пътепис

Българският пътепис все Към него още не е станал предмет на дължимото внимание от страна на нашата наука. А той дава в литературата ни забележителни образци. Някои от тях се радват на същата известност и читателска любов като найизтъкнатите произведения на създателите си - например „До Чикаго и назад от Алеко Константинов. Други, като „Писма от Рим" на Константин Величков или „В страната на палмите“ от Страшимир Кринчев, споделят недооценяването на цялото творчество на авторите си. В отделни случаи пътеписите с известността си и с високата оценка, която им се дава, дори надминават, справедливо или не, белетристичните произведения на творците - Писма от Южна Америка" на Борис Шивачев, пътеписите на Константин Константинов. Дори само тези факти показват, че независимо от подценяването от страна на изследователите жанрът е привлякъл вниманието на творците - разбира се, за различно време, с нееднакви амбиции и постижения. И при бегъл поглед върху българския пътепис от края на миналия и началото на нашия век 1 може да се установи колко близки и дори сходни задачи си поставят неговите създатели. В творбите си от този жанр те се придържат към една, нека бъде наречена така, информативно-патриотична тенденция. Както в пътуванията си се стремят да о позная т българската (или чуждата - в пътеписите за чужбина) земя, така в произведенията си целят да запознаят читателя с нея. В пътеписите за България непрестанното им желание еда засилят любовта на бъл гарина към отечеството. Направените в това отношение успоредици между Вазов и А. Константинов 2 може в значителна степен да се отнесат и за К. Величков, А. Страшимиров, Стр. Кринчев - едновременно пътешественици, художници И родолюбци. Техните произведения създават устойчива традиция в българския пътепис за много десетилетия. Патриотичните тежнения на тогавашния български пътеписец проличават и когато авторите се намират в чужбина. Описвайки близки и далечни страни, Вазов и А. Константинов винаги са с мисълта за родината. Както е отбелязвано, те навсякъде носят българската атмосфера. Тя се чувствува в сравненията между вени 1 В настоящата работа се имат пред вид пътеписи, оформени преди всичко като художест произведения. Извън обсега на изследването остават автори, чийто художествен интерес чов. отстъпва Те пред географския или историческия - като Павел Делирадев, Иван Велков, Васил Кън- заслужават отделно изследване, но с по-различна насока. Т. 2 Г. Цане в. Пътеписите на Вазов. Предговор към Събрани съчинения в 20 тома. 10. C., 1956, с. 10-11. с. 101.• П. Динеков. „Другата Америка" на Светослав Минков. - Златорог, г. ХХ, 1939 44 видяното в чужбина и припомненото в България, в мярката, с която преценяват нещата, и особено с ясното предназначение на произведенията им единствено за българския читател - само него авторите имат пред вид, само у него разчитат да предизвикат отклик, какъвто желаят. Неуморни пътешественици, жадни да опознаят широкия свят, те остават преди всичко българи и навсякъде подчертават това - пред Ниагара и Петербург, в Лондон и Рим.

Този пътепис на Алеко Константинов се радва на не така често срещаната за едно литературно произведение съдба - да бъде приет както от съвременниците, така и от следващите поколения възторжено; да бъде оценяван почти безкритично, без да се подлагат на съмнение отделни негови страни. Това отношение изпъква особено ярко на фона на споровете около следващата Алекова творба - Бай Ганьо", спорове, които поставиха под съмнение както творческите възможности на автора, така и художествената значимост на образа, а оттам и на произведението като цяло. Да не говорим за шумните възражения около същ ността на героя, около неговата социална, национална и психологическа характеристика, около художественото му единство и т. н. За „До Чикаго и назад" критиците, общо взето, са били единодушни - пътеписът отговаря на творческия маниер на писателя - писането из един дух под непосредствено впечатление" (П. Славейков), той е един от „упойно увлекателните бисери на Алековото перо" (А. Страшимиров), едно уверено написано и художествено конципирано творение" (Кръстев), „шедьовърът на Алеко" (Мих. Арнаудов), „образец на репортажна и туристическа белетристика“ (Г. Константинов), „, книга, написана не, а разказана сякаш на един дъх" (М. Николов) и т.н. Съвременните литературни историци категорично отбелязват, че в него ... ..e целият Алеко - тънкият наблюдател, остроумният хуморист, белетристът... поетът с възторг от природните картини, гражданинът със своите размишления и критични бележки" (Г. Цанев), че ..този ... Алеков пътепис е измежду класическите произведения в българската литература", че и досега в българската литература са малко произведенията, които съперничат на „До Чикаго и назад" (П. Зарев). В последно време във връзка със засиления интерес към проблемите на пъте писния жанр критиката се насочи и към по-специфични проблеми около „До Чи каго и назад" - поставя творбата в контекста на националната ни съдба, история и психология, разглежда я като израз на променено национално съзнание и стремеж към откриване на самите нас чрез другите, направи опит да намери връзката й както с възрожденската традиция, така и с пътеписите от новия век, да проникне по-детайлно в нейната поетика.

През 90-те години на ХХ в. с творчеството на Вазов, А. Константинов К. Величков българският пътепис завоюва широки идейно-тематични и жанрово-стилистични територии. В този период вече можем да говорим за преодоляване на безкрило описваните пътувания „от-до" с тяхната приложнопознавателна насоченост; за отчетливо диференциране на жанра от мемоара, публицистичната статия и историко-географско-етнографския очерк. Ив. Вазов и Ал. Константинов категорично налагат авторовата личност в нейните емоционални и интелектуални измерения като централна ос на пътеписа, която превръща впечатленията от заобикалящата действителност в субективно изживяване. Разширяването на идейно-тематичните граници върви по две линии - от една страна, в пътеписа влизат като обекти Западна Европа, Аме рика, Балканите с разнообразието от проблеми на настоящето и миналото им, от друга - природата все повече се превръща в пълноценен обект на художествено изображение - извор на емоционални преживявания, подтик за размисъл, обобщения, аналогии. Публицистичните и познавателните моменти, кои то поддържат традицията на възрожденския пътепис, като изразяват гражданския патос, обществените стремления и личните преживявания, разширените културни хоризонти на творците все по-органично проникват в пътеписния разказ и наред със сюжетно-фабулните моменти саздават единния повествователен поток на творбата. Тези процеси, затвърдени във високохудожествени произведения, на първо място - „До Чикаго и назад“, „Писма от Рим", Вазовите „пътни бележки", налагат до края на XIX в. пътеписа като пълноценен художествен жанр и слагат солидна основа за развитието му през следващите десетилетия. Пътеписните творби от началото на ХХв. остават в повествователната традиция на 90-те г., що се отнася до такива елементи като ролята на творческото въображение и мястото му в композицията, отношението въображение-достоверност, проявите на авторовата личност. Но имаме основание да говорим за нови моменти в тях още в десетилетието преди войните. Имаме предвид идейно-тематичното обогатяване, което отразява новите обществено-политически настроения, духовната атмосфера, характерните идейни тенденции от началото на века. В това отношение особен интерес представлява пътеписът на Страшимир Кринчев „В страната на палмите" -- резултат от едно негово пътуване до Египет, издаден като № 5-8 на Евтина библиотека през 1910 г.

Погледът назад към историята на българския пътепис ще ни отведе до средата на ХІХ в., когато този жанр се свързва с имената на ред изтъкнати книжовници, просветители, писатели, обществени дейци - Ив. Богоров и Л. Каравелов, Г. С. Раковски и П. Р. Славейков, Р. Жинзифов и Н. Геров, И. Бльсков и Т. Икономов, и носи характерни черти на възрожденската литература - национално-патриотичен патос, връзка с националнореволюционни и културно-просветни движения, обществена ангажираност и граждански вълнения. Възрожденският пътепис влага своя дял при решаване на актуални национални, обществено-политически, икономически и културнопросветни задачи на времето. Пътуването като композиционен център става естествена, достъпна и благодатна форма на връзка на твореца с действителността, на нейното многостранно опознаване и изобразяване - като природа, бит, историческо минало, география, население; една тенденция, характерна за просветителските тежнения на епохата и за усилията, насочени към народностно самопознание и самоопределение. Именно около пътуването се обединяват всички факти, наблюдения, епизоди. От друга страна, постоянната промяна в обстановката и регистрираното придвижване във вре мето и пространството максимално разширяват границите на изобразяваната действителност, правят я практически неограничена по обем, отворена за безброй факти, идеи, морални поучения, практически съвети. Многобройните „пътни бележки“, „пътеописания“, „пътни впечатления“, „пъте шествия“, „пътувания" и „разходки", пръснати из доосвобожденските вестници и списания, се налагат днес пред изследователя с ред специфични особености. Тематично възрожденският пътепис обхваща български места - села и градове, „прескача" и B съседни предели (Румъния, Сърбия, Цариград, Одеса), но неизменно видяни от бъл гарска гледна точка. Действителността тук е обхваната чрез богатство от факти; гео графско положение, природа, етнически състав, икономика, състояние на училища читалища са наблюдавани, описани, често и „прокоментирани". Обръщения, апели, призиви засилват публицистичното звучене на творбите, но играта на въображението, емоционалните откровения, изобщо личното отношение на автора се проявяват много рядко. (Изключения са например пътеписните писма" на „чувствителния пътник" Найден Геров, приемани днес като предходници на Вазовите пътеписи от 90-те г.) По правило възрожденският пътеписец знае много, наблюдава, мисли и разсъждава, поучава и съветва също много, винаги от висотата на своята гражданска и общественопросветителска трибуна. Личната му позиция е адекватна на общонародната, подчи нена на общонародни цели; гледната точка - общовалидна за народа, съсловието, идейното течение, към които принадлежи.