критическото

Паисиевата „История славеноболгарская“ е една от най-често издава ните български книги. Досега тя е печатана повече от четиридесет пъти с общ тираж близо четиристотин хиляди екземпляра. Това е свидетелство за необикновения интерес на нашите учени и културната ни общественост към тази забележителна творба. В същност по-голямата част от изданията са в превод на съвременен български език и са предназначени за широк кръг читатели. От многобройните преписи и преработки на историята са обнарод вани само няколко. Липсва едно критическо издание на това изключително по своята важност произведение. Първият обнародван препис на „История славеноболгарская“ е Тошковичевият. Публикацията, дело на руския учен А. В. Лонгинов, се явява в Люблин през 1885 г. Това първо издание не е лишено от недостатъци: в него има редица пропуски, неправилно разчетени думи, много печатни грешки. В статията си „Още няколко бележки за Паисия и за неговата история“ Марин Дринов посочва тези слабости. Тук той за пръв път поставя въпроса за необходимостта от критическо издание на Паисиевата история. „Ние ще свър шим тия си бележки - пише Дринов, — като изкажем едно искрено же лание да видим Паисиевата история обнародвана в едно такова издание, в което она да се яви на свят така, както е излязла из ръката на Паисия. За такова издание вече е настанало време, защото вече са познати от нея няколко преписи, между които и твърде стари, какъвто е Котелский от 1765 г. и други Някои, "2 Думите на Марин Дринов не срещат скоро отзив. През 1893 г. М. Москов препечатва изданието на А. В. Лонгинов с всичките му грешки, като прави И някои допълнителни изменения: пропуска отделни думи, премества послесловието в началото и пр. 3 Недостатъците на това издание са посочени в една твърде критична рецензия на Ал. Теодоров-Балан.

Тази тема доби значимост, след като се изправихме очи в очи с големи критически текстове по света, с текстове на естетиката, теорията, есеистиката и критиката в частния смисъл. Станала чрез родния ни език, срещата с тях е знаменателна. Открон се широк кръг от признаци: от езика до критиката (идеите на тълкуването) и културата (пресичане на съобщение и мисловно поведение). Нуждата от такъв „негатив" за проявяване на някои признаци не е стара. С новостта и можем да обясним небивалия интерес към този род четива, еднакъв и у специалисти, и у четяща публика, и у издатели с грижлив подбор на можещи хора. Този взрив в преводната книжнина, това ударение върху зона, където то не е било слагано, увлича погледа на изследвача. Погледът има щедър обсег, изскачат въпроси на възприемането на чуждите тексто ве - или, както казват, на рецепцията. Критическото поведение на езика ни не е излъчвало такива импулси. В тях има и нещо екстравагантно, нещо неофитско, защото с такива материи езикът ни се е срещнал случайно и странично. Проблемно не. Днес те станаха едва ли не негово всекидневие - от множество поредици до есета във вестници и списания, твърде често в хубави рубрики. Тази среща на чуждия текст с нашия език занимава ума ми от дълго време. Спирах се в няколко публикации на нея, разсъждавах върху закъсня лото възприемане, върху другите пориви на езика, върху същината на такъв превод, както и върху отделни явления (Бахтин, Цвайг, Ортега, Вьолвлин, Пастернак), редактирах том на Жирмунски, писах върху Нортръп Фрай, започнах редакция на Хуго Фридрих. Изтъквам тези мои увлечения не в отчетен пристъп, още по-малко суетно, а заради причината, която ги породи. Една от тях е новото критическо пове дение на езика ни. Остарял в самата критика, той се оказа годен за нов изказ. Год ността му е и упрек. удивлението ни пред възможностите на интерпретацията, „филтрирани" през нашия език, изречени в него, също е упрек. Сега повече отвсякога разбираме до каква степен е търпима нашата критика, след като в нейното поле се разхождат и дори се титулуват и стоят пред студенти хора с граматическа недоста тъчност. За другата недостатъчост не е нужно да говорим.