века

Когато рецензентите искат да направят голям комплимент на една критическа или литературоведческа книга, казват, че тя се чете с удоволствие" или се чете като роман". Не вярвам това да еот основните качества, за които претендира авторът на такава книга. Тук рецензентите просто правят една логическа грешка - разменят местата на нашия интерес към дадена проблематика с лекото удоволствие, което можем да получим от някое увлекателно четиво, превеждат на един по-стар език едно ново понятие. Затова няма да кажа, че книгата на Георги Константинов „Едно необикновено приятелство" (вече чух такова мне ние) се чете леко, като белетристично произведение". Тя просто се чете като интересна Документалистика и в никакъв случай не бих заменил нейната съдържателност именно като документалистика с най-ловката беле тристична постройка. Впрочем Георги Константинов е проявил и известна белетристич на ловкост - той е подредил така доку ментите, с които разполага, че може да се проследи последователността на събитията и фактите, техните логически и сюжетни" връзки. Но не това есъщественото. За нас е важно, че можем да почувствуваме неповторимия дъх на автентичното, на личното свидетелство в историята. Вкусът към доку менталното, точното, фактологичното въз произвеждане на историческите събития все повече се налага напоследък у нас. Ние като че ли вече предпочитаме едно писмо, един спомен на жив участник в събития пред всяко романтично въображение. Белетри стиката като че започва да губи в едно състе зание с историята; историята все повече се налага и властвува в нашето съзнание, тя ни изглежда по-необикновена и по-фантастична от най-големите полети на фантазията, тя сякаш има абмицията да измести и изкуството, и философията, и „митологията". Не сте ли забелязали, че напоследък мемоарът е най-търсеното, най-предпочитаното четиво? Разбира се, в световноисторическия процес, и по-специално в нашето развитие от 9. IX. насам, ще намерим много обяснения за тая Демитологизация", за тоя стремеж към разбулване, дегероизиране", историзиране" на историята, за това желание да се види как тя енаправена", но тия разсъждения биха ни отвлекли далеч.

Напоследък съветските литературоведимедиевисти и особено ленинградският колектив в Пушкинския дом при АН на СССР, възглавяван от акад. Д. С. Лихачов, развиват широка изследователска дейност. Публи куван бе колективният труд по история на жанровете в староруската литература, книгата на Д. С. Лихачов „Развитие на руската литература", на Л. А. Дмитриев „Житийните повести на руския Север като литературни паметници през XIII-XVII в. Подготвят се за печат и други книги - на Я. С. Лурье за летописите и на Л. А. Творогов за хронографа. Към талантливите ленинградски учениЛитературоведи принадлежи и А. Мих. Панченко, известен с книгата „Чешко-руските литературни връзки през XVII в. Той под готви и издаде текстове на руските поети през XVII в. „Руската силабическа поезия през XVII—XVIII в." под общата редакция на В. П. Адрианова-Перетц (Л., 1970). На VII конгрес на славистите във Варшава изнесе интересен доклад - Славянските връзки и националните традиции в руската литература на границата между XVII и XVIII в. Всичко това показва, че А. М. Панченко е сериозен славист-медиевист, който не само анализира закономерностите в развитието на литературния процес в средновековната руска литература, но го разкрива и оценява в общославянски план. В новия си труд А. М. Панченко изследва един от сложните периоди от развитието на руската литература - XVII в., век на прелом, на преход от старата, църковна книжнина към литературата на новото време, към новите литературни жанрове. В центъра на неговото изследване е последната тре тина на века, епоха на първото оформено направление в руската литература барокът. Още в увода Панченко засяга един от най-спорните въпроси в староруската ли тература. По стара традиция, пише той, руската литература до „Смутното време се смята за изключително прозаическа. Периодически възобновяваните опити да се обори тази постановка, да се намери в писмеността за бележим слой метрически организирани паметници се подклаждат от изказаното или премълчано убеждение, че отсъствието на развита книжна поезия намалява стойността на националната култура и снижава нейната абсолютна ценност. Тази научно несъстоя телна предпоставка се дължи на естествения за руската наука от ново време европоцентризъм: ако някое свойствено на Западна Европа явление ечуждо за Русия, следва, че е на лице още един признак за прословутата руска изостаналост" (с. 3). Така още в нача лото Панченко застава в защита на националните особености на руската литература, на нейната национална неповтоРимост. Като обяснява развитието на жанровете в староруската литература, Панченко въз приема концепцията на Д. С. Лихачов за сим биозата между писмената литература и фол клора. „Приблизителната схема на словесната култура от периода на възникването и първоначалното разпространение на хри стиянството има следните очертания: писмеността в началото е служила предимно за култови цели или на държавните (кня жески) и делови нужди, а поетичното чувство" на руския народ било задоволявано от фолклора" (с. 3); творци и изпълнители на народната поезия той вижда изключително в смешниците (скоморохи). Струва ни се обаче, че кръгът на стихотворците е бил значително по-широк.

