краят

Изявите на историческото съзнание, отразени в паметниците на българската литература от времето на византийското робство (1018-1185), са в пряка зависимост от модела, от типа християнско възприятие на историята. При обхващането и тълкуването, изобщо при отражението на обективно-историческото, асоциирано с етническата история, това съзнание, както и в ІХ-Х в., се намира в мирогледната орбита на новозаветната вяра, но има и своите отлики от формиралото се в българската духовност през тия векове историческо мислене. Падането на България под византийско робство не само унищожава изградения през VII-X в. статут на българската държава и на българския на род, но се явява и сериозна пречка за развоя на българската култура. След първоначалното внимателно отношение на Василий II към поробения народ и неговите църковни институции (до 1025) византийските военноадминистративни, църковни и финансови власти поемат „твърд" курс на икономическа и културна експанзия, довел през XII в. до неприкрити опити за ромеизация на българите, до откровени форми на робство. Изключително тежкото състоя ние на българското общество в годините на византийското робство се е засилвало и от многобройните нашествия на печенеги, кумани, маджари, нормани; от природни бедствия и т. н. Макар и в плана на припомнянето, но всичко това не може да не се спомене, тъй като положението на българския народ по времето на визан- тийското робство обуславя и състоянието на българската литература от това време. Преди всичко „изчезва онзи официален български слой, който органи зира за своите нужди и цели духовната дейност в страната "3. Самата духовна дейност не изчезва, но нейните носители са вече други - хора от народа (главно духовни лица), чието внимание е насочено предимно към народния живот - в негови отделни прояви или взет като цяло.

Събраното в книгата ,,хайдушки копнения" (1908 г.) се публикува в "Мисъл" и "Демократически преглед" от 1905 до 1908 г. Сьбитийността, части от която текстът превръща в дум и, се побира приблизително в шест месеца - през тях Яворов живее като четник в Македония. Спомените на поета за 1рите минавания отвъд не са от незабелязаните книги в литераwата ни; самото му бунтовно преби-· вавапе в Турско не е от маловажните, омаловажаваните и некоментираните личпостни поведенчееки жестове в националното кулwно просrранство. Вършеното и написаното от Яворов заради Македония се разбират и аксиологизират чрез тяхното оприличаване-подчиняване на моделното върrцено и моделното написано от Ботев и от З. Стоянов (за България "Ботев" именува найстойностната биографична ма1рица, идеалното съществуване, в което свят и език постигат идентичността си, живее и говорене "казват" едно и също и "са" едно и също; в куmурно-историческия ни речник "Захари Стоянов" пък значи "обладетел на могъщо слово, създало най-сложния, най-богатия, най-истинния, най-възхитително разказан текст-спомен за Април 1876 г."). Като поетът-войвода Яворов пише песни за хайдуrството и с. оръжие в ръка тръгва да освобождава роба; като Захари той остава жив въпреки революцията и издава спомени за нея. От известна гледна точка обаче, между фигурата на Поета, молещ се да намери гроба си "в редовете на борбата" и намерил именно гроба си именно в редовете на борбата, и тази на Летописеца съществува семантическа и ценностна несъвместимост за осмислящия миналото българин. Писането за· бунта в бъдеще време, направата му в думите, магично родили факта на въставането, и писането за него в минало време, при което словото е . диктувано (поне на пръв поглед) от случилото се, произвеждат два несъвпада- . щи до противоположност образа на човека-автор.