец не се е върнал, за да ни го разкаже. Заговорим ли за умиране", ви наги става дума за отношението ни към смъртта, за предусещането й или за пътищата към нея. Спрямо категорията „смърт" човешките реакции си остават външни - не проникват до същността й. Дори когато констатираме или изследваме чуждата смърт, гледната ни точка е отново жива" и връзката е пак едностранна - отговори на въ просите си търсим и даваме сами. Това, както го нарича авторът, е великото съмнение и великата тайна". Така проблемът за смъртта в тази книга се разкрива като проблем за нейните превъплъщения в живота и литературата. Сънят, болестта и страхът като „форми" на смърт; чуждата гибел и споменът за умрелия човек; самоубийството и убий ството; продължението на рода, достойните дела и творчеството като „форми" на безсмъртие - ето кръга от мотиви, който интерпретира Е. Каран- филов.

Монографията на Сабина Беляева изисква от читателя пълна концентрация. Тя не е от онези често срещащи се литературоведски опуси", които могат да бъдат четени и по хоризонталната система". Тук всяка дума е изпълнена със смисъл, тежи на мястото си. Духовната храна не ни се предлага напълно смляна, а още в първите страници авторката ни подготвя за такъв прочит, който предполага напрегнато интелектуално съ причастие. Чух мнения, че това било самоцелно изследване, без практическа полза, своеобразна игра на осведоменост и теоретическа подготовка. Но аз добре знам колко сериозно Сабина Беляева се подготвяше за тази своя книга, как самоотвержено поглъщаше трактати по съвременна физика, чуждестранни изследвания върху проблемите за времето и пространството в литературното произ ведение. Не крия, че и за мен първите петдесетина стразащото да осмислим как съвременният човек вижда и усеща действителността, ще рече да проникнем по-дълбоко в неговата, в нашата същност, да достигнем по-висша степен на самопознание, Разбира се, подобно осмисляне е невъзможно, ако ни се предложи само, моментна снимка", без да се държи сметка за диалектиката на промените, за историческите корени на явленията. ници никак не бяха леки за възприемане. Но инте ресът ми се разпали още докато четях, въведението". И не защото срещах непозната тематика, а поради умението на Беляева да мисли концептивно и да поставя въпроси, които трябва да вълнуваг не само писателите и критиците, а въобще мислещите хора в днешния свят. Предпоставка за разсъжденията й е марксическата убеденост, че жизнените реалии търпят преобразования в худо жествените творби от различните епохи, а тези преобразования задължително са съобразени с материала, от който е моделирана картината на света", зависят от културно-естетическите конвенции" на своето време, т.е. биха могли да ни дадат вярна представа за мирогледа и естественонаучните постижения" на века. От богатството на жизнени реалии тя избира безспорно най-важните: времето и пространството.