На 29 години Страшимиров оставил спомена за непокорния, даскал Тончо по всички краища на България, строшава бастуна си в главата на казанлъшкия кмет и след телеграфическото му уволнение от всички училища на царството се прощава еднаж за винаги със службашеството" и се прибира в София. И тук в защита на любимата си позиция на независим писател той остава с едно единствено оръдие - своя писателски труд. Донесъл е готова драма „Сватбата в Болярово", написана за една седмица, и преработва за три месеца „Вампир", работи над романа „Есенни дни", но художественото творчество не е в състояние да удовлетвори огромната жажда на Страшимиров за практическо, ежедневно, непосредствено участие в текущите борби на духовния, политическия и социалния фронт. Трябва му трибуна и той я създава заедно с Кирил Христов и Стоян Михайловски. През ноември 1901 г. излиза първа книжка на „Месечно списание за литература и критика" със заглавие „Наш живот“. Редактори са Антон Страшимиров и Кирил Христов, а директор - Стоян Михайловски. Списанието излиза до октомври 1902 г. в дванадесет книжки. През първата годишнина на списанието сътрудничат Кирил Христов, Трифон Кунев, Иван Арнаудов, Пейо Яворов, Димитър Страшимиров, Петко Тодоров, Цанко Церковски, Георги Стаматов, Стефан Руневски и др. Втората си годишнина „Наш живот“ започва след тригодишно прекъсване през септември 1906 г. През това време Страшимиров след поредица конфликти с монарха и „мундира" (в края на 1905 г.) заминава за известно време за Швейцария. Несъмнено и това пътуване е изиграло известна роля във вече новата идейно-естетическа позиция, която „Наш живот“ защищава. Нов литературният кръг на списанието. Но Страшимиров не издържа дълго време на съвместна работа. Във втората годишнина „Наш живот" е вече негово списание. „Списание за литература, критика и театър“, както гласи новото му подзаглавие, излиза до юни 1907 г. - всичко десет книжки. Сътрудничат Димо Кьорчев, Теодор Траянов, Трифон Кунев, Илия Иванов-Черен, e Сирак Скитник, Иван Донев и др. След нова тригодишна пауза Страшимиров, подпомогнат от брат си Димитър Страшимиров, заедно с Георги Стаматов и Стефан Руневски редактира и издава списание „Наблюдател". През двете годишнини на списанието излизат по десет книжки с подзаглавие „Месечно общест вено-литературно списание". За сътрудници са привлечени и група млади поети и писатели, между които Христо Ясенов, Йордан Йовков, Георги Райчев и др. И отново познатата история редакторския колектив. Стаматов, Руневски и Д. Страшимиров се оттеглят още след петата книжка на год. І и списанието остава пак орган на кръга от втората годишнина на „Наш живот" начело с Антон Страшимиров.

През 90-те години на ХХ в. с творчеството на Вазов, А. Константинов К. Величков българският пътепис завоюва широки идейно-тематични и жанрово-стилистични територии. В този период вече можем да говорим за преодоляване на безкрило описваните пътувания „от-до" с тяхната приложнопознавателна насоченост; за отчетливо диференциране на жанра от мемоара, публицистичната статия и историко-географско-етнографския очерк. Ив. Вазов и Ал. Константинов категорично налагат авторовата личност в нейните емоционални и интелектуални измерения като централна ос на пътеписа, която превръща впечатленията от заобикалящата действителност в субективно изживяване. Разширяването на идейно-тематичните граници върви по две линии - от една страна, в пътеписа влизат като обекти Западна Европа, Аме рика, Балканите с разнообразието от проблеми на настоящето и миналото им, от друга - природата все повече се превръща в пълноценен обект на художествено изображение - извор на емоционални преживявания, подтик за размисъл, обобщения, аналогии. Публицистичните и познавателните моменти, кои то поддържат традицията на възрожденския пътепис, като изразяват гражданския патос, обществените стремления и личните преживявания, разширените културни хоризонти на творците все по-органично проникват в пътеписния разказ и наред със сюжетно-фабулните моменти саздават единния повествователен поток на творбата. Тези процеси, затвърдени във високохудожествени произведения, на първо място - „До Чикаго и назад“, „Писма от Рим", Вазовите „пътни бележки", налагат до края на XIX в. пътеписа като пълноценен художествен жанр и слагат солидна основа за развитието му през следващите десетилетия. Пътеписните творби от началото на ХХв. остават в повествователната традиция на 90-те г., що се отнася до такива елементи като ролята на творческото въображение и мястото му в композицията, отношението въображение-достоверност, проявите на авторовата личност. Но имаме основание да говорим за нови моменти в тях още в десетилетието преди войните. Имаме предвид идейно-тематичното обогатяване, което отразява новите обществено-политически настроения, духовната атмосфера, характерните идейни тенденции от началото на века. В това отношение особен интерес представлява пътеписът на Страшимир Кринчев „В страната на палмите" -- резултат от едно негово пътуване до Египет, издаден като № 5-8 на Евтина библиотека през 1910 г.

През 1903 г. в няколко последователни книжки на сп. „Мисъл се появява поредица от пет статии, озаглавени „Буда и будизмът". Автор на статиите е Михаил Арнаудов. В тази студия той запознава българските читатели с отдавна нашумелия във френската, немската и руската литература проблем за религията и културата на Изтока. Още в увода ученият показва проникновено причините за интереса към източния мистицизъм - песимистичната насоченост в развитието на европейската филсофска мисъл. ШОПЕНХАУЕР И ХАРТМАН, двамата най-видни представители на песимизма в XIX в., бяха дотолкова увлечени от философските и етическите възрения на бу дизма и на по-ранни философски течения в Индия (за изражение на които служат съчиненията, известни под името Упанишади), щото предсказваха бляскаво бъдеще на тия възрения, като смятаха, че те ще играят важна роля в преобразуването и в създаването на европей ската култура и в създаването на нови обществени идеали. "2 Закономерно е новите поколения да се взират в руините на отминали култури, да актуализират чужди философски системи и да раз познават сред тях черти от собствения си образ, отломъци от собствените догадки и въжделения, добили видимост чрез формите и багрите на древността. Европейският интерес към Изтока започва от епо хата на Просвещението. След първите преводи - на Упанишадите на латински от Дуперон и на Бхагавадгита на английски от Чарлз Уил кинс - първо системно представяне на индийските философски систе r. ми прави Х. Т. Колбрук през 1824 г. в своите „Есета върху филосо фията на индусите". В Германия първият ветеран на европейския интерес към Изтока е Хердер. От голямо значение е книгата на Фридрих Шлегел „За езика и мъдростта на индусите“, излязла през 1808 Шлегел за пръв път преподава индийска философия от университетската катедра. Настъпва онзи преврат в европейската мисъл, който води разширяване на културния хоризонт на европееца. Интересът към източната философия личи в трудовете на Шелинг, Хегел и преди всич ко на Шопенхауер. Философският песимизъм на XIX в. открива себе си мистиката на будизма и брахманизма.

Погледът назад към историята на българския пътепис ще ни отведе до средата на ХІХ в., когато този жанр се свързва с имената на ред изтъкнати книжовници, просветители, писатели, обществени дейци - Ив. Богоров и Л. Каравелов, Г. С. Раковски и П. Р. Славейков, Р. Жинзифов и Н. Геров, И. Бльсков и Т. Икономов, и носи характерни черти на възрожденската литература - национално-патриотичен патос, връзка с националнореволюционни и културно-просветни движения, обществена ангажираност и граждански вълнения. Възрожденският пътепис влага своя дял при решаване на актуални национални, обществено-политически, икономически и културнопросветни задачи на времето. Пътуването като композиционен център става естествена, достъпна и благодатна форма на връзка на твореца с действителността, на нейното многостранно опознаване и изобразяване - като природа, бит, историческо минало, география, население; една тенденция, характерна за просветителските тежнения на епохата и за усилията, насочени към народностно самопознание и самоопределение. Именно около пътуването се обединяват всички факти, наблюдения, епизоди. От друга страна, постоянната промяна в обстановката и регистрираното придвижване във вре мето и пространството максимално разширяват границите на изобразяваната действителност, правят я практически неограничена по обем, отворена за безброй факти, идеи, морални поучения, практически съвети. Многобройните „пътни бележки“, „пътеописания“, „пътни впечатления“, „пъте шествия“, „пътувания" и „разходки", пръснати из доосвобожденските вестници и списания, се налагат днес пред изследователя с ред специфични особености. Тематично възрожденският пътепис обхваща български места - села и градове, „прескача" и B съседни предели (Румъния, Сърбия, Цариград, Одеса), но неизменно видяни от бъл гарска гледна точка. Действителността тук е обхваната чрез богатство от факти; гео графско положение, природа, етнически състав, икономика, състояние на училища читалища са наблюдавани, описани, често и „прокоментирани". Обръщения, апели, призиви засилват публицистичното звучене на творбите, но играта на въображението, емоционалните откровения, изобщо личното отношение на автора се проявяват много рядко. (Изключения са например пътеписните писма" на „чувствителния пътник" Найден Геров, приемани днес като предходници на Вазовите пътеписи от 90-те г.) По правило възрожденският пътеписец знае много, наблюдава, мисли и разсъждава, поучава и съветва също много, винаги от висотата на своята гражданска и общественопросветителска трибуна. Личната му позиция е адекватна на общонародната, подчи нена на общонародни цели; гледната точка - общовалидна за народа, съсловието, идейното течение, към които принадлежи.

Закономерна и очаквана е появата на спо менатия сборник, подготвен от Института по славянознание и балканистика при АН на СССР. От десетилетия тази утвърдена научна институция разширява и задълбочава своите изследвания по проблемите на историята на европейските социалистически култури и литератури, като съвместно с издателство „Наука периодически публикува сборници, посветени на историята и съвременното раз витие на славянските държави. В „Славян ските литератури..." са намерили място последните проучвания на голям колектив от специалисти, чиито усилия са насочени главно към изработването на общи критерии при под хода към отделните литератури. Основната цел на сборника е уточняването на характерните белези и процеси, в зависи мост от които са се формирали съвременните славянски литератури. В този смисъл е използувана релацията стари - нови литерату ри и епроследено историческото им развитие от средновековието до XVIII-XIX век. На ред с това създателите са се заели да прибавят своя опит и да спомогнат за написването на обща история на славянските литератури - необходимост, отдавна изтъквана от редица съветски и европейски слависти. Подобна идея не епродиктувана единствено и изклю чително от любопитство към миналото на сла вянските народи, а най-вече се налага от осъз натата потребност, че чрез по-пълното раз биране на миналото ние си изясняваме съвре менността; по-дълбокото вникване в смисъла на отминалото ни разкрива смисъла на бъде щето; гледайки назад, ние крачим напред" - бе казал А. И. Херцен. „Славянските литератури в процеса на съз даване и развитие" представлява нова крачка и в друго отношение - по начина на разглеж дане и тълкуване на историко-литературния материал, съобразен със задачата на изданието - да се положат основите на една обща история на славянските литератури, и поконкретно - да се спомогне за изясняването на принципите, върху които трябва да се облегне подобно всеобхватно дело. Колекти вът от известни учени слависти, сред които са А. А. Илюшин, Е. П. Наумов, Г. В. Ше лудко, Н. И. Толстой и други, предлага и начина, по който да бъде организирано изследването на отделните литератури и на от делните брънки в литературния процес на всяка от разглеждани те славянски държави. Подходът се базира на диалектическото един ство и взаимовръзка между славянските на роди и техните литературни традиции, без да се проти вопоставя специфичното на общото и без да се откъсва единицата от международ ния литературен процес. Тези начала пред ставят в нова светлина замисъла и пътищата за практическа реализация на този назрял за разрешаване от съвременната славистика проблем, а именно - за създаване на цялост но и задълбочено изследване на историята на славянските литератури